ПРОСЯК
превод: Борис Младенов
ПРОСЯК
Пред храма божи, свел глава,
стоял и просил подаяние
бедняк съсухрен, жив едва
от глад, от жажда и страдание.
Къс хляб той молел, полусляп,
със взор излъчващ мъка жива
и някой камък, вместо хляб
сложил в ръката костелива.
Тъй аз те молех през сълзи
за любовта ти на колене.
Тъй безсърдечна беше ти -
без жал се подигра над мене.
БОР
Бор в дивия север стои единак
на голия връх на скалата
и в дрямка унесен, покрит с преспа сняг
лениво се люшка и мята.
Сънува, че в южна далечна страна,
там слънцето дето изгрява,
красавица палма сама на скала
расте сред пустинна жарава.
АНГЕЛ
Сред нощ в небесата летял ангел бял
и песен божествена пял;
и облаци рой, и звезди и луната
се вслушвали в песента свята.
Той пял за душите безгрешни, отвъд,
блаженстващи в райския кът.
За бог всемогъщи той искрено пеел
и чисти възхвали лелеел.
Той носил в ръцете си млада душа
към свят на сълзи и тъга;
и в тази душа песента му красива
останала - няма, но жива.
И пълна с желания, дълго в света
копняла и чезнела тя.
Уви! Не заместили химните звучни
онез земни музики скучни!
СЪН
Сред бял ден в Дагестан с димяща рана
лежах с куршум в гърдите си в несвят
и в зноя летен, с плът във кръв обляна,
без звук, без стон не се помръдвах аз.
Лежах на пясъка сам в долината
и слънцето ме жареше без жал,
блестяха скални върхове в позлата
над мен, но сън мъртвешки бях заспал.
Сънувах аз огньове под звездите,
вечерен пир във родната страна,
край мен девойки със цветя в косите
говореха във шумна веселба.
Но в разговора им, не се включила,
седеше там умислена една
и в мрачен сън, душата й унила,
Бог знай защо, тъгуваше сама.
Присънваше й се кошмарна сцена:
трупът познат лежеше в Дагестан…
Димеше още раната студена
и кръв струеше като чер катран.
ПО ГЬОТЕ
Високо планините
спят в мрака на нощта,
а долу низините
са пълни със мъгла.
Без прах, чист пътят дреме,
не трепва лист дори…
Почакай, в скоро време
ще найдеш мир и ти!
***
Сам потеглям в нощ небесно синя,
пътят каменист блести в мъгла.
В Бог се вслушва тихата пустиня
и звезда говори със звезда.
В небесата е спокойно, чудно!
Спи земята в ярка синева.
А защо ми е тъй болно, трудно?
Що ли чакам? За какво тъжа?
Веч не чакам нищо от живота
и за миналото нямам жал,
търся свобода и мир с охота -
сън дълбок, забрава бих желал.
Но не хладен сън във гроб-могила,
искам да заспя навек, така
че в гръдта да дреме жива сила
и с дъха да се издига тя.
За любов глас сладък да ми пее,
ден и нощ да гали моя слух,
тъмен дъб над мен да зеленее,
с шумолене, като шепот глух!
АРФА
Когато с битието кратко се простя,
когато над праха ми плъзне мъх зелен,
ще бъда само звук от твоята уста -
неясна сянка в спомена за мен.
Кога приятели на пир се съберат
и в тоста си пропуснат да ме споменат,
тогава простата ми арфа ти вземи -
тя бе другар на моите мечти.
Срещу прозореца я увеси, така
че с нея вятърът да свири и звъни
и с нежни песни ще му отговори тя -
далечно ехо от щастливи дни.
Но звънката й струна, твоята ръка
не ще успее да разбуди от съня,
защото тоз, що за любов ти беше пял,
сън непробуден вече е заспал.
ЖЕЛАНИЕ
Защо не съм птица аз, врана в степта,
подобно на таз прелетяла в степта?
Защо да не мога в небесната шир
сам тъй да се рея на воля безспир?
Кръжил бих на запад над тучни лъки,
там гдето живяли са мойте предци,
где в замък старинен, на хълма зелен,
забравен, почива прахът им свещен.
Виси на стената семейният щит
и мечът им боен, в ръжда цял покрит;
с крилата си, пърхайки в полет над тях,
избърсал бих с почит столетния прах.
И арфа шотландска, докоснал едвам,
с разстроени струни би звъннала там,
и приказки би ми разказала тя
за войни и битки в онез времена.
О, празни мечти! Безполезни молби!
Съдбата сурова не ще се смили.
На хиляди мили от онзи скъп кът
безкрайни моря и реки ни делят.
Последен потомък от славни бойци,
увяхвам, заточеник, в чужди земи;
аз тук съм роден, но съм с чужда душа…
О, Боже, защо не съм птица в степта!
ОБЛАЦИ
Облаци скитници, облаци странници,
перли в небесната шир заблестели,
бързате вий, като мене изгнаници,
в луд бяг от север на юг полетели.
Кой ви преследва? Съдбовно решение?
Завист потайна ли? Злоба открита?
Или ви мъчи вина, престъпление
и от другар клевета ядовита?
Не, вам доскучаха ниви безплодни…
Чужди за вас са любов и страдание;
вечно студени и вечно свободни,
няма за вас без родина изгнание!
