Джордже Кошбук

превод: Станчо Лазаров

Вестител с вихрен кон препуска -
юздата стиснал във уста, -
приижда той, нараства страшно,
изпълва - целия! - степта.
Орляк от гарвани го следва
със грак във нощта.

От бойния бивак на краля
със черна вест поел е той.
Под мокрото му наметало
е скрит един убит герой -
най-храбрият и най-добрият,
загинал в бой.

Фулджер убит! В страна далечна
сразен от подла, грозна смърт!
В доспехи сребърни и бели:
там кървави петна личат;
с промушена от остриета
юнашка гръд.

О, как се люшна царят бледен,
мъртвеца свиден щом позна!
Препъна се, залитна страшно,
със хлип отстъпи настрана,
чело удари с два юмрука
и занемя.

Фулджер загинал! Мигар може
да се срази такъв юнак!
Ловеше мълниите с длани,
бе пръв във тежка схватка с враг!
Мрат храбрите - защо подлецът
живее пак?!

Ще стане прах, ще се разсипе,
земята щом го приюти.
Когато пак изгрееш, слънце,
кому ще светиш всъщност ти?
С такава храброст като него
друг не блести!

А майката-царица?! Клета,
с коси разрошени назад
из ширните покои тича.
Ехти смразеният палат
от вопли диви - тя проклина
небе и свят.

О, тя е слаба! Тя е нежна!
И теменужните очи
от тежка скръб са потъмнели -
безумна мъка там личи.
Разкъсала безумно дрехи -
ридай, търчи.

„Нощта прекарах вцепенена
с разкъсана от скръб душа.
Ослушвах се - да чуя тропот.
Тъй силно исках - да държа
сокола мой в прегръдка, с него
да се теша!

Не, никому не го отстъпвам!
Във неговия гроб студен
хвърлете ме! Живот без Фулджер? (1)
Живот без лъч, без слънце - ден!
Съкровище, къде отиваш?
Вземи и мен!”

Ах, майко, ти си слаба, слаба!
Не си ти буря - да трещиш!
Ръка желязна - да събаряш!
Море от сълзи - да кипиш!
Не си от огън - да го стоплиш
и да гориш!

А ти, безстрашен в битки воин -
сега си тих и примирен.
Тръбите бойни ти не чуваш,
напред не литваш устремен!
Смъртта презрял - ти днес от нея
си победен!

На мъжка гръд - кравай е сложен
наместо боздуган кован.
Трептят тъжовни вощеници
по пребледнелия таван.
Една пара лежи замряла
във мъртва длан.

Ще светят свещите смирено
при твойто странстване отвъд.
Срещу парата през реката
да минеш ще ти позволят.
Краваят бял ще те нахрани
по твоя път.

Лежиш с оръжието свое
в покой безмълвен и дълбок.
На оня свят ще бъдеш воин,
какъвто бе! С размах широк
ще прогърмиш по небесата
пред твоя бог!

Там ангелите удивени
пред тебе чинно ще замрат -
пред твоя войнствен вид юнашки,
пред блесналата в броня гръд.
И слънцето дори в обратен
ще тръгне път!

Пое процесията тъжна…
Тълпа огромна се стълпи.
Народ безброен - с крачка бавна
в дълбока скръб се углъби.
За доблестния син на царя
върви, скърби.

Попове - цели върволици -
напяваха с протяжен глас.
Сановници, бойци в редици.
Камбани с тежка медна власт
ехтяха, биеха злокобно
във този час.

Ах, майко скръбна! Майко клета!
Как стенеше безумно тя!
И как се мяташе: „Хвърлете
и мене, клетата, в пръстта!
Без него как ще преживявам
сама в света?!

Лети сокол - и дири няма.
Без диря плават риби рой.
Бъди като скала огромен
или пък дребосък на бой -
към гроба е за всички пътя,
един е той!

Прави, каквото щеш и можеш -
животът като сън лети!
Дали по-рано или късно -
смъртта все пак ще връхлети!
И сит ли, гладен ли - ще паднеш!
Ще паднеш ти!

Ах, при Фулджер ме заровете!
Несправедлив към мен е бог!
Той винаги е бил душманин.
Стои там, в своя си чертог,
завижда ми и ме наказва -
жесток, жесток!

Защо да вярвам вече в него?
Та гробът е неотвратим!
Към него все - добри и лоши,
светци и дяволи - вървим!
Любов и вяра - сън и вятър,
животът - дим!”

Така нареждаше безумна.
И кръстеха се всички там
от жал по нея, ужасени.
Един старик със сан голям
пристъпи и във нея втренчи
благ поглед ням.

Той бе светец. Той беше старец -
стар като времето бе той.
Останал като стълб край пътя
след изпитания безброй -
като от други свят донесъл
тоз образ свой!

Опрян на дългата тояга,
повдигна с бавен жест ръка,
размърда устните си бледи
и проговори той така:
„Унуко драга! Всуе плачеш
от скръб сега!

Сърцата ни ти късаш с тези
удавени в сълзи очи!
Било е писано да стане -
и станало! Не се мъчи!
Чуй нашите молби, царице -
и не плачи!

Когато слънцето залязва,
нима ний плачем за това?
Ти гледай своя път! Смирено
пристъпвай, наведи глава.
Той жив е пак! Че ненапразно
сред нас живя!

Кому бих могъл да разкажа
какво съм преживял и знам?!
Аз за детето ти се борих
с Горняк - злосторника голям,
наред с цар Вихър. Знак на обич
успях да дам.

Ах, що за хора днес се раждат!?
Вървим по път един и същ.
Но някога те бяха други
и дух те имаха могъщ!
Не се оплакваха, че мряха
на шир и длъж.

Животът - казваш - дим е. Свършва!
Но не! Война е трудна той!
И задължение, което
страши страхливците безброй!
Те искат всичко - но го искат
така, без бой!

Какво е той, животът, питаш?
Страхливците - и те едни
се питат тъй. А храбреците
запълват инак свойте дни!
Плача измислиха безумци
или жени!

Живей, царице, продължавай!
И смисъл не търси в смъртта!
Царете често с власт променят
живота, хората, света.
Но кой управник не умира?
О, суета!

Не зная нищо по-голямо
от вярата на този свят!
Така че в бъдещето вярвай!
Това е вяра-благодат!
Едни са силни днес, а утре?
Мрат без възврат!

И колкото и да сме скръбни,
не бива, не, да се делим
от този, който ни дарява
с живот. Макар непоносим,
той трябва да се изтърпява,
без да скърбим!”

Тя нямо гледаше в мъдреца,
със поглед мътен от скръбта,
и не видя кога ковчега
потъна, скри се във пръстта.
Унесена в сън непробуден
бе сякаш тя.

Небе в сълзи са й очите.
Тя гледа, сбрани отстрани,
стоят безмълвни хора, бледи.
Кой може да й обясни
защо са тук, какво ги сбира?
Мъже, жени.

И изведнъж й хрумна мисъл:
да се разсмей над всички тях!
Цял свят разплакан! Той се моли
от мъка? Или пък от страх?
Край гроб събрани! Да се пукнеш
сега от смях!

Камбаните все тъй печално
ехтяха с медна, тъжна власт.
И буци тежки трополяха
като насън във този час,
и като песен бавна, скръбна
ечеше глас:

„Не размишлявай за живота!
Ще полудееш някой път!
От лес огромен кършат клонка -
нехай за клонката лесът!
Светът огромен и нехае
за мойта смърт!”

1893

—————–

1. Фулджер (рум.) - светкавица - бел. прев.