„НИЙ УМРЯХМЕ – ДА ЖИВЕЙ НАРОДА”
„Ний умряхме - да живей народа” - повест от Змей Горянин, библиотека „Завети”, година трета, София, 1938 г.
Че историческата литература у нас, в последните няколко години, вирее добре, дори много добре - това е един факт, който трябва да приемем с радост, макар че всъщност само малко от това, което ни се поднася, може да бъде прието с истинска радост.
За този разцвет на историческата литература, естествено, бяха налице известни здрави предпоставки, най-важна от които беше психологическата: след крушението на нашите национални домогвания и след стихването на бликналата шеметно жажда за силни изживявания непосредствено подир войните, лека-полека настъпи едно разведряване на духа и един нов подем на чувството за национално достойнство, на което трябваше да се дадат източници за непрекъснато закърмяване.
В тази нова книжовна целина нахълтаха и много неканени, ала те не успяха да задушат онова, което дадоха и продължават да дават истински призваните и утвърдени вече писатели.
Наспроти своя творчески натюрел, едни от последните ни дадоха в широки табла бита на нашия селянин с цялата внедрена дълбоко в душата му любов към земя и род (Петканов).
Други подловиха умело отделни, едва неизвестни или въобще неизвестни, но исторически достоверни епизоди, които инак никога не биха били предмет на историческо изследване и, използвайки същите като средец на разказа, изтъкнаха социални и национални племенни черти, които не могат да погрешат своето въздействие - да допринесат за самоопознаване и стрясване (Чилингиров).
Трети си поставиха за задача, преди всичко, възкресяването на епохи от още по-далечното минало, разгръщайки в пищни багри цялото негово великолепие и слава (Фани Попова-Мутафова). Не говорим, най-сетне, за ония, които по едни или други причини и съображения яхнаха лудия жребец на фантазията.
Едно радостно явление между по-новите и по-млади исторически писатели е Змей Горянин, който още с предишните си книги („Непобедимите”, „Последният ден” и „Княз Иван Кулин”) доказа, че може със спокойно сърце и открито чел ода застане между онези, към които читателите хранят вяра, благодарност и обич.
Още преди две години, на друго място ние писахме, че за Змей Горянин „българската земя и българският народ не са, както за мнозина други, само тема, пригодна да се подлага на безбройни творчески вариации, а изключително чувство…”; потвърждение на това е и най-новата негова книга, за сюжет на която е послужила Велчовата завера и като мото на която авторът е поставил следното четиристишие:
Родихме ся в мъка и неволя -
тежка беше таз народна доля -
возстанахме на смърт за свобода;
ний умряхме - да живей народа!
Който има сърце да почувства умилната простота и величието на тези четири реда - той положително няма да остане разочарован от тази хубава и стегнато разказана повест.
——————————
в. „Огнище”, г. 2, бр. 14, декември 1938 г.
