Д. Б. Митов

Владимир Полянов е най-плодовитият писател от следвоенната генерация. Всяка година той публикува по една книга - роман, сборник разкази или пиеса. За съвсем кратко време той се наложи на читателите и на литературната критика с разнообразието на своите сюжети, с модерния си начин на разказване и със смелостта при трактуването на най-съвременни проблеми.

Новата книга на Полянов „Звезди в прозореца” (издание на „Хемус”) е един сборник от малки разкази, публикувани в по-голямата си част в периодичния печат. И в тази си нова публикация Владимир Полянов се очертава като майстор на психологическия разказ.

Проблемите, които той разглежда, са в повечето случаи най-отвлечени, но Полянов има способността да конкретизира и затова, колкото и необикновени събития да разглежда понякога, те са все действителни, допустими дори и от най-практически настроения разсъдък.

Особено в малките си разкази Владимир Полянов търси необикновеното, чудното и в най-невъзможните душевни сплитания дири същността на човешката природа, иска да уясни, преди всичко за себе си, много противоречия на вътрешния живот на човека.

За разлика от някои бездарни писатели, които обичат да прикриват безпомощността си зад „диаболични” сюжети, Владимир Полянов не търси нарочно необикновеното, а го анализира със сигурните средства на реалист, за когото и най-невероятните комбинации при душевните конфликти са само необяснени от науката факти.

Тъкмо от тия малки и странни разкази се вижда колко голяма е анализаторската способност у този наш писател. Той рови като някои безстрастен медик болките на човека, за да го изследва почти със средствата и методите на науката.

В тия малки разкази, пък и в цялото творчество на Полянов, няма следа от сантименталност и най-дълбоките негови творчески вълнения винаги са покрити с едно привидно и студено безразличие.

Попаднали във вдъхновението на един учен психолог тия сюжети биха дали материал за дълбоки психологически експерименти.

Владимир Полянов обаче пристъпва към тях все пак със средствата на художника и топлотата, която не е присъща на неговия талант, тук се замества с една строга композиция и със способността му да изненадва читателя, да го държи непрекъснато в напрежение.

Между писателите от следвоенната генерация Владимир Полянов заема съвсем особено място, което е и едно от първите. Най-голямото негово качество е, че с едно привидно безстрастие той дисексира човешката душа и ни дава резултати, до които не е стигнал почти никой български писател.

Дори и когато засяга най-банални теми, каквито са например темите за любовта и за изневярата, Владимир Полянов съумява да намери необикновеното, да разрови най-скритите за обикновения поглед кътчета на човешката душа.

И наистина в обикновения, в най-баналния дори живот на човека, често пъти ние се изненадваме от проявления, които на пръв поглед ни се виждат съвсем невъзможни. Владимир Полянов умее да вникне в сигурна интуиция тъкмо в подсъзнателното и да го разкрие ясно и неумолимо пред нашия поглед. Рядко в българската литература студеният анализ е постигал такива резултати, както в неговите произведения.

Едно от най-интересните проблеми, които занимава Владимир Полянов в новия му сборник разкази, е проблемата за неизвестното, за чудното. Почти във всеки от трийсет и петте публикувани разкази, героите живеят своя обикновен живот, но сякаш са винаги под едно постоянно напрежение, в едно очакване на чудото, което непременно трябва да дойде и да промени всичко.

Любовницата лежи в прегръдките на любимия, телата са сплетени, но все пак отчуждеността е пълна. Всеки живее своя собствен живот, очаква нещо отвън да го разтърси и преобрази.

И все пак, дори и когато чудото става, когато необикновеното променя изцяло посоката на съществуването, някаква незнайна сила на живота тегли своите неумолими заключения над човешката безпомощност. Затова, макар всички образи в разказите на Полянов да са почерпани от живота, те си остават привидно страни същества.

Така е, защото писателят търси един чисто вътрешен живот и човекът у него се превръща в психологическа проблема, лишен сякаш от всички ония прояви на бит и на организъм от животинското царство.

Една от любимите теми на Владимир Полянов в този сборник е проблемата за любовта. Той вижда съвсем модерно отношенията между двата пола, но съвсем не е увлечен като мнозина с едно външно и натуралистично рисуване на половите отношения. Владимир Полянов се интересува преди всичко от ония вътрешни гърчения, които повече отдалечават мъжа от жената, отколкото да ги сближават.

И това е особено интересно за днешния момент, особено за любовта в определена класа, когато другарството между мъжа и жената е почти изключено и когато любовта е само или отлична търговска сделка, или пък чисто полово удовлетворяване.

Без да заема позата на проповедник, Владимир Полянов все пак доста силно иронизира фалшивия, чисто външен сантиментализъм, с който умело се прикрива егоизма в любовните отношения.

Друга любима тема на Владимир Полянов, която той третира с особено майсторство в романите си, е проблемата за гордата и самостоятелна личност. В „Звезди в прозореца” има доста разкази, посветени на тази тема, но най-хубав от тях е разказът „Гърбавото”.

Сюжетът е такъв, че всеки друг освен Полянов би изпаднал в сантиментален тон. напротив, той разглежда душевната гордост с едно тъй голямо безстрастие, че изводите му поразяват със своята пълна правдивост.

в. „Литературен глас”, г. 7, 3 април 1935 г.