Амрита Притам

превод: Станка Пенчева

КАПКИ СВЕТЛИНА

Гребна с делвата си светлина
звездата от небесния вир.

И закапаха светли капки над мен.
И пак в моя спомен си ти:
паметта има страшна власт.

Разстла небето своя син плащ
и с груби пръсти тъмната земя
краищата му раздра.

Мимолетна нощ,
дали някой е успял
загадката ти да разгадай?

Месецът има остри бивни -
пронизаха те дланта
на нежното ми сърце.

Паметта е от огън по-зла,
и се втурвам, и бягам аз -
ала дрехата ми вече гори…

НАЗДРАВИЦА

Догоре в бутилката налях
виното на мисълта
и гъсто, силно бе то.
Приятелите ми вдигаха чашите
и ечаха наздравици
от думи,
неродени в сърцето.
Къде, по кои дървета растат
тези думи,
как ги откъсват устните?
Нямаше време да мисля
/или се страхувах да мисля !/.
Край мен се въртеше панаирът на
думите.
Бяхме аз, виното на мисълта, много
приятели -
звани и незвани приятели.
И един, който не беше дошъл,
макар че толкова пъти го каних…
Светва утрото. Слънцето изгря.
Един лъч разсече гърдите ми,
проникна в сърцето.
И видях гъста и тъмна гора -
вишаха се там дървесата
на себелюбието.
И видях: есен обгърна стволите
и останаха думите-листи,
но техния смисъл бе мъртъв.

Алени бяха думите на приятелите
като пролетни рози,
ала капеше смисълът им от клоните
и аз стъпвах по тях, самичка в гората.
Бяхме аз, лъчът и мълчанието,
и бутилката празна…

Какво е мълчанието?
В него е скрит шумът от нечии стъпки.
Дошъл е някой безмълвно,
откършил вейка мълчание,
откършил стрела от лъча.
Той е този, който не дойде,
макар че толкова пъти го каних.
Не съм вече сама. Седя със себе си
и пълна е бутилката на мисълта
с виното на прозрението.
Ние двамата пълним чашите
и той вдига наздравица с думи,
родени в сърцето.
Край мене сияе празникът на смисъла.
Аз съм тук, той е тук,
и още е пълна бутилката
с виното на прозрението.

КЪС ГЛИНА

Женското естество
и мъжкото естество,
измесени като тесто -
и ето го мъничкото телце
и лицето, сякаш излято.

Дали съществува то?
Само млечен дъх има
късчето глина,
само плач като ромол тих
знае то, само вик -
няма още човешки език.

То е розов игликов цвят -
сенките земни
не са го опетнили.
И пътищата с прах и кал
нежните пети като с кора
не са покрили.

Над него сол и горчевина
носи човешкото море,
а то нищичко не знае:
дори думите „твое” и „мое”
не може още да разбере.

Ала идва за огъня час:
в пещите на морали и вери
ще го изпекат,
грънчарят ще му сложи печат
и на условностите глечта
навеки ще окове
на чувствата свежестта.

Родина, нация, дом
в сърцето му с болка ще влязат.
Своите ще обича то,
за другите ще пази омраза.

Безформен къс глина,
който в ръцете се втвърдява -
ще разбере, че скалата е по-корава.
И постигнало тая проста мисъл,
ще си заповяда: - Вкамени се!
За да може след туй като камък грозен
да смаже жълъда на чуждия мозък…