ПУЩИНАК

Сергей Бачински

превод: Владимир Стоянов

ПУЩИНАК

Тук, на детството в тъжния северен край,
в този край безпросветен, хиляда години
под дъжда се издигаше мокрият рай
на дървета вековни и тъмни, и силни.

В този край, на гръдта на печалната Рус,
онемяла, прогизнала бдеше гората.
Баджанаците алчни щом дойдоха тук
изгоря и в коприва обрасна земята.

Като семе се вкопчих във тази земя,
дето лете е кално, а зиме виелица вее.
В пущинака растях върху камъка и пепелта.
И до днес във сърцето ми още гората чернее.

Запилях се на юг, да те стопля, сърце.
Тънконоги момичета любех, за миг да те стопля.
Колко пиво кипящо изпих, все за тебе, сърце!
Да, на всичко, уви, бях готов - да те стопля.

А твърдяха: в копривата расна и стана дивак,
непознал любовта, недостигнал света и живота.
Не общуваше с хора, затова ли езикът ти бе непознат?
В него само върхари прогизнали сплитаха вопъл.

Зашуми, загърми, изгори, моя пуста душа -
ти ще станеш на прах, щом докрай те изпея,
щом полегна на тази студена земя и заспя
в този край тъй унил, неприветен, но роден за мене.


***

Не от студа трепериш тази нощ,
а от дома, населен с пустотата.
Бедата е настръхнал сив мишок,
прокраднал се на злото по следата.
До утрото на свещник, уморен
ще проследиш на сенките играта.
Все по-студено е, любима, час и ден.
„Не ще се върна!” - пишеш по стъклата.


НА ПРИЯТЕЛИТЕ

Хайде, махай се, варварски днепърски лед.
Отстъпи, вече идва след теб пролетта.
Мокър вятърът бие тъй точно по ред
беззащитните ни тела.

Този вятър… тъй рано… За сметка чия
е изпуснат дотук изпод сто катинара?
Знаеш ли, привижда ми се днес, че друга река
в бреговете се блъска, окъпана в пяна.

И едно е лекарството в случая, брат -
аз с коняк, ти с вода се сражаваме.
Лекува времето своите, чуждите мрат.
А пък ние с коняк и с вода продължаваме.

До забрава да пием. Нека светнат сърцата…
Върху Днепър сразен се жълтее леда.
И душите се реят на юг, в тъмнината
заминава си той.
И отключва света.


***

Би стигнал тука въздухът за всеки.
Но не достига даже и за малко
измъчени и юродиви, жалко
умеещи да дишат. Грях нелек е
желанието срамно да се диша,
опазвано години, сумрачни и кротки…
Не стига въздух? В изобилие от водки
да пием няма кой да ни попречи.
Не стига въздух? Но с любов е пълно
до синини и кръвоизливи подкожни.
И в болничните корпуси огромни
не може с нищо любовта да се обърка.
Но щом от задух светлината блесне кратко,
за да заспи, със гръб батерията стара
притиснал чакай, докато часът удари.
Не стига въздух? Затова сме все по-малко.


УГЛИЧ

Това е Волга. Погледът й свети.
Прекрасна есен, въздух октомврийски.
Събличат кленовете свойте дрехи.
Запалва залезът водите чисти.

На дим мирише от далечен огън.
На пейката, на коленете - осем стиха…
Потрепващ тихо пада лист отронен
като крило над мирската обител.


***

А тези двамата, пред другите родени,
бяха с обща душа и душата бе дар.
Светлината - за двама единна вселена.
Сок човешки. Дори недокоснат нектар.

Сокът вреше, получи се вино, а после
стана огън. Изви се нестихващ пожар.
Две слънца във небето едно се докоснаха -
сътворявайки хора и жива душа.

И растяха децата - вековни дървета.
Светлината човешка прекръсти света.
А децата променяха земната дреха -
вдигаха хребети, пресушаваха морска вода.

Поколения, пазейки памет и спомен,
връхлетяха земята вълна след вълна.
И когато за всички не стигаше огън,
той обратно във вино се разгоря.

От вода стана виното много по-слабо,
а водата без вино - бездиханна искра…
Затова ли във края на земната драма
омъртви се живялата нявга душа?

Как роят се тела в охладнялата пепел,
ала виното спря, огън в мрак потопен.
И какво ли задържа на тази планета
милиардите, тука пристигнали с мен?