Генадий Серебряков

превод: Димитър Гундов

***

На Владимир Чивилихин

Земя, затоплена
и небеса,
и слънчеви треви,
и борове смолисти,
и въздух напоен
от мента и роса.
О, колко светло е душата,
и лъчисто!
Самото утро
лъха благодат.
И ти си ням пред него
и омаян.
Като че ли за първи път видян,
светът лежи пред теб
неузнаваем.
Иди сред него ти,
гали росата с длани,
послушай
как водата ромоли.
И в лилиите,
леко разлюляни,
ти пътя на звездите
отгатни.
Опивай се
с дъха на цветовете,
през младите горички
премини!
И нека те
без страх те заговорят
със свойте ясни
птичи гласове.
Наоколо
поглъщай всичко ти,
възторжена
и няма е душата.
И ще усетиш в нея да трепти
величието мъдро на земята.
Съедини надежди
и познания,
и грижи,
и предчувствия незнайни.
И ще усетиш
да се приближава
прозрението на велики тайни.
И постепенно
ти ще забележиш
онуй,
покрай което ти си минал:
край цветето в мазута,
край елхата
ранена,
край метличките
изтръгнато просо.
Ще видиш
сред тревата поразена
останките
на птичето гнездо.
А истината -
тя се ражда трудно.
И винаги горчива бива тя.
На тоя свят,
получен във наследство,
ний тъй се грижихме
за нашата съдба,
че в бързината
не успяхме друго,
освен да го превърнем
в нищета.
Не чувахме,
че той простенва глухо,
заети бяхме в труд
и във борба.
И никой не се сети
за тревога,
че видиш ли -
земята е в беда.
Съмненията нас не ни тревожат,
не се запитваме
за нашите дела.
Изчезва всичко,
никой не говори.
Светът ний гледаме
през цветни очила.
Лежи той сънен,
във роса окъпан,
простират се реки и езера.
Във всяка капчица роса,
по всяко цвете
играе слънцето
невиждана игра.
Ела и почерпи ти
вдъхновение
от тоя свят
открит и доверчив.
Но запомни:
на твойто поколение
той само временно
принадлежи.
Със нас на тоя свят
ще дойдат други.
Дано не чуем упрек,
нито стон.
Да разберат,
макар за първи път,
на красотата вечния закон.