Панчо Михайлов

Малко приведен на дясно, дълбоко замислен, бавно крачещ, често без шапка, с цигара в уста - така бяхме свикнали да срещаме Дзивгова из софийските улици.

Той можеше и да ви отмине, без да ви поздрави, без да ви забележи, защото неговата мисъл бе винаги заета с друго, което грубият ежедневен живот не познава, не признава.

Но ако го извикате на име и го спрете - той повдига глава бързо и с една разстлана по цялото му лице усмивка ви дава да разберете, че е приятно изненадан, стиска силно ръката ви и започва да ви отрупва с любезни въпроси.

- Как си? Как върви работата? Пишеш ли нещо ново? Какво стана с романа?…

- Свършвам го вече…

- Браво! У нас романът нещо не върви… Докато поезията и разказът са в разцвета си… Трябва да ги превеждат, за да видят чужденците какво имаме… Малка страна, бедна страна, лоши условия, а все пак се твори, създава… Това е цял подвиг…

Ето неговия оптимизъм, който и в най-трудни моменти от живота му не го напускаше. С него той подкрепяше загубилите вяра не само в утрешния, но и в днешния ден.

- Е, довиждане! - пак стиска ръката ви крепко до китката, гледа ви все и с една многообещаваща усмивка ви изпраща.

Спомням си, когато за пръв път се запознахме. Стана дума за едно ходатайство в Просвет. М-во. Той се нае, отиде при тогавашния началник на културното отделение Н. Т. Балабанов и я свърши. Учудих се на бързината, лекотата и доброто желание, с която я направи. Мислех си, ако всички хора бяха като него, колко малко мъки и безпокойства ще има на земята.

По-късно станахме приятели. Вече по-късно се виждахме - у тях или в кафене „Принцеса”, дълго до след полунощ беседвахме.

Всичко знаеше, върху всичко приказваше с една рядка авторитетност, но най-вече го интересуваше литературата.

И от време на време прибягваше до телефона: „Да се обадя на майка си.”

Толкова предан син не бях срещал! С нея той споделяше всичко, като с по-голяма сестра, която безпределно го обича. Оттам и това постоянно безпокойство: „Как е тя, какво ли прави в този момент?”

И пак продължавахме разговора си. Допушваше цигарата си, запалваше от нея друга и така, докато спускаха рулетките.

——————————

в. „Литературен глас”, бр. 327, 04.11.1937 г.