Никола Филипов

Завърши той своето дяло и се прости със земния живот, за да заживее живота на родните безсмъртни. Може да се каже, той бе най-честит между нашите големи поети: допя докрай наченатата преди половина век песен, стана духовен вожд на цяло поколение и създаде епоха в историята на нашата литература.

А кой е духовният вожд на младото поколение, което живее с други - по-големи - изисквания - вожда на децата, надминали своите бащи? Кой е представителят на по-новия период от развоя на нашата литература?

Пенчо Славейков отбеляза нейната нова епоха, но съдбата ни го отне рано, и той не можа да се наложи на новото време с такава мощ, с каквато Вазов се наложи на по-старото: младите ни писатели не тръгнаха здраво по пътя, указан от автора на „Кървава песен”.

Днешната наша литература преживява време на безпътица и безличие: младите писатели блуждаят и нито един от тях още не дава надежда, че ще заеме опразненото място на покойниците-великани.

Както е било всякога и всякъде, застоят и на нашата литература днес се ознаменува с прекалена грижливост спрямо външната, техническата страна - формата - на произведенията за сметка на съдържанието, и със сляпо подражаване, грубо заимствуване и плагиатство.

При това, безсилни да вървят по пътищата на първомайсторите, повечето наши млади поети се увлякоха подир извратеното дело на чужди писатели от по-долна проба.

Отдадени на краен субективизъм и маниерничене, те затъпкаха в тясна задънена и засенчена улица, и без да съзрат широките и светли хоризонти, захленчиха в нея над своите никого нетрогващи скръби. И досадна, пуста, несъгряваща, а често пъти и непонятна е тяхната монотонна песен.

За какво може да ни пее една сиромашка душа, неоткърмена от живота и от душата на народа? Какво може да роди несгряваната от животворното слънце издънка, обречена преждевременно на увяхване и смърт?

Наивните апостоли на тоя „модернизъм” - рожба на болни души - забравят, че изкуството на първомайсторите е колкото „старо”, толкова и „модерно”, защото, като въплъщава в себе си вечната красота, не се покрива от праха на времето; забравят, че по него са се учили както чуждите големи поети, тъй и нашите писатели, които са създали малкото ценности в недораслата ни литература…

Не обикновена тъга ни навява тоя свеж гроб, обсипан с цветя от признателен народ: че в него лежи тялото на скъп покойник; защото за нас поетът не е изгубен - той живее с цялата си душа, разкриваща се в неговото завършено дяло.

Друга, по-безутешна тъга ни навява тоя гроб: че не виждаме още у нас оня, който ще продължи дялото на покойника, не виждаме достойния наследник на великия баща! А за млада литература като нашата тоя млад поет трябва да застане пред досегашните нейни творци-покойници, да й даде нов тласък към съвършенство.

Слънцето огрява с ранните си лъчи свежия гроб на поета, като затъмнява звездите, безсилни да прогонят нощта. Ще огрее ли у нас скоро новото духовно слънце, за да стопли душите и възцари в тях светлия ден? Ще се яви ли скоро в родната земя нов Вазов?

10.10.1921

——————————

сп. „Слънце”, 1921 г.