ДЕВЕТТИНИ
Виждах го много рядко в последно време. А за последен път го срещнахме преди около два месеца съвсем случайно.
Прекарахме приятни часове в доста шумна компания, във весели, безразлични разговори до сутринта.
Видя ми се побледнял и измъчен. Тъмна сянка лежеше върху лицето му.
Всички знаеха, че дебнат да го убият.
И тая мисъл не ме напусна през всичкото време. На устните ми трептеше да му заговоря съвсем друго, съвсем сериозно.
Исках да му заприказвам с приятелска, сърдечна молба:
- Васка, защо най-сетне не махнеш ръка на всичко и скъсаш с това „дело”. Стига вече, колкото си му дал! Такъв даровит човек си, такъв широк път за спокойна литературна работа стои пред тебе - отдай й се! Оттегли се, в краен случай, поне временно и забрави онова, което през последните години изтрови душата ти с толкова огорчения!
Обстановката никак не подхождаше за такъв разговор. И по-добре - защото, уверен съм, моята молба нямаше да подействува ни на иглен връх.
Той може би щеше да ми се изсмее - поне в душата си.
И всичкото време го гледах - обречен пътник.
И сърцето ми се свиваше от мъка като виждах над главата му зловещото сияние на смъртта.
И откак го убиха - досега една тъпа болежка ме притиска - оная скръб, по-жестока от всички скърби, която е тиха и коварна и напомня мътните вълни в морето, по-страшни от развълнуваното море.
Дълбоко ценях, уважавах и обичах Васката Пундев - приятеля, книжовника, родолюбеца, революционера.
Той беше един отрупан грозд с добродетели.
Той запълваше една важна празнота в нашия културен живот. Ние имаме развити хора във всички области на човешките знания и изкуства - това е вярно.
Нямаме, обаче, цялостни личности.
Той се доближаваше до идеала за цялостен човек.
Умът, волята, човекът, душата, дейността - всичко туй беше у него един звучен акорд.
Напразно биха ровили предубедени, да открият у него поне една дребнавост, едно несериозно отнасяне към въпросите, нещата и хората.
Венецът на неговата кратковременна, но скъпоценна жизнена дейност - тръненият венец , който той сам си изплете, беше, без съмнение, смелото му опълчване в защита на своите гледища върху македонските борби.
Прав ли беше той там или грешеше - други по-осведомени ще решат. Историята на македонското дело ще реши.
Едно е безсъмнено за нас, които го познавахме: Васката Пундев не можеше да бъде в никакъв случай предател, безчестник, съзнателен пакостник за делото, на което бе се отдал с всичката беззаветна чистота на стар българин отпреди освободителното време.
И още едно:
Безпримерна за нашия дребен живот бе оная несъкрушима доблест, с която той отстоя до край своите убеждения.
Пчела - в своето литературно труженичество, лъв - в защита на честната си гражданска мисъл - това бе Васил Пундев.
Мнозина ли можем да посочим като него?
И днес, като гледам със скръб портрета му и като гледам грамадата книжовно наследство, което той все пак смогна да натрупа, в ушите ми звънят думите на стария поет:
Какой светильник разума погас,
какое сердце биться перестало!
——————————
в. „Литературен глас”, г. 12, бр. 465-466, 6.03.1940 г.
