ПРОЗОРЕЦ
превод: Борис Младенов
ПРОЗОРЕЦ
Когато в есенна позлата
просветна плахо месец блед,
в прозорец тъмен през мъглата
съзрях момински силует.
Тя там умислена седеше
с уплаха тайна в млада гръд
и със вълнение следеше
хълмистия безлюден път.
„Аз тук съм!” - той нетърпеливо
прошепна и открехна тя
прозореца си боязливо…
Скри облак бледата луна.
Щастливец! - мислех с жал в душата.
Очаква те нощ с рай блажен!
Кога прозорец в тъмнината
ще се отвори и за мен?!
***
Едва се влачат дългите ми дни
с тъга в сърцето по любов нещастна;
изчезнаха възторзи и мечти,
надеждата ми като свещ угасна.
Но аз мълча без ропот, с дъх сломен,
сълзи проливам - скръбно утешение
за моята душа, в любовен плен -
тя в мъката намира наслаждение.
Житейски час! Лети! Аз съм готов.
Изчезвай в мрака, празно привидение!
Приятно ми е моето мъчение
и нека да умра, но от любов!
***
Не питай ти, защо сам на забава,
обзет от мрачни мисли съм унил,
и в моя взор умора надделява,
защо животът веч не ми е мил!
Не питай ти, защо с душа ранима,
на любовта разлюбих вкуса благ
и не наричам никоя любима -
ако си любил, не ще любиш пак!
За втори път не ще изпиташ щастие,
друг миг блажен не ти е отреден:
от младостта с моментно сладострастие
ще се събудиш с дух изпепелен.
ПТИЧКА
В чужбина строго съблюдавам
старинен руски обичай:
аз птичката освобождавам
на празника през месец май.
Как тъй, обзет от състрадание
пред бог ще възроптая сам,
когато на едно създание
аз мога свобода да дам!
СЪЛЗА
Измъчен от кошмар сърдечен,
на чаша пунш с хусар седях
и гледах пътя пуст, далечен,
с невиждащ поглед, и мълчах.
„Къде по пътя взор зарея -
попита той - И я кажи,
нали сватовници при нея
не си изпратил още ти?”
„Хусарю… - мъка ме задави
и смънках, свел глава възнак
гръдта си - Тя ме изостави!…”
Въздъхнах и замлъкнах пак.
Сълза от моята ресница
към чашата ми полетя…
“Хлапе, ти плачеш за девица.
Спри! Засрами се!” - изкрещя.
„Ех, остави! Недей злослови,
че ме сърцето заболя -
достатъчна е да отрови
бокала ми една сълза!”
***
Обичах те: любов все още може
да тлее, скрита в моята душа,
но нека вече тя не те тревожи -
не искам с нищо да те наскърбя.
Обичах те ревниво, безнадеждно
и страдах сам без ропот и без звук,
обичах те тъй искрено и нежно,
дай боже тъй да те обича друг!
***
Отстъпила пред похотта Аглая,
но нейният любовник, слаб и блед,
безсилен се показал и накрая,
задъхан се задоволил с поклон.
„Мосю, защо, кажете, като лед -
му рекла тя с високомерен тон,
видът ми ви смразява и каква
причина тук се крие? Отвращение?”
Той смънкал: „Боже мой! Не е това.”
„Излишък от любов?”
„Не! От уважение!”
***
Ако животът те измами,
не се сърди и не тъжи!
Повярвай! По-щастливи дни
ще дойдат с веселби голями.
Сърцето в бъдното живей,
а всичко днешно е унило.
За миг скръбта ще избледней,
ще стане миналото мило.
НОЩ
Към теб отправен, моят нежен, ласкав глас
тревожи тишината в късен нощен час.
Печално свети до леглото ми свещта
и стихове на нежна обич аз редя -
потоци от любов към теб текат.
Очите ти пред мен на тъмен фон блестят,
усмихват се - и чувам сладкия ти глас:
„Обичам те, мой мили… и съм твоя… твоя аз!”
СЛАВЕЙ И РОЗА
През майска нощ в градина тиха с нежен глас
под роза влюбен славей пее във захлас,
но тя не слуша химна му и горделива,
безчувствена, над любовта му се надсмива.
Не пееш ли ти тъй над хладна красота?!
Поете, вразуми се! Не те чува тя.
Стремиш се към жена, бездушна и суетна,
цъфти пред теб, зовеш я - тя е безответна!
НА ДОРИДА
Любим съм, знам. Духът от вяра се нуждае.
Не! Милата ми лицемерие не знае.
Във нея всичко е открито: нежна жар,
девическа свенливост - мил, безценен дар,
на думите приятната небрежност
и имена гальовни на младежка нежност.
ОБЛАК
О, облак последен от стихнали бури!
Самотен се рееш из ясни лазури
и своята сянка унила прострял,
облъхваш сияйния ден със печал.
Доскоро небето покрил с наметало,
ти с трясък и гръм го разтърсваше цяло
и с мълнии страшни от всички страни
земята изсъхнала с дъжд напои.
Но стига! Отивай си! Бурята стихна,
природата свежа под теб се усмихна
и галещ листата живителен бриз
те гони спокойно в небесната вис.
***
Надмогнах своите желания,
разлюбих не една мечта,
останаха ми куп страдания -
плод на сърдечна празнота.
Увехна в бурята метежна
венецът ми, отрупан с цвят,
самотен чезна в скръб безбрежна
и чакам своя край нерад.
Така от късен хлад попарен,
през зимата на клон безлист,
от вихри люшкан в ад кошмарен
трепери сам останал лист.
