Цанко Живков

Досега нямаше подобна книга в нашата литература, история и философия. Писал я е десетилетия професорът филолог Симеон Янев и излезе в пълния й обем миналата година за 75-я му рожден ден. Чудесен самоподарък и щастливо отрезвително и стабилизиращо събитие в разнебитените морални устои и посоки на съвременното ни общество.

Озаглавена е “1876″, с пояснението “За робското в робството и свободата в разлома.” Годината на емблематичното Априлско въстание, довело освобождението на народа ни от петвековния османски гнет. За това въстание са изписани хиляди страници - научни изследвания, документални спомени, художествени претворявания. Но трудът на С. Янев е нещо съвсем ново и различно: психограма на водачите и участниците в изключителното по своята същност и мащаби историческо събитие. Жанрът е избран според спецификата на темата да се изследва един психически проблем в една колективна психология.

Първият й ред гласи: “Тази книга е опит да се изследва “робското”, за да се докаже или отрече “робството”. И веднага авторът пояснява, че под робство трябва да разбираме не толкова буквалното третиране на човека като одушевена вещ, “а принудителната му асоциализация от една политическа система до степен, разрушаваща наследствената му цивилизационна норма, разломяваща манталитета и нравствеността в усилията му за оцеляване и така обричаща го на неизбежно аутсайдерство в историческото му съществувание.” Психическото робство, според С. Янев, е същинският вид робство, “от което нелечимо боледуват народите далеч след премахване на физическото робство.”

Темата придоби острота, след като гостуваща в София турска учена предложи термина “османско присъствие”, вместо вековно утвърдилото се сред българите ТУРСКО РОБСТВО, което било вече “език на омразата”, разделящ и противопоставящ двата съседни народа. За най-голямо учудване, тя намери привърженици и сред наши учени и политици. Най-вече у един телевизионен ментор, който изпада в ярост и ругае зрителите си, нарича ги “задници” и други подобни, защото не споделяли мнението му. Той робува и досега на заблуждението си, че българите рахатували под властта на агите, защото не ходели войници, а дядо му и баба му не били продавани на тържищата за роби, макар че такива места и практики са съществували във въпросната варварска империя чак до началото на ХХ в.

Авторът на “1876″ - трезвомислещ учен с поетична душа от Софийското поле, не се подава на подобни уловки, защото знае безбродната мъка на народа ни, изразена в песните като “Три синджира роби”, “Еничери ходят, мамо”; и че останалият завинаги пръв роман в литературата ни за българската участ през ония векове се нарича “Под игото”, а не “Под присъствието”. Робство е имало - пише професорът от Нови хан - защото е достатъчно да отидете в Баташката черква, за да видите наред с черепите на възрастни, черепи на деца, на пеленачета - и колкото и да се опитвате да мислите толерантно, ужасът, последван от мъката, няма как да не гризе сърцето ви. Нали уж само една детска сълза е неизкупима, а пред вас са купища детски черепчета, обработени в най-примитивната работилница на страданието - ятагана.

Поставен е въпросът за това, как да се отнасяме към собствената си памет: както ни съветва “политкоректноста” ли - чрез промяна на понятията, към промяна на мисленето ни, и така да изкореним омразата, отмъстителността на вековно унизените. Или, незабравяйки страданието, да не се лишаваме от състраданието, “което безспорно е най-човешкото у нас, понеже само човек е способен да го изпита, а то самото се е самодоказало като най-здравата спойка на човешкото общество.”

В тая връзка само ще маркирам пребогатият български опит от въпросното “османско присъствие” на фона на изключително задълбочаващата се в момента конфронтация между исляма и европеизма.

Основната част от изследването си авторът е посветил на трите модела за водене на въстанието: в Панагюрския район, Габрово-Севлиевския и Перущинския, олицетворени от ръководителите им Георги Бенковски, Цанко Дюстабанов и Петър Бонев.

Само по себе си това разнообразие е интересно, но то говори за липсата на централно ръководство и единна стратегия в провеждането на твърде отговорното начинание, свързано с живота на хиляди хора.

Първият от воеводите извежда жителите на Средногорските села в укрепения лагер под връх Еледжик; вторият, поучен от опита на черногорците и сърбите, е привърженик на партизанските действия извън населените места; третият (както и в Батак), организира отбраната на родното селище.

Гениално-прозорливият Васил Левски (загинал три години преди това) е смятал, че са необходими още 10-12 години за подготовката на едно всенародно и успешно освободително въстание. Но съдбата не му е отпуснала този срок, нито на следовниците му.

Първоначалното ми смайване от текста беше, как този забележителен син на Шоплука Симеон Янев е надмогнал тъй коравите съпротивления на може би най-особняшкия нашенски диалект и е постигнал дълбочината, пъстротата и стихията на един невероятен по изобразителната си мощ български език. И, на второ място: психологическото му проникновение в така сложно поставените задачи, единствени засега в културологията ни.

Психографските портрети на тримата апостоли са разгърнати в десетки страници, но ограничените възможности на статията ме задължават само да ги хроникирам.

За главен апостол на ІV-я Панагюрски революционен окръг е определен известният на мнозина, образован, улегнал Панайот Волов и той върши същинската и продължителна работа по подготовката на въстанието в Средногорието. Обаче никому непознатият негов помощник Гаврил Хлътев, копривщенец, скитник-авантюрист из цялата Османска империя, пройдохата, “под вънкашност чужда и със име ново” като Георги Бенковски, в събранието на Оборище, при обявяването и разгара на битките и пожарищата, засенчва и измества Волов (с доброволното му съгласие, разбира се).

Начело на своята хвърковата конница, Бенковски влиза в ролята на вожд на въстанието в района и като първокласен актьор блестящо я изпълнява. Накичен с оръжие, заобиколен от адютанти и куриери, млад и красив, със салтанатите си около “Кървавото писмо”, “Освещаване на знамето”, ушито от Райна Княгиня, с “Конната си гвардия” и безапелационността на заповедите си, той - новият български господар, омагьосва въстаналите селяни, където и да се покаже; довежда ги до религиозен транс и самозабрава, та почват сами да палят къщите си, окървавяват с вража кръв ножовете си, за да нямат път назад и с целите си домочадия се изнасят на Еледжик.

“В решителността на действието - пише С. Янев - Бенковски накара десетки хиляди хора да повярват в една илюзия, която можеше да бъде реалност само в бъдещето.”

Друг е въпросът доколко са били устойчиво подготвени възпламенените от него люде, а и той самият като стратег на едно такова свръх-важно и кърваво-жестоко мероприятие. Изиграл ролята си и слязъл от сцената, той вече е само безкрайно уморен обикновен човек и логична е нелепата му смърт на мостчето край Тетевен, след предателството на дядо Въльо. Но сътворената от него масова еуфория завинаги го установява в българския пантеон на безсмъртните.

Габровецът Цанко Дюстабанов му е коренна противоположност. От заможен род и сам спечелил свое богатство, 30-годишен той е вече най-известния, авторитетен и уважаван от българите и от турците човек в града. Внушителен на ръст, елегантен, самообразовал се с научаването на няколко чужди езика и до степен да познава отлично законите на империята, та е предпочитан участник в заседанията на местния съд и адвокатурата.

Смятат го за туркофил. Впечатлен от постигнатата независима Българска екзархия, той става убеден привърженик на еволюционизма, на постепенност в действията за извоюване с мирни средства и на политическата свобода на народа си.

Чертае планове и предложения за усъвършенстване уредбата на самата османска държава, в подкрепа на които събира стотици подписи от сънародниците. Смята, че и в турски интерес е да допуснат в администрацията повече българи, да образуват свои войскови поделения, и както са по-просветени и съставляват производствено-стопанският фактор, да се върви към един оздравителен и спасителен и за османците дуализъм по подобие на австро-унгарския. Не получава никакъв отклик и разбира, че империята на султаните не подлежи на подобрения, а е осъдена на гибел.

Дни преди избухването на въстанието членовете на габровския революционен комитет му предлагат да го оглави - безумно рискована стъпка от тяхна страна, но са убедени, че съгласи ли се той, ще тръгнат всички. Ето как е описал това С. Янев:

“Канят го на теферич вън от града. Целият Балкан наоколо цъфти и зеленее, навсякъде текат бистри води. В тава пред тях ги чака гергьовското агне.

Разкриват му намеренията си.

Със студения си чорбаджийски поглед той ги оглежда един по един.

Казва:

- Оставили сте ми два пътя. Първият - да отида да ви предам. Тогаз ще съм дважди по-почитан и трижди по-богат.

- Вторият - да дойда с вас и да загубя главата си.

Целият Балкан наоколо цъфти и зеленее и слънцето се къпе в бездънната синева.

Той довършва:

- Идвам с вас!…”

Нито на йота не е вярвал в успеха на начинанието. Защото е познавал силата на империята с круповите й оръдия и модерните винчери и мартини; както и слабостта на сънародниците си, психически смазани от дългото робство, трудно подаващи се на организация и дисциплина; почти безоръжни с черешовите си топчета и ръчно правените фишеци за калпавите шишанета. Извън характера му е и да се доверява на мероприятия, в подготовката на които не е участвал.

Но той начаса разбира съдбовността на предложението. Достатъчно е било само да откаже на комитетските дейци, за да се отдели от народа си и зачертае целият си живот. Макар да е смятал въстанието за прибързано, авантюристично и безнадеждно - виждал е смисъла му. Затова е избрал да загуби главата си, спасявайки българската си чест и достойнство.

И през десетте дни на опиянението и пожарите в Кръвеник, Ново село, Батошево и многобройните махали той не произнася никакви речи и не дава заповеди. Избягва максимално кървавите сблъсъци, защото е наясно с неравността на силите. Почти не е спал и не се е хранел, но където е бил, (а са го виждали навсякъде), излъчвал и предавал на другите магическото си влияние. “Щом Дюстабана е с нас, значи всичко е наред, необходимо и свято!” - думали въстаниците и го следвали докрай. (Същото обаяние са имали Павел Бобеков в Панагюрище и Петър Бонев в Перущица).

При последвалите митарства на съденето му, чак до бесилото, Цанко Дюстабанов с бялата риза и раздробената ръка от турски куршум, привързана за шията му, е най-трезвият, спокойният, уравновесеният, всяващ страхопочит сред своите и най-вече сред османците. Дори по своему удовлетворен, защото се е случило това, което е предвиждал: извършените от турците масови зверства над беззащитното българско население са потресли съвестта на Европа.

Като митичен агнец на изкуплението, той е олицетворил невъзможността на сънародниците си да живеят повече в робство. За да смаже накрая съдиите си със своята последна отсъда: “Вие изгубихте. След всичко, което направихте, ви остава само пътят към Азия.” (Не знам дали се споменава с някой ред името и примерът на този велик българин в днешните учебници на младежта ни?!)

“Кой е пък тоя?” - така преди десетилетия изразява недоумението си виден наш литератор, когато Симеон Янев му казал, че пише психографски очерк за Петър Бонев.

И той напълно различен по характер на предните двама - от “бесния и възторжен вихър” в душата на Бенковски” и “аристократическия скептицизъм” на Цанко Дюстабанов.

Един от четирите хиляди най-обикновени перущинци, който сам прекопава лозето, оре и засява нивите си. Вечер се отбива на разговорка в кръчмата, не пропуска сватба и кръщене или други семейни празници на съселяните си.

Обикновен, и не съвсем, ако се вгледаме в русолявото му открито лице и бистрите сиви, та сини очи, като на Васил Левски - хем весели, хем стоманени. Тези, които си приличат, се и привличат. Допаднали си двамата още на първата среща в Белградската легия на Раковски.

А после, когато Апостолът заклева първите от Перущица пред Евангелието и камата, да не пожалят и живота си за свободата народна, посочва даскала Петър Бонев за председател на революционния комитет. В следващите години до бунтовния Април 1876 г. в него са виждали “оживелия образ на Левски”.

Въпреки сиромашкото и чирашко детство, неистовият стремеж на Петър към просвета му помага (след легията) да завърши гимназия в Белград и веднага става учител в родната Перущица. Колкото на децата, дваж повече на родителите.

Сладкогласен псалт при черковните служби; вечер провежда беседи в читалището с членовете на “Земеделското” и на “Лозарското дружество”, които пак той е основал; режисира и сам участва в представленията на толкова харесваната “Многострадална Геновева”, олицетворяваща участта на поробеното отечество.

Педагогическият талант на П. Бонев буди мислите и чувствата на младите и възрастните. Подтиква ги да разсъждават и стигат до собствени решения, като поемат и отговорността за тях. Това особено проличава в първите дни на въстанието. Хванали трима турски шпиони и го питат какво да ги правят. “Ваша работа! - отговаря им. - Имате глави на раменете си!” Група въстаници, уплашени и отчаяни, в един момент поискали да се предадат. “Вървете!” - разрешава им войводата. И ги наблюдавал отстрани. Първите веднага били съсечени от башибозука. Останалите бързо се върнали и тогава всъщност станали най-коравите и смели защитници на родната Перущица.

Авторът го рисува с едри щрихи:

- Петър Бонев е човекът, който отгледа най-самоотвержените борци на въстанието от 1876 г.;

- Възпита тези, които избраха сами да избият децата, жените, близките, най-после и себе си, вместо да се преклонят и предадат пред бруталността и насилието, и с това изписаха страницата на най-великата мартирология в българската история;

- Човекът, от чиито няколкостотин въстаници в последните дни, озверели от глад, мъка, жажда и лудост (защото на повечето жените и децата бяха изклани пред очите им), не се изсули нито един, макар един-единствен предател…

Сложих многоточие след горния ред, тъй като темата за предателството е рана-живеница и в този труд на автора, който отпреди има обемисто изследване на явлението с заглавие “Предателства в българската история”.

Ужасяващ низ от българи, които са предавали българи! Как да проумеем моралното падение на оня баща, издал сина си, ранен Ботев четник, на единствения пършив чалмаджия в селото, па макар и с илюзорната надежда, че с верноподаничеството си може да го спаси? Убийството на Бенковски става след издайничеството на дядо Въльо. Цанко Дюстабанов, почти в безсъзнание от натрошената си ръка, е заловен, съпроводен и предоставен на турците от българи колибари, “разгневени поданици на султана”, въоръжени с брадви и колове. Ще видим, че по същия начин са постъпили и със Захари Стоянов, опитващ се да замотае дирите си из Тетевенския балкан.

Въстанието през Април 1876 г. не се приема еднозначно от населението и от някои негови старейшини. Селяни с къщи, “пълни с деца”, позамогнали се еснафи и търговци, забогатели от сделките по изхранването и обличането на османската войска и градското население, (”партията на умерените и чорбаджиите”), както и част от образованите деятели са били противници на готвеното кръвопролитие, смятали са го за безсмислена и опасна авантюра на “лудите глави”. Дори са действали срещу него, клеветели участниците и слугували на турците.

В самата Копривщица, първа подхванала бунта и с “Кървавото писмо” го разпалила на длъж и на шир, тежките нотабили успели да пленят и предадат на османците някои от революционните дейци, като не пожалили и жълтиците си, за да предотвратят опожаряването на селището.

Единствено в Перущица въстанието е на цялото й население. На тия няколко хиляди души, които застанали срещу башибозука и султанската войска с 648 чакмака, и още толкова невъоръжени мъже, с двойно и тройно повече моми и деца, старци и жени. То - според С. Янев - издава почерка и духа “на един от най-големите априлски водачи и на един от най-дълбоките български характери” - почерка и характера на даскал Петър Бонев.

“Кой е па тоя?” - биха изразили недоумението и невежеството си и мнозина от днешните нашенци, стари или млади, изучени и не съвсем!…

В емоционалния си и проникновен разказ авторът е вложил и някои от ярките и безсмъртни свидетелства на медвенския овчар, абаджийския чирак, удивителния самоук, политик и държавник, летописеца на българските въстания Захари Стоянов. Особено върху темата за предателствата - най-грозният “нравствен феномен на петкото”, както го нарича С. Янев, в тогавашната действителност.

След разиграното театро от издайника дядо Въльо и убийството на Г. Бенковски край Тетевен, от малката група оцелява единствено З. Стоянов, запазен от провидението, види се, с оглед на бъдещите му задължения към историята. Седмици скита из Балкана, подивял от глад и студ, докато не е заловен в една овчарска кошара от четирма българи от Грънчарските колиби!

“Аз поисках милост от християнските башибозуци, като им казах “братя”.

- Брат ли? Такъв брат като тебе, който е излязъл да хвърля пушка на царя, ние не искаме да имаме - отговориха двамината, а третият ми цапна една плесница по страната, защото съм противоречал…”

Отвеждат го в селото при башибозуците, където боят започнал веднага. Последвала среща с истинския му предател, дошъл и седнал свойски при турците, описана в Записките му:

“- Как си, аратлик? Защо не ме почака при момчето, когато тръгнах да ида към тебе, а избяга в гората? Ти мислеше, че ще да се отървеш? - каза предателят така спокойно и хладнокръвно, като да правехме пазарлък за някоя продажба.

Той се гордееше със своя подвиг. Седна близо до мен, като ядях хляб, и почна да ме безпокои и закача с разни думи…

- Малко остана, ефендим, да изтървем от ръцете си тая комита, ако да не бях го видял случайно. Макар и отдалеч, но щом му зърнах дрехите, от един път ме преяде на сърцето, сетих се, че тоя човек не е от чистите - говореше той на турците, които малко внимание обръщаха на нашия разговор, защото си шепнеха нещо тайно…

- Но от тук нататък не само че няма да ви предавам вече комитите, а и аз сам съм намислил да стана такъв - каза предателят.

- Защо бе, Петко?(…) - попитаха зачудено и двамата турци.

- Защо? Вие знаете - отговори Петко сърдито. - Тоя мръсник (т. е. наша скромност) комита ли е или някой бей? Защо сте го оставили да се разполага с вас заедно, да прави кеф с вино и ракия, а не го вържете за врата о прозореца като мечка или не му ударите едни букаи на краката?

- Холан, Петко, остави го на мира. След толкова мъки и гладуване по Балкана нека си почине тая нощ, а утре ние ще ти направим кефа. Нали го виждаш, че от мъки и неволи душа не е останала в него? - Колкото за букаи, което в реда си да ги туриш на краката на един халус, не можахме да намерим - отговориха турците.

- Заемете ги от мене, ей сега - отговори Петко и изскочи из вратата навън.

След десетина минути той се върна ухилен, че сполучил да намери едни конски букаи, които удари на краката ми с влизането си още. Наближи полунощ вече и турците не се посвениха да покажат вратата на верния Петка.”

Това явление - да предаваш своите, което ще рече и себе си, за да ти е мирна главата; да получиш сигурност и лични облаги, за сметка на брата или съседа, като смяташ чуждите за свои, а своите - чужди, С. Янев го нарича синдрома на петковците, петковщината в тогавашната действителност.

И го определя за най-голямото морално престъпление на империята както и създаването на еничерството и еничерина. “Еничерската психология е психология на човека с простена вина, а най-дълбоката безнравственост пониква тъкмо върху раздвоения от обществото човек, който може да стане цялостен единствено като престъпник.”

Много интересни са и по нататъшните размисли и проникновения на автора около явлението и нравствените поражения върху душевността на широки слоеве от българското население, наслагвани пет века, като най жестоко и перверзно следствие на “робското в робството”.

Петкото е убеден, че няма морал ни у турците, ни у раите; всички лъжат и печели единствено сред малките лъжци по-големият, сред насилниците - по-силният. Че светът е непроменим. Турците винаги са господари, българите винаги роби. И всички, които говорят обратното, са нехранимайковци, посягащи на собствения ти живот.

Човек е сам срещу злото и единствено зъл може да оцелее. По-добър е чуждият силен, отколкото своят слаб. Любимият му израз е, че българският народ е предателски, по старата привичка на крадеца пръв да вика “Дръжте крадеца!” “Няма, изглежда, по-добра маскировка от тая да защитиш собствената си безнравственост, като я изведеш до национална особеност.”

Робът превръща робското в своя “знатност” - казва С. Янев. - Всеки насилник като подчинява чуждата воля, разрушава моралната система.

При османското завоевание на страната ни е изтребена, силом ислямизирана, пропъдена цялата държавническо-управленска прослойка, духовниците и просветните дейци; унищожени са търговско-занаятчийските средища и голяма част от личните земеделски стопанства. Дворците и крепостите са разрушени, църквите поругани, превърнати в джамии.

Но макар и обезглавен, с голямата си територия и многочисленост народът ни все пак е стоял като възпиращ бент пред разлива на “присъстващите” азиатски заробители. Италианският професор Санте Грачоти пише за историческата заслуга на България, “че създава преграда за турците към Европа. Тя заплаща кръвен данък за това, заплаща с вярата си, със свободата си и с упадъка на блестящата си култура по онова време”.

Грозната аномалия се състои във факта, че “присъстващите” османци са били на по-ниско културно ниво от завладяното население, невежествени и брутални. Но, надъхани с религиозен фанатизъм, са имали самочувствието на аги, господари на всичко. Те са правоверните, другите са неверниците, безправната рая, добитъкът, орисан да се труди за благоденствието им и да мълчи. Заробените не могат да носят високи калпаци и цветни дрехи, при среща трябва да им сторват път с почтително наведени глави.

Така авторът стига до мрачната философия на пословиците “Преклонената главица, остра сабя не сече!”, “По-добре роб, отколкото в гроб!” и др. п. До горестния поплак на стария Славейков: “Не сме народ, не сме народ, а… мърша!” И до неразгаданата енигма на Левски в написаната в тефтерчето му самотна дума “Народе????”, с четири въпросителни накрая.

Но ето и контра-тезата на Симеон Янев за същината на Априлското въстание като грандиозен пробив в манталитета на петковците. Разкрило раните и пораженията на “робското” в тъй дълго проточилото се робство върху духа и нравствеността на народа, то (подготовката и провеждането му) почва и да го освобождава от него.

Знаменателен е примерът с обикновения селянин бай Станчо, който, под ударите на ятаганите, подкаран от потерята да им покаже къде са се скрили четирмата въстаници, начело с Бенковски, за да не стане предател, намира силите да се хвърли от моста на река Вит и издъхне мъченически.

Не трябва да отминем и друг феномен. Че въстанието е започнало и се разгоряло в тия крайбалкански, средногорски и родопски възрожденски средища, в които турското “присъствие” е било съвсем символично - с по няколко мързеливи и продажни заптиета в конаците. Че предприемчивите, работливи и просветени български жители са били вече и заможни, за разлика от тънещите в бедност, невежество и фанатизъм съседи от турските и помашки села.

За пример ще посоча Габрово с неговата първа Априловска гимназия и многобройните си тъкачници, железарски работилници, валявици, табахани, тепавици, гайтанджийници и други, чарковете на които са движени от хитроумно впрегнатите води на реката в боаза. (Когато ги е видял, удивеният Феликс Каниц възкликнал, че “това е народът с бъдеще на Балканите!”).

Ще добавя и Перущица с развитото си земеделие, гюловите градини, лозята и отличните вина, ленопроизводството, с бубеното семе и копринените пашкули, директно изнасяни за Генуа и Марсилия. Как можеше вече да се съчетава всичко това с “робското” в робството?

Когато пашата попитал пленения тежък търговец и чорбаджия, защо е тръгнал с харамиите, като си е имал всичко у дома, той му отвърнал: “Малко ми беше свободата!”

Турският велможа едва ли е разбирал смисъла на тази дума, разяснена преди векове от великия хидалго: “Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с което небесата даряват хората!”

Българите от времето на Раковски и Левски, Бенковски, Волов, Петлешков, на Захари Стояновия, Цанко Дюстабана и даскала Петър Бонев вече предвкусваха сладостта на това единствено нещо, което не им достигаше, за да бъдат пълнокръвни Божи създания. И пред отвореното Евангелие с камата върху него изричаха двете сакрални думи “Свобода или смърт!”

Едното или другото!…

Перущица въстава с цялото си население - с чорбаджиите и хаджиите - и от него не се “изсулва”, по определението на Симеон Янев, нито един петко-предател.

На 27 април башибозуците от целия Рупчос обграждат селото, като най-напред запалват манастира “Св. Тодор” в околностите му. Следващата утрин пристига турска войска под командването на бригадния генерал Рашид паша - пехота, кавалерия, планински оръдия - и щурмът започва от всички страни. Горят кошарите и колибите из лозята и градините.

Въстаниците и населението се събират в четириъгълника от къщи и стопански сгради около двете църкви и училището и дават лют отпор. Оръдейни изстрели подпалват паянтовата църква “Св. Атанасий” и намиращите се в нея към хиляда жени и деца са преместени в двора, ограден с висок зид и в самата каменна църква “Св. Рангел”. Кървави боеве се водят за всяка улица, къща, зид, но обръчът все повече се затяга. Гинат десетки въстаници, сред тях и войводата Петър Бонев. Изгарят трупа му в една сапунджийница, за да не се гаврят с него османлиите.

През нощта към 500 души, главно жени и деца, се измъкват по дерето на реката и се спасяват в лозята. Тук на другия ден върху голата земя съпругата на Петър Бонев ражда син. Кръщават го веднага на името на бащата с думите: “Петър умря, Петър се роди!” Знаменателно рождество!…

Останали без ръководител, никой от учениците на даскала не помислюва за друго нещо, освен да изпълни клетвата си “Свобода или смърт!” Но що да сторят с жените и децата си, препълнили каменната църква “Св. Рангел”?…

Настъпва празничният и трагичен 1 май. Всичко в природата зеленее, а слънцето се къпе в безкрайната синева на небето. Но рев на оръдия разтърсва тлеещата в огньове и дим Перущица. Гюлетата бият по камбанарията и покрива на църквата. В промеждутъците на залповете, за кой ли път през тоя ден, настървени башибозуци и редифи щурмуват оределите и преуморени бранители. Сред барутния дим святкат ятагани и ножове, чуват се предсмъртни викове и стенания и купчините от трупове растат около зида и в самия църковен двор.

Разбита и подпалена е обкованата дъбова врата на храма. Там става и последната отчаяна сеч между нахлуващите отвън османлии и гинещите сетни въстаници.

Едрият като канара чизмар Кочо Честименски, облян в кръв от раните си, чорбаджийският син Спас Гинов, (който месеци преди това бе заявявал, че никой от големия им род няма повече да е роб на турците), и още неколцина от учениците на Петър Бонев, тръгват по дървените стълби към потона на женското отделение в църквата, където, нагъчканите едни до други, съпругите и децата им ридаят със сухи очи.

Очевидец е разказал за постъпката на чизмаря:

“…Кочо взе малкото си дете от майка му, помилва го, и като му отвори устата, въвре цевта на револвера и гръмна. Детето притрепера в ръцете му като птичка, разпери се и се катурна на дъските. Същото прави с майката и най-после - със себе си…”

Малко преди него чорбаджията Спас Гинов застрелва петте си деца, жена си, двете си сестри, дъщерите им и… последният куршум е за него самия. Още няколко души вършат същото със семействата си…

Никой от оцелелите не е запомнил да са изречени каквито и да било патетични думи, възгласи, заклинания. Не е имало екзалтации на обезумели фанатици, а смразяващата убеденост и решителност, че се изпълнява отдавна произнесената клетва: “СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ!”

Свободата се е оказала невъзможна в оня момент, отдалечавала се. Временно се отлагала, или завинаги. Но другата думичка от клетвата, изходът от станалото вече безсмислено съществувание в продължаващото иго оставал и те просто го привеждат в изпълнение. Приемат смъртта - своята и на най-скъпите си същества - точно според клетвата… За да не бъдат повече роби!

През дъските на потона и по стълбите текат кървави ручеи…

Когато самият паша се показал на църковния вход да увери шепата оцелели, че животът им ще бъде пощаден и вижда как двама млади въстаници захапват дулата на револверите си, изрича втрещен: “Сакън, айол, сакън, айол!” (Недей, душо, недей, душо!”). Но те дръпват спусъците…

Симеон Янев пише за изумения паша: “Тия последни самотни изстрели сякаш не пръсват черепите на перущенските момчета, а неговия собствен!…”

Героизмът е самоотречение, самоотречението е любов и свобода!