Йордан Стубел

Нищо чудно, че Васил Пундев е убит, че двама пъдари отнеха живота на един българин с честна и смела мисъл. Това се чакаше от всички ни, и положително съм убеден, че некрологът му беше предварително написан от ония, които знаят как вървят нещата у нас.

Излишни са всякакви коментарии, писания по ежедневниците ни. Дори те не се възмутиха. Не дигнаха глас, не застанаха начело на онова възмущение, което гори в духа на един, уж свободен народ.

Къде е свободата? Кой от нас може да застане срещу истината? Кой от нас може да бъде смел, безрезервно честен и да посочи убийците?

Никой! Всички са спотаени в черупките си и дишат, но малцина са готови на жертви, на общ протест срещу онази система на убийства, която не води до никъде. Един от водачите на нашия духовен живот е убит, учител и самоотвержен борец.

Къде са онези духовни и професионални корпорации, които решително да застанат срещу тези кървави засади?

В кой ежедневник се появи една статия срещу варварския поход на убийците?

Формално протестираха, че в една свободна страна не могат да си разиграват коня Иван и Драган, но това не лекува язвата, която мори целия народ.

И без това този търпели народ, който от тъмна зора ори и сее, е смазан, морално убит, обезверен. Неговите рани не могат да се лекуват с кръв, с трагични изненади, а с упорство и труд.

Всички знаят, и то много добре, този горчив ден, който се е увил като въже около шиите ни. Можем да го махнем с общи усилия, с моралното съзнание на българи.

Дано това е последно кърваво събитие, което ще опомни не само нас, но и онези, които безнаказано си играят със съдбата на един народ.

——————————

в. „Литературен глас”, бр. 66, 15.03.1930 г.