Шандор Чори

превод: Иванка Павлова

ЗА ДА НЕ БЪДЕ ТЪМНО

Все още могат да се видят дръзките мостове,
безличните дърветата край брега бетонен
и как върху лицата на децата,
затичани към домовете си,
се сипе подиробедният сняг.

Но бавно се здрачава над водата
и за телата ни настава нощ.

За смъртните си мисля -
сънят не ще ги защити.
Като куршум ще ги застигне тишината,
като печална вест - самотността.

За смъртните, изпълнили земята, мисля.
Тях няма да ги защитят ни армии,
нито беседки с рози, ни ухаещите ризи,
ни сребърната броня на парите,
ни любовта.

Напразно те умират, че напразно са родени.

За смъртните си мисля -
ръце им трябват, та отечество да имат,
и тялото на друг, за да не бъде тъмно.

ЗИМНА ВЕЧЕР

Привечер опустява градът.
Без свидетели, снегът вали самотно.
Всеки дебне в бялата пепел на екрана
следите от стъпки
на неизвестния убиец.
Звучи музика. Изскърцва спирачка.
Една самотна улична лампа
като очите на вълк
се взира в обраслото, застинало лице.

Вече никой дори не се пита
не е ли като скърцането на спирачки нашият живот:
само чуждата смърт ни преследва в кошмарните огледала,
само кръвта, която с пудра захар би могла да се попие,
отдалечаването на крака, до коленете виждащи се само.

Аз забелязвам как един покрит със сняг куршум
забавено лети към моето чело,
като в мултипликационен филм.
Все още имам време!
Със цялата нощ разполагам,
със цялата бездънност на дантеления небосвод,
със изоставения сняг на улицата, който иска
и днес, и утре стъпките ми да съзира.

ЗИМНИ РАЗМИСЛИ

Жив ли съм? Аз ли съм този,
който снежинките гази, или
само в чуждите спомени снегът се белее?
Някой към хълма шейната си тегли,
но не съм аз.
Някой пред входа на новото гробище
чисти снега, за да влезе,
но не съм аз.
Той ли извика? Или онази
грачеща врана над портата?
Чака гората - оркестър, облечен във черно -
знак. Но кой знак би й дал?
Тука, край мене, цари тишина
като в порутена църква.
Сякаш аз сам си говоря безмълвно.
Сякаш аз сам.
Жив ли съм? Или, осъден на смърт,
само в моите спомени снегът се белее?

И КАДИФЕ, НО И ОТРОВА

О, градове, така далеч от вас съм се родил!
Там между нас лениво лятото се влачеше,
Уголемявайки зад многото гори,
зад грейналите нанизи от лампи
и зад луната сенките на бавно крачещи волове.

През есента стърнищата горяха, нахлуваше димът
дори и през прозорците на вашите казарми,
но църквите ви постепенно се отдалечаваха от мене
и се полюшваха на хоризонта, сякаш бяха
отплаващи в морето кораби с девици молещи се.

Но пак при булевардите ви се завръщам.
Тук зимата ме поздравява, а тревата чезнеща
към мене се покланя от бетонните пукнатини;
вдовиците на тоя свят оттук аз виждам
как мълчешком от гробищата се завръщат.

О, градове, така далеч от вас съм се родил:
под сливови и под бадемови дървета!
И затова навярно чувствам винаги,
че летните ви вечери като бадем нагарчат.
И кадифе, но и отрова същевременно.

ЛЕБЕДИ

Къде ли нощем лебедите спят?
Цял ден стояха мокри в езерото те,
в студената вода и под дъжда.
Мъчително бе да се гледат шиите протегнати.
Навярно ако бяха пели дълго и протяжно
като в античната поезия, бихме повярвали
отново в себе си. Бихме повярвали,
че не е вечно безмълвието на света:
ням камък, няма светлина. В тръстиките високи
биха могли дори отново богове да се родят.

Къде ли нощем лебедите спят
и капчици вода се стичат във водата
от гордо вдигнатите шии?

НЕОБИЧАЙНО СТИХОТВОРЕНИЕ
ЗА СМЪРТТА НА ЕДИН УЧИТЕЛ ПО ГЕОГРАФИЯ

Мъжът, обут във туристически обувки,
пеша за онзи свят замина.
Ридаейки, съпругата му гледа
претърколилата се раница на пода:
изсипали са се от нея чушки, кашкавал,
салфетки, хляб и томче на Вийон
с една самотна женска фигура
върху зелената корица.
Къде замина, господин учителю?
На онзи свят ни суша, ни море,
ни глобус, ни мащаби има -
предметът ти отдавна е премахнат.
Все още на катедрата те виждам:
като същински негър голият ти пръст
насам-натам сновеше по екватора,
лишен от сянка, с малко ветрове…
Сега очите ти закрива,
замахвайки с крила, злокобен бухал
и ти не би могъл да видиш
как Африка - привличащата те земя,
тази секира от епохата на бронза,
се врязва в празничната нощ
на стъкления век.
Привличат погледа пред шатрата-луна
маймунски скелет, череп на змия.
Ако попаднеш там, не размишлявай:
издяланите от дърво скулптури,
подобни на чудовища,
ще омагьосат времето: от обед до здрачаване
ще сложат край на вековете робство
и от гората на мизерстващите негри
богатия им бог навеки ще прогонят.

Лети над теб, туристе от отвъдното -
учителя по география сред мъртвите,
от лятото на африканската пустиня
една огромна черна като сажди птица.

СЕГА МИ Е ДОСТАТЪЧНО,
ЧЕ ГРЕЕ СЛЪНЦЕТО

Сега ми е достатъчно, че грее слънцето.
От глинения съд на лятото цветята се отронват.
Сега ми е достатъчно, че зад поклащащите се дървета
съзирам всичко чак до планините неподвижни.

Безкрайността и висината крият съвършенство
като море или като вълнуващо се женско тяло:
трептят, примамвайки неустоимо моя поглед,
и тяхната несигурност щастлив ме прави.

Сега ми е достатъчно, че грее слънцето.
Самотните реки, стремящи се една към друга, съзерцавам.
В дланта на подиробедния сън лицето ти изгрява
и виждам розите, кръжащи в танц край тебе.

Не искам нищо друго да си спомням,
а мисля само за това, което предстои:
прекланям се пред бъдното си съществуване,
защото то не е все още аз, а цялата вселена.

Сега ми е достатъчно, че грее слънцето,
че мога да усещам топлината на безчувствените камъни -
у мене зрее удивление, за вас предназначено,
та вместо своя череп радостта си от това да ви оставя.

СПОМЕН ЗА СНЕГА

Размисля се понякога зимата
и започва да вали -
гъсто, отчаяно, сякаш се страхува,
че няма да дочака утрешния ден.
Добре е да изключа телефона и звънеца,
на печката да сгрея вино
и да прелистя старите писма.
Така към миналото си ще мога да се върна,
но сякаш нищо никога не се е случвало:
не са ме дебнали оръдия, очи развратни,
не са протягали одрипавели хора длан към мене
и всичко - политика, обич, звън камбанен -
далече нейде в бъдното ме чакат.
В такива случаи е хубаво да си представям
как ще поплача за погубения си живот
и над легла, полутела, раздърпани възглавници
огъва люлякови клонки вятърът,
а щом последният ни земен съд настъпи,
как ще застана до добрите си приятели,
със тънка риза и с леко палто облечен,
отвъд дим на цигари, кръчми, погребения,
очи в очи с една достойна и рушаща се страна,
в главата си със спомена за сняг,
сняг, сняг - като че ли мазилката на катедрала
ще рухне в тишината изведнъж.

ТАКА МЕ ГЛЕДАТЕ

Така ме гледате, като че ли
съм непреклонен атентатор,
който замеря лебедите с камъни
сред езерото в градската градина
и жив погребва славея.

Да имахте свой бог,
преди заспиване
на него бихте се оплаквали засрамено,
но ето, всеки врат присвил,
от обръча твърд на яката си
самотното ми бродене под небесата дебне.

От слънчевата светлина прииждат
коли, оръжия и крясъци,
изтръгва се коприва от земята,
а зад гърба ми с незамлъкваща уста
шушукате: не е ли мой грях този свят;
безброй безименни беди не ви ли нося
и с подлудяващата мисъл за смъртта
не аз ли тайни срещи си устройвам?

Завеси тежки бавно се отдръпват,
една към друга после тихо се прибират,
под облаците чужди погледи се струпват:
желаят да узнаят кой съм аз.
“О, никой, никой - тъй бих ги успокоил, -
това е само спомен за тълпа, която протестира,
неудържимо шествие, по улиците обикалящо.
Кънти подире му паважът,
зад него времето кънти”.

ТАКОВА ДРЕБНО, ПРЕЛЕСТНО СЪЗДАНИЕ

В гората кой насам-натам се лута?
Една калинка само зърнах преди малко.
Едва-едва пълзеше тя на запад
сред ръждавеещата се трева.
Такова дребно, прелестно създание
на габъра под стволовете стройни,
какъвто бях на шест години аз,
във къщата ни, на хармана,
сред мълнии, пронизващи земята.
И въпреки това се движеше:
вървеше с него светлината,
вървяха облаците с него,
вървеше с него даже Бог -
като голяма октомврийска сянка,
която тътри болните си ходила.

А папратите, репеите - всичко
пред тях почтително се бе привело
и само аз там в размисъл стоях,
в зеления прохладен горски храм,
не знаейки кой път да поема:
към небесата или към земята.

В ГРАДИНАТА СЕ ЗЕЛЕНЕЯ САМ

Тук аз се чувствам чужд
като салкъмов храст.
В градината се зеленея сам.
Под мене - златен морски пясък,
лебеди изкуствени и слънчеви елегии.

Ако не се срамувах
от самия себе си,
бих ги помолил шепнешком:
“С мен разговаряйте и ме обичайте,
защото съм отново толкова далече
от своята родина,
от кладенеца в лозето,
на дъното на който вече петдесет лета
тиктака джобният часовник на пъдаря
и умолява мълниите:
“Извадете ме от тинята -
сред слънчеви часовници да бъда
там, горе, дето вятърът препуска
и се белеят избите с варосани чела”.

ЩЕ ДОЙДА И ЩЕ МЕ ИЗМИЕШ

Ще ме измиеш, Господи, отново
с дъжда си есенен.
Ще ме измиеш от главата до петите,
като че ли съм още малкото момче,
което в църквата ти псалми пее.
Ще се кача при тебе в планината:
край малката ти кръгла църква
предците ми покойници ще разговарят.
Ще се намокрят всичките им думи
и по ръкавите на трънките дори
безбройните ти капки ще се стичат.

Кой е поискал
с тях и с тебе
тук да се срещна едновременно,
в един и същи ден, в един и същи час,
когато ще помръкнат поради живота ми
очите на минаващите недалеч фазани?

Не зная има ли друг бог,
по-тайнствен
и по-упорит от тебе, който
не иска и не обещава,
не пита и не отговаря,
но с помощта на седем врани
в небето се издига:
под мишницата му - камбана и калинка,
зад него - ромолящите води,
като че шумоли воал,
прострял се от земята до луната.

Ще дойда и ще ме измиеш
отвън, отвътре.
Ще разхладят плътта ми мокрите листа.
След всяка крачка ще загубвам
по някой свой живот,
по някой свой неволен грях -
ще трябва сякаш себе си самия
за вечния живот да сътворя.

ВЕЧЕ ВСИЧКО ЗНАЕМ

Вече всичко знаем,
всичко, всичко.
Но все пак има още тайни:
къде ли сега галопират
конете някогашни - диви,
по-бързи даже от светкавици?

Пламти край мене лятото -
горещо лятно пладне.
Аз слушам звънките рапсодии.
Дали ехтят в нас океани,
или това са точно те -
конете, изоставили твореца си?

Представям си, че върху всеки стрък трева
е кацнала изящна пеперуда
и под копитата им всички ще загинат.

Но дивите коне препускат по-нататък,
над облаците прах развели гриви.
Досеща ли се, Боже, някой накъде
и към какви ли светове
гърмящият им път днес лъкатуши?

ДВАМА ХАРМОНИСТИ

Отново съм тук, край морето -
този самотен музикант.
От безкрая
дни наред роптае и ми се оплаква.
На колко безчувствени острова,
на колко голи залива
е могло да разкаже същото!
На колко удивени зеленооки жени,
пристигнали тук отдалече?

Виждал бях вече такъв
фанатичен и яростен хармонист.
Свиреше в края на село Замой,
седнал на един овесен сноп,
отправил поглед в небето -
сякаш на облаците съзираше ноти.
Спомням си: зад лявото му ухо
имаше голяма дупка -
в нея можеше да се побере
надживял войната ранен бръмбар.

Слушам, слушам морето
и виждам танцуващите пръсти
на инвалида музикант.
Горе, във висината,
гърмят оглушително чинели.
Какво ли ни готвят отново?

ОТ СВЕТЛОСИНЬО КЪМ ТЪМНОСИНЬО

Седях горе на скалата. Слънцето грееше.
Финландия, като махмурлия моряк,
се усмихваше в самозабрава;
северното коило
в сянката му се приютяваше.

Седях и се оглеждах.
Наистина ми се искаше
някак си да открия
родното място на синевата,
но знаех, че това не е възможно,
защото тук всичко е синьо: езерото, земята, небето,
жилките на неподвижните базалтови скали,
трънката, знамето,
спотаените погледи на трите пламенни момичета,
които, надбягвайки се,
се втурват към хоризонта.

Полюлявах ли се? Плувах ли? Или фантазирах?
А може би бях просто незает с нищо гост
на една страна с варосани къщи,
който сънува дори през деня, оглежда се
и на небето се кълне: ако би пожелал,
би чул тъмносините звуци на бурята,
която връхлита живота ни
и един покрив запраща в небето,
сякаш предлага на Смъртта
широкопола шапка.

ОЧАКВАМ ЕСЕННИТЕ ДЪЖДОВЕ

За нищо повече не ставам,
единствено - да виждам ясно себе си
сред падналите в блатото глави.
Знам, дълго бях на този свят,
но всеки ден живях наполовина.
Земята с мене се въртя,
под моята възглавница щурците свириха
и спяха бомби.
Понякога и Бог се мяркаше, щом бе свободен,
та от пера и перушина
да създаде отново гълъб.
Избраник негов бях задълго,
но вече и това отмина.
Очаквам есенните дъждове
край мене да запалят свещи.