Петко Тотев

Миг на чисто наслаждение обещава Алеко Константинов в покана към любители пешеходци, които биха се решили да напуснат кръчми и кафенета и да се изкачат поне веднъж на Черни връх.

След „До Чикаго и назад” и „Бай Ганьо”, познал ламтежите на човека отсам и отвъд океана, Щастливеца не се надява на голям успех. И не вярва на очите си, когато на върха се събират триста души.

Чистото наслаждение е също човешки миг. Жаждата за него е вкоренена в нашата природа. Така нареченият първобитен човек, далеч преди да се създаде и запише библейската истина „Не хлебом единым”, чувства и разбира, че само с ядене и размножение не може.

В пещерата Магура има отделна галерия, в която „дивакът” влиза само за да рисува. Вслушвайки се в своя пулс, от памтивека хомо сапиенсът забелязва и небесното, и земното в себе си. Това първо самопознание е път към хармония и душевно равновесие.

„Хитрият” по-късен експеримент да се живее само с половината от човешката природа - земното - поражда първия дълбочинен стрес. И понеже изгонването на собствената душа е сизифовска задача, мачкането на всичко звездно става все по-компенсаторно и по-истерично с всеки безуспешен опит да се постигне невъзможното.

Неизвестни гении на човечеството от праисторията са открили средства срещу съблазните да се живее бездуховно. Още преди да се оформят големите световни религии, се достига до обожествяване на природата, на брака, на храната - от производството до потреблението.

От „златния век” на хармонията между небесното и земното у човека са оцелели следи и до нашето материалистично и бездуховно време. Най-голямата и най-добре запазена следа е синтоизмът в Страната на изгряващото слънце.

Япония е синоним на най-различни чудеса. На първо място сред тях е съединяването на синтоисткото обожествяване на природата със съвременните категорични императиви на екологическото съзнание. Не става дума за синтез на „традиция” с нещо „модерно”, както се мисли по инерция, а за неизтребим глас на небесното начало у човека.

Общорелигиозният миг на чисто наслаждение е безкористен. И съвременно същество от плът и кръв понякога не усеща как се е з а б л е я л о сред природата, на концерт и изложба, в приятелска беседа или насаме със себе си.

И се с е п в а - как така се поддава на сантименти и рудименти? Прогонвайки най-редкия миг на щастието, как да се подготвим за потопи и суши, глад и жажда, болести на душата и тялото?

Оскотяване? Думата не е точна. „Нашите по-малки братя”, както си позволяваме да наричаме животните след Пушкин, не познават самоунищожението чрез геноцид.

Гонен, непрестижен, мигът на чисто наслаждение продължава да съединява земното и небесното. За мнозина той изглежда като десерт, достъпен само за избраници.

Но ето че песни, картини, изваяния продължават да достигат до мнозина слушатели, зрители, читатели. Убиец в показания за деня на престъплението пише: „Беше чудно хубав пролетен ден”. Изнасилвач описва подробно кревата, килима, тревата. Защо?

Човекът свиква да преследва небесното у себе си. Всяка стъпка към изцяло земно самочувствие се схваща като прогрес, като приближение до същността на човешката природа - такава, каквато е, без измислици, без поезия и фантасмагории.

Така човекът все повече става половин човек. Яде, спи и се размножава. Човешките популации заемат своите биониши. Излишъците извън нишите? Господ да им е на помощ. Към глада, жаждата, природните бедствия и епидемиите се прибавят - наш безспорен принос - войните и различните расови, религиозни и етнически мотивировки за геноцид, за изтребване до крак.

Както еничарят е най-ожесточен срещу своите най-близки - майка, баща, братя и сестри, сънародници и единоверци довчера - така решилите да живеят само със земното са най-нетърпими към другото у себе си. Такава е основата на самоожесточенията, които още не са описани. И едва ли ще бъдат изследвани.

Глъбинно еничарство подкопава и съсипва душата на човека. Вътрешно се самопосичаме с ятагана на самочувствието, че знаем или поне налучкваме истината за себе си, че няма да се поддадем на никакви суеверия.

Лишено от ритуалност, бюрократизирано, тиражирано с престижни образци (начини) на живот, с безброй реклами и заместители на култура, духовното еничарство е мрачно, делово, безалтернативно. Самоунищожително отначало и - в геометрични прогресии - докрай.

Разрушението на онова, което се нарича с езика на нашия век имунна система, е много по-сложно и по-страшно. Най-интимно еничарство вече предизвиква пандемии - „пирове по време на чума”, които не могат да се обяснят само с поведението на застрашени от изчезване популации. Пак има нещо друго.

Безброй енергии, регистрирани и нерегистрирани душевни разстройства, назовани и неназовани болести на човешката психика, лични и колективни еуфории - депресии, отприщени агресии, мотивирани и немотивирани - ето океана от кръв.

Проливаме я сами, саморазсичайки се по средата, за да докажем на себе си, че сме земни, само земни и нищо повече от земни същества. В цялата кървава вакханалия на мястото на изгонената и еничарски посечена душа се мержелее тотемна фигурка от замесена с кръв глина: неповторимата човешка индивидуалност според научния прагматизъм и масовата (!) практика на ХХ век.

Един от мислителите на този век е написал „Живият труп”. В последния час отново е предупредил: човешкият труп е с неповторима индивидуалност! Както човешката фигура от восък. Както посмъртната маска. Просто са като живи, само дето не са.

Има ли надежда? Разбира се! И сега всяка покана да се изкачва Черни връх носи радостни изненади за организаторите. Невероятно, но факт!

——————————

сп. „Здраве”, № 6, 1994 г.