Пенчо Пенев

Един от най-даровитите и най-плодовитите български писатели е несъмнено Константин Н. Петканов. Той написа в последните няколко години редица разкази, повести и романи, в които показа една изключителна дарба и творческа продуктивност, тъй редки за нашата културна действителност.

И когато човек чете книгите на Петканова винаги радост и възторг изпълват душата, винаги съзнанието бива погалено от гордостта, че имаме такъв писател, който може да приковава с красотата на своя слог и с чара на чудни родни картини, които омайват като старо и отлежало вино.

Българската природа, селото, хората, селяните, нивите след Елин Пелин и Йордан Йовков, в лицето на Петканова са намерили най-пълния и верен свой превъплотител в нашата литература.

В романите на Петканов чувствате всеки миг българина, с всичката красота и грубост във всекидневния негов живот, с всички прояви, които говорят за родна, наша страна и действителност, за родни копнежи и устреми. И този българин видян и изобразен от Петканов има своя корен на съществуване в народните песни и приказки.

Този българин на Петканов излиза от народната песен, и затова така властно и неотстъпно се налага на съзнанието със своята неизтощима мощ и воля, защото това не е нищо друго, освен един образа на българина, почувстван дълбоко, изживян и сътворен във вековните житейски преломи, които винаги е отреждала жестоката съдба на българския народ.

Стихийния градеж през вековете на този образ на българина най-добре ще усетим от историческите и битовите романи на Петканов. А оная първична пралюбов и онова мистично сливане със земята у българина, тъй ярко и силно изразено в много романи и повести на Петканов, е плод на непосредно усещане мирисът и духът на нашата земя.

Петканов е откърмен и приспиван от родна земя и песен, които той тъй внедрява в своите произведения, че те стават плът и кръв, основни градивни елементи за създаване народностния образ на българина.

В творческия процес Петканов е неизменен реалист, докато в светогледната си концепция той е най-чист идеалист. Затова у него образите на героите са доведени до едно съзнание и една идейност, които граничат с хубостта и героизма на най-светли образи от народните приказки и песни.

Една дълбока емоционалност обгаря творческите видения на Петканов, а това е условие за едно дейно и живо артистическо дарование, толкова ценно и необходимо за създаване произведения с всечовешка и народностна трайност, че аз съм уверен, че Петканов ще бъде оня български писател, който пръв ще въплъти и пресъздаде народностния образ на българина, прозрян обаче, както казахме, през борби и неволи, сипнали се над българския народ през вековното му съществуване в пълна безмера.

Още повече, че той е единствен от българските писатели, който в най-ново време поставя тази проблема не само в своите художествени произведения, но и в научни и политико-обществени беседи, сказки и статии, които предизвикват живи и навременни тълкувания и разглеждания върху проблемата изобщо за физиономичното начало у българина.

Погледнато през едно такова схващане, Петканов се явява и като писател с една обществено-народностна природа от най-чиста проба.

Тук нахвърлените бегло бележки за творчеството на Петканов съвсем не претендират за изчерпателност, нито пък за пълнота и стройност. Те дават само една насока за разглеждане творчеството на Петканова, без дори да мислим, че сме успели, защото малко трудно се поддава на обяснение този стихийно и пълно завладяващ читателя писател. По-долу ще разгледаме двата нови романа на Петканова.

„Преселници”

Ето един роман на Константин Петканов, крайно занимлив не само като художествено произведение, но и като произведение, в което той поставя на дневен ред проблемата народ и земя, народност, народностна устойчивост и бъдещето на този народ, преминало всичко през изпепелената душа на един искрен човек, който обича и тъгува за своя роден край, като малцина български граждани изобщо.

Сюжетът за своя роман Петканов е взел от нашите близки борби за освобождение през времето на руско-турската война на 1828-1830 г., когато наистина много български семейства са се изселили от родните си огнища, за да идат примамвани в далечните руски степи на спокоен, свободен живот.

В този роман са дадени прекрасни страници от живота на поробения българин в неговите нрави и обичаи, борбите му за свобода и най-после мъките и дълбоките терзания на един голям родолюбец като Вълко Бимбелов, който вижда в това ненужно преселничество обезлюдяване на родната земя.

Вълко Бимбелов вижда нещо по-страшно и ужасяващо, което го хвърля в изстъпление и бяс, за да не може да си намери място в цялата Равна гора, която той обикаля в някакъв унес, като луд се мята на своя Дорчо, за да не вижда това страшно и ужасяващо явление - Вълко Бимбелов с инстинкта на здравия българин усеща, че българинът не ще успее да противостои на пристъпите на турските зверства и безчинства, че българският народ ще се изтрие, обезличи от своята родна земя, ще изчезне.

И за него не е толкова страшен този факт на преселничеството, колкото изгубване вярата и силата към народностна принадлежност, която той вижда да се руши, да се  ломи в народната душа. Вълко Бимбелов чувства, че тази липса на вяра в собствените сили ще сломи българския народ, ще го погуби.

И заради това той е готов на най-големите и кървави жертви само и само да възвърне любовта към родния кът, към Равна гора, към героите и народните хайдути, към Инджето, Кара Колю, пазителите и закрилниците народни.

Всичките му усилия отиват напразно, сам той се прекланя пред напора на тълпите и тръгва, но може би с единствената мисъл да ги подкрепя в народностната гордост и устойчивост, след като знае, че е оставил сигурни и верни пазители на неговите завети в лицето на Никола и Тодор Търнини Узунови и своите дъщери.

И този Вълко Бимбелов - гордост и сила на всички българи от този край, въплъщение на народностна мощ и сила, на народностни добродетели и идеали за миг не престава да мисли за родните поля. Той умира на път за Равна гора, символ на българската свобода в неговото съзнание.

Аз няма да правя подробен художествен анализ на романа, който представя едно чудно, прекрасно произведение на историческата ни художествена литература. Исках да изтъкна само основните линии на образа на Вълко Бимбелов, главния герой около когото се завъртва цялото действие на романа.

„Иде от равнината”

Най-новият роман на Петканов „Иде от равнината” носи ония белези на неговото творчество, които го правят най-добър майстор на родната реч и език и най-верен изобразител на родната действителност, всмукал красота и художествена простота от народната песен.

Едва ли има друг писател, който тъй възторжено да е писал и почувствал българската земя в нейната пищна красота и девственост, с нейните прости и искрени обитатели, които пият радост и скръб от промените, които стават с нея, тъй като че ли тя е нещо живо, така непосредствено  и топло е обгърнал Петканов нашето село и селяните в своя любвеобилен творчески поглед.

В този роман той е показал силата на българската реч и израз, и богатството на своето наблюдение, което като на филмова лента ни поднася картини от българската природа и село в такава пищна разпиляност и с такова изобилие на багри и цветове, на свежест и сочност, че всеки би останал не само омаян от чудните и пълнокръвни картини, и би му простил всички грешки, които Петканов е допуснал в последната си творба.

Тъкмо тук искаме да отбележим, Петканов би спечелил, пък и неговата голяма и хубава поетична творба би спечелила, ако не беше това подробно оподробностяване и спиране на любовта и чувствената природа у главния герой Слав Горнянов.

Намираме, че големият писател е прекалил в създаване образа на Горнянова, изтъкан само в една безкрайна свръхчувственост, която измества много, много въпроси, които Петканов ако бе разработил и вложил майсторски, щеше да има едно произведение от рода на големите европейски произведения, при условие, разбира се, че би вложил повече обществено-народностна и всечовешка линия на действие.

Защото така, както е написан, романът „Иде от равнината” ако и на края главният герой да умира за свободата на родината си, е повече обществено-битова проява, която той вече другаде е изобразил по-добре и с чудно поетична и психологична експресивност напр. в повестта „Беглец”.

Това съвсем не пречи да смятаме Константин Петканов за един от големите представители на нашата литература.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 9, бр. 351, 21.04.1937 г.