Г-ЖА АСЕН ЗЛАТАРОВ
Сред оня хубав изблик на обич и възторг, с който днес чествуваме двадесет и пет годишната многостранна дейност на проф. Асен Златаров, не можем да не си спомним с благодарност и за неговата другарка.
За рядката избраница, която така достойно и смело подпомага делото на съпруга си чрез своята преданост, своето проникновение, своето съзнание за отговорност, които една жена има към творческия живот на един другар, какъвто е Ас. Златаров.
Понякога се учудваме на всестранното, огромно дело на Златаров като учен, като професор, като поет, като сказчик, като общественик. Но бихме ли могли да предугадим каква голяма част за възможността да се твори в такъв мащаб може да има и скритата в сянка предупредителна, бдяща грижа на онази, която трябва да бъде винаги бодра, винаги нежна, готова за всяка жертва, готова винаги да разбере, да извини, да съчувствува. И колко много себеотречение се иска за всичко това.
Не всеки избран човек има този щастлив жребий. Много често животът на големите личности бива жестоко огорчаван, дори разрушаван от недомислието и егоизма на близките му.
А какво по-хубаво за един творец от това да бъде разбран и топло приютен преди всичко в собствения си дом, освободен от дребните всекидневни грижи, облекчен и подпомогнат в превъзмогване на упорния си труд, оценен и предано обичан от тия, които делят с него нелекия път на живота.
Асен Златаров е бил честит да има този щастлив жребий.
Сама високо културна и образована жена, интелигентна и грижлива майка и къщовница, г-жа Златарова живее с идеалите на своя мъж, ентусиазирано съчувствува на делото си, споделя всички негови възторзи, съмнения, увлечения и грижи.
Нека нашата обич достигне и жената, за която вероятно са писани редовете:
„Аз те гледах и живеех в унес… Аз гледах очите ти - гълъбови и чисти, и когато Ти свеждаше ресници - дълги, с отпаднал поглед - душата ми тръпнеше в забрава и аз потъвах в блаженство. Тогава научих великата радост на живота, пред която бледнее всичко и която води и дава цена на човешката участ.”
——————————
в. „Литературен глас”, г. 4, 6.03.1932 г.
