Георги Зарчев

Когато прочетох книгата, която сега имам честта да представям пред Вас, не се сдържах и се обадих по телефона на Йордан Нанчев. Предупредих го, че ще му кажа две неща - едното със сигурност ще му хареса, а другото не чак толкова.

Споделих му, че съм възхитен от това, което е сторил, представяйки Делчо Василев на хасковската общественост и запознавайки я с един творец и човек, който би трябвало да е гордост за града ни. От друга страна обаче му съобщих, че издаването на тази книга е необходимо, но крайно недостатъчно усилие.

Би трябвало да се разпространява и рекламира този писмовен труд, за да стане ясно, че културните процеси в Хасково не започват и не свършват по благоволението на някои самозванци, а имат своите корени в миналото, от което трябва да черпят духовна гордост поколенията след нас.

Нанчев с горчивина в гласа ми отговори, че тази задача е трудно изпълнима и не вярва книгата да намери широка читателска аудитория.

Днес, няколко месеца след онзи телефонен разговор не съм сигурен, че опасенията на приятеля ми са се разсеяли. Вярно е, че започна повече да се говори за Делчо Василев и той все по-често започна да присъства в скучния ни делник.

Случи се така, че на няколко пъти в компания, в която присъстваше и самият Йордан Нанчев се обсъждаше хасковския Игнис - псевдоним, с който бай Делчо сам се е нарекъл. Споделяха се спомени, впечатления и идеи за този безспорен местен обществен деец. Това е малък лъч надежда, че започва да се събужда обществената памет за един незаслужено забравен хасковски интелектуалец.

Разбира се ние сме в началото на този процес и има още много работа за вършене в тази посока. Все още са налице хора с претенции да бъдат културтрегери в града ни, които не познават творчеството на Делчо Василев, нито дори са чували за него.

Все още той не е заел несъмнено полагащото му се място в културната история на Хасково, упорито се подценява стореното от него, а общинските власти без особена мотивация продължават да отказват да го наредят до нашите земляци Александър Паскалев, Недялка Симеонова, Аспарух Лешников, проф Любомир Тенев, които най-сетне бяха припознати като почетни граждани на Хасково.

Делчо Василев има своето място до тези хора, поне те самите, ако имаха възможност да изразят мнение, ми се струва, че не биха възразили той да е в тяхната компания. И ако бай Делчо все още не е официално намерил място сред тях, вината не е негова, а на нас съвременните хасковлии, които не сме му се издължили дори с една паметна плоча.

Но да се върнем на книгата на Йордан Нанчев. Според мен нейното най-голямото достойнство е, че в основата си тя не е книга на Йордан Нанчев, а на самия Делчо Василев.

Това е така понеже в изданието е втъкано едно обемисто изложение на хасковския публицист и общественик до тогавашния първи секретар на ОК на БКП Румен Сербезов.

Това изложение е предадено почти без никаква редакторска намеса от страна на Йордан Нанчев и по същество представлява самата книга, която, ако трябва да сме коректни, е не спомени за Делчо Василев, а e един вълнуващ автобиографичен труд на хасковския Игнис.

Йордан Нанчев е направил едно привидно скромно, но всъщност много значимо усилие, да дръпне, скрит зад кулисите, завесата пред читателя и да остави нашият съгражданин Делчо Василев да се разкрие сам. Чудесен подход, защото никой не би могъл да го направи по-добре от самия него.

Натъкнах се на хора, които смятат, че написаното от Делчо Василев го поставя в поза на доброволен партер пред един партиен велможа. Всъщност въобще не е така. Писмото до Румен Сербезов е писано в края та жизнения път на бай Делчо, осеян с много перипетии, обрати и изпитания.

Но нашият съгражданин нито в един момент не е отстъпил от своите възгледи на убеден анархист. Заради тях той е лежал по лагери и затвори и никога, в това число и при изложението си до първия секретар не е изневерил на себе си.

Струва се да се напомни това, защото сме заобиколени от хора, които сменят политическите си идеи и партийната си принадлежност по-често, отколкото сменят бельото си. Сещам се как Гручо Маркс в политическата си сатира „Патешка супа”, възкликва със знаменитата си фраза: „Каквооо, вие не харесвате моите принципи!? Е, добре тогава, аз имам и други!”

Делчо Василев на никаква цена не е сменил своите убеждения, той е израствал в тях, но не ги е предавал. Имал е възможност да мимикрира, да подреди живота си, ако се откаже от идеите си. Въпреки полиглотските си умения не се е съгласил да стане секретар в Министерския съвет в София, отказал е и да започне работа като театрален критик на щат към Народния театър, вместо да бъде част от казионните интелектуалци е устроил грандиозен скандал при учредяването на новия писателски съюз през 1946г.

Постъпвал е по този самоубийствен начин през целия си живот по една единствена причина - не е поискал да плати с достойнството си за всичко това като пренебрегне истината. Впрочем Делчо Василев често говори за достойнство и истина, неща, с които изглежда като странник на фона на духовната проституция, която ни обгражда и задушава.

Въобще бай Делчо е имал непостижимия талант да си създава неприятности и врагове, но това според мен не е негова слабост, а предимство. Ако нямаш врагове, то значи , че не си живял пълноценно.

При всички случаи, ако искаш да осмислиш живота си, трябва да имаш каузи, за които си струва да воюваш с обграждащата те посредственост. Пребиваването в лагера Куциян и в различните затвори не сломяват Делчо Василев. Той се самообразова там, учи езици, изнася сказки на другите затворници , сред които има български интелектуалци, политици, военни, определени от други българи за врагове и предатели на родината си.

Обикновено за хората на изкуството и културата битува схващането, че те са слаби и несигурни, че лесно се поддават на силните на деня, че са конформисти готови на неприемливи компромиси, за да оцелеят. Според мен е точно обратното - истинските, а не самонабедилите се за интелектуалци, са тези, които се опълчват на системата и регламента с цената на свободата, здравето и живота си, вместо да славославят самозабравили се национални и местни феодали.

Нашият съгражданин Делчо Василев е един достоен пример за това. Впрочем като говорим за интелектуалците и то автентичните, струва ми се, че просто по дефиниция те винаги освен всичко друго са в известна степен и анархисти, какъвто е бил бай Делчо. Анархисти, колкото и да не е признавано това поради конюнктурни политически съображения, са били и Гео Милев и Христо Смирненски, с които Делчо Василев е имал възможността непосредствено да общува, а най-ярък български представител на анархистите е бил Христо Ботев.

В световен мащаб адепти на анархизма, които заслужават безспорно уважение са хора като Чарли Чаплин, Йожен Йонеско, Ноам Чомски. Споделянето на идеите на анархизма от такива интелектуалци не е плод на случайност. Това е така, заради свободолюбието на интелигентните хора, заради непризнаването от тях на политическите пигмеи, които се чувстват предопределени да ни управляват, опитвайки се да подчинят нашата духовна независимост на собствената си ограниченост.

За анархистите, чини ми се, в основата на всичко стои не толкова безвластието, а свободата. Тя именно е главната ценност и на индивида и на обществото. Вярвам в това, защото все пак минавам за малко нещо експерт в наказателното право и работата ми се заключава най-вече в това да се боря за свободата на отделния човек. Свободата на духа е неразбираема за хора, които са готови да платят с доброволно робство в замяна на еснафския си комфорт.

Свободата, която като вятър развява косите ни, винаги ни кара да изглеждаме малко луди също като онзи разорен испански фермер Дон Кихот, който поема по пътя на романтиката и рицарството.

Точно такъв човек ненапълно разбран от съвременниците си, подложен на техния присмех, критика и подигравки е и Делчо Василев. Времето обаче, макар и бавно, върши своята работа и раздава своите неумолими присъди. Дори само скромния факт, че днес сме се събрали в тази зала, за да си спомним бай Делчо е едно ярко доказателство, че големите идеи на най-светлите умове, които той е изповядвал и разпространявал, са по-живи от конюнктурните ценности на онова време, в което е живял.

Но , за да бъдем справедливи, следва да отбележим, че бай Делчо Василев не е просто анархист. Той е една много сложна и широко скроена личност, за да следва тесногръдо каквито и да било тезиси. За разлика от голяма част от анархистите той отрича насилието като форма да наложиш идеите и възгледите си. Ненасилието не е просто постулат на слабия. Това е мощно оръжие в ръцете на най-големите титани на човешката мисъл. С философията на ненасилието хора като Иисус, Ганди и Мартин Лутър Кинг са променили света.

Всъщност за Делчо Василев това комбиниране на анархизма с ненасилието не е странно. Този човек е имал невероятното умение, поради широтата на духа си, да съвместява в себе си привидно несъвместими неща. Така например той никога, ако не броим престоите му по лагери и затвори не е напускал родното Хасково.

Но от друга страна, в същото време, винаги е бил емигрант на духа. Неговите познания за руската и западноевропейската литература, не признават границите не само на родния ни град, но и на България. Идеите му и находките му за творчеството Пушкин, Лермонтов, Байрон представляват безспорна експертиза в областта на руската и европейската поезия, при все че по рождение, по убеждение и по начин на мислене Делчо Василев си остава един хасковски провинциалист каквито, надявам се, сме повечето присъстващи в тази зала.

Спокойно можем да кажем, че с делото си Делчо Василев е приобщил Хасково и гражданите му към Европа, много години преди България официално да бъде приета за член на Европейския съюз.

Другите две на пръв поглед крайности , които примирява в себе си Делчо Василев е от една страна неговата извисеност, изтънчена ерудираност, енциклопедични познания в областта на литературата, театъра и културата като цяло, а от друга страна необходимостта му да отстоява своята личност, принципи и възгледи пред полуграмотната шайка от хора, призвани да управляват града и държавата ни.

Но бай Делчо се справя някак с това, въпреки многобройните удари , които получава. Той винаги се утешава с мисълта на немския поет Фрайлиграт, която леко парафразирана звучи по следния начин: „По-добре временно да тържествува простащината, отколкото самите ние да се превърнем в простаци.”

Въпреки изкусителните предложения да стане част от простаците , които ни управляват по онова време, той отказва да го стори, за да може да си остане Делчо Василев. В това отношение нашият съгражданин е един хубав пример за следване и в настоящето, защото, както се оказва, временното тържество на простащината продължава твърде дълго и се разпростира и в наши дни.

В този смисъл и днес си имаме твърде много прости хора, които се харесват едни други. В делника си продължаваме да сме обградени от достатъчно простащина, която от страх, подценяване или просто от снизходителност сме оставили да властва над собствената ни интелигентност.

За сметка на това обаче, в днешния си ден, все по-трудно можем да разпознаем в хората около себе си някой подобен на Делчо Василев, готов да воюва за истината, без да се пазари за цената, която трябва да заплати за това.

Според мен Делчо Василев с живота си и делото си се проявява като един будител в най-чист и класически вид. Неговите сказки, предназначени за хасковската публика са в един много широк диапазон. Наред с посветеното от него на световни писатели и поети или на съвременни български творци, той отделя специално внимание на автори, за които като че ли това е излишно, понеже битува схващането, че знаем всичко за тях.

Такива автори са например Христо Смирненски и Христо Ботев. Наистина ние понякога си казваме „Аман от Смирненски и Ботев!”, защото тяхното творчество е обект на изучаване почти през целия прогимназиален и гимназиален курс в недалечните години на нашата младост.

Струва си обаче да прочетете статиите на Делчо Василев в сборника му „На колене пред истината”, за да се разбере, че произведения като „Приказка за стълбата” на Смирненски или „Борба” на Ботев са не просто творби с висока художествена стойност от миналото, а са необходими и днес със своята болезнена актуалност.

С анализите си и изследването си на тези произведения Делчо Василев ни кара да разберем, че поети като Смирненски и Ботев не ни се натрапват просто така, а те имат място в нашето настояще, и са ни неистово необходими в него.

При това сказките си за тези уж добре известни ни български творци Делчо Василев е изнасял не само в хасковските зали и салони, но и в затворите, където е пребивавал и е получавал не само аплодисменти от другите затворници, но и карциране, именно защото е задавал съвременните ракурси, на тези поети обитаващи уж само миналото ни.

Да, доста странен, нелек и абсурден понякога се е оказвал житейския път на Делчо Василев, който е можел да споделя големите идеи на човечеството единствено зад решетките на килията си. Той обаче не е единствен и неповторим в тази своя съдба. Големите умове със своите изтерзани истини винаги са на крачка пред посредствеността на съвременниците си.

Затова Моцарт е заровен в обща гробна яма край Виена, Ван Гог е изолиран в психиатрия, а Колумб е пожелал да бъде погребан окован в същите пранги, с които е бил хвърлен в тъмница от инквизицията.

Предполагам, че паралелите, които правя в момента едва ли биха се понравили на бай Делчо, ако той бе тук сред нас. Не за друго, ами заради неговата скромност. Само големите творци са скромни. Те знаят, че Времето няма да ги забрави и няма да оспори заслугите им. Нескромни и нарцистични са единствено некадърниците, които не спират да се самовъзхваляват, понеже знаят, че не могат да разчитат на друг да направи това.

Има все още живи съвременници на хасковският Игнис, които могат да свидетелстват за скромността, самоуважението и честното и коректно отношение на бай Делчо към хората, с които е живял. Тук, в залата, днес присъстват хора, които за разлика от мен са познавали лично Делчо Василев.

Искрено им завиждам, заради това. И все пак като чета написаното от него или разглеждам снимките му, на които артистично е килнал на една страна на оплешивялата си глава бомбето си, имам чувството че усещам и се докосвам до този човек в неговата изящност, в желанието му да разбере другия, да види и признае основанията за различността на хората около себе си, да приеме и оцени по достойнство мненията, които са противни на неговите разбирания.

Делчо Василев обича да цитира една мисъл на Оскар Уайлд, която гласи: „Не е егоизъм да мислиш за себе си. Човек, който не мисли за себе си не мисли за нищо. Най-егоистичното е да искаш от другите да имат същите идеи и същите мнения като теб. Не е егоизъм да живееш както искаш, а тъкмо наопаки-когато насилваш другите да живеят както ти живееш. Червената роза не е егоистична, защото е поискала да бъде червена, но щеше да е такава, ако поискаше всички цветя в градината да бъдат рози, при това червени!”

В този цитат на Уайлд е събрана цялата същност на Делчо Василев, неговият тих, ненатрапчив интелектуализъм, отношението му към себичната простащина, която за съжаление и днес се възпроизвежда по един безумен начин.

Отношението на бай Делчо към дамите също е показателно за неговото кавалерство и уважение към слабия пол. Да се ожениш за жената, която носи твоето дете, след раждането му да се разведеш с нея и после да живееш с нея до края на живота й е един елегантен начин да се подиграеш на фалшивите порядки за морал и да покажеш, че уважението към жената е вътрешно състояние на духа, а не плод на един формален граждански брак.

В последната си част на посланието на Делчо Василев до първия секретар на партията, той обещава да го занимава с някои свои лични въпроси. Очаквах да става дума за битовизми от рода на пенсия, жилище или удостояване с награди и почести. Очаквах това не за друго, ами защото в компанията на някои хора с претенции за интелектуалци, в която понякога ми се е случвало да пребивавам, това са обичайните теми за разговор.

Оказа се обаче че „личният” въпрос на бай Делчо е молбата му архивът на някогашния вестник „Хасковска утринна поща”, където той е работел да бъде върнат от Пловдив в Хасково.

Днес, когато се чудим под каква форма да представим наши лични проблеми за обществено значими, с цел те по-лесно да бъдат удовлетворени, би трябвало да се засрамим, вземайки пример от Делчо Василев, който прави точно обратното- приема един обществен проблем за своя лична кауза и се бори за нея с всички сили.

Въобще като се замисля може би най-важното качество на хасковския Игнис е неговата вярна и точна преценка за това, кое е мимолетно, нетрайно, и кое истинско и същностно. Той прекрасно е разбирал, че не служебното положение, табелката на вратата на кабинета или началническият стол са достойна цел на един смислен живот.

Ако бе така той безпроблемно е щял да стане част от казионната интелигенция не само на града, но и на държавата ни. Когато е бил поканен на учредителното събрание през 1946 г. на създаване на социалистическия СБП, вместо да се възползва от това и по право да стане и член на този съюз, той излиза на трибуната и смело сваля маските на писатели-демагози, които за една нощ са се събудили комунисти.

Резултатът е, че му е отнета думата и той никога не става част от онова статукво български творци осигурили благоденствието си с раболепие. Всъщност Делчо Василев е бил вечна опозиция. Но в това няма нищо смайващо. Както заявява Висоцки в една своя песен: „Дори да дойдат най-големите промени, пак няма да ги заобичам аз!”

Ролята на интелигенцията е винаги да е в опозиция, винаги да критикува и да изразява несъгласие. Всъщност човешкия прогрес винаги е бил задвижван от недоволството. Но за да бъдеш вечна опозиция, ти непременно трябва да имаш като опора своя позиция, която да отстояваш.

Именно това е правил и хасковлията Делчо Василев. Отстрани някому може да се стори, че той наивно е търсел някаква своя малка истина, докато бурното Време с главна буква е диктувало своите големи истини без да държи сметка за отделния човек.

Това обаче според мен не е така. Времето и то не с главна, а с малка буква, всъщност е една конюнктура. То поставя на гребена на вълната еднодневни и най-често спорни истини. Тезите, които са уж малка истина на обикновените хора, като любовта, стремежа към свобода и копнежа за чистота в отношенията ни, са вечни и надживяват войни и класови вражди.

Светът се движи напред не от масите, а от уж малките хора като Делчо Василев, които воюват не просто за своите истини, а за изконните ценности на цялото човечество, черпейки от най-големите негови творци като Толстой, Ромен Ролан, Достоевски, Пушкин, Байрон, Оскар Уайлд и толкова много други. В този смисъл освен всички други крайности Делчо Василев съчетава по един безупречен начин в себе си и тези две.

От една страна той е неспасям индивидуалист, но от друга всичко каквото прави е предназначено за хората. Тях той със сказките и статиите си просвещава и ги кара да коленичат пред истината. Неговата и на цялото човечество.

В книгата си Йордан Нанчев е показал по един неподражаем начин стойността на Делчо Василев като публицист и гражданин пресъздавайки кореспонденциите му и личните му отношения с хора като Гео Милев, Христо Смирненски, Тома Измирлиев, Антон Страшимиров, Асен Златаров, Йордан Ковачев, Елисавета Багряна, Никола Инджов и още много други - да не ги изброявам всички - български творци и интелектуалци.

По този начин Йордан Нанчев успява в личността на Делчо Василев да отрази като в огледало не една, а няколко епохи на политически, културни и обществени процеси и събития.

С издаването на книгата си Йордан Нанчев ни показва мястото и значимостта на хасковският Игнис в съкровищницата на българската култура. Този човек е признат от Елисавета Багряна като най-истинският сърцевед на поезията й, а от актьорите Иван Димов и Кръстю Сарафов за най-точния критик на творчеството им. Разбира се, нашата литературна критика от онова време има и своите други големи имена, но мисля с чиста съвест можем да причислим към най-доброто в жанра и сътвореното от Делчо Василев.

Още повече, че той е бил достатъчно енциклопедична личност , за да не се задоволи да работи само на територията на българската, но още на руската и западноевропейската литература. За съжаление публицистичния и критическия жанр се радват на по-малко внимание от другите литературни жанрове. За това въпреки тяхната безспорна необходимост, те имат по -малка популярност и авторите им са обречени на по-бърза забрава.

Тъкмо затова би следвало специално да благодарим на хора като Петър Ангелов и Марин Караиванов, които са съхранили литературното наследство на Делчо Василев и наред с Йордан Нанчев са най-големите виновници за събуждането на нашата памет за този голям хасковски интелектуалец.

Онзи ден реших специално да отида до къщата, където е прекарал по-голямата част от живота си Делчо Василев. Знаех, че се намира на ул. „Люлин” 6, защото той бе написал адреса си в онова изложение до Румен Сербезов.

В тази къща, още когато е била порутина с външна тоалетна и обрасъл двор, хасковският Игнис е посрещнал доктор Фридрих Хофман от Хамбург, с когото се е запознал в софийския затвор. Бай Делчо отклонил предложението на хасковските власти да настанят немеца в хотел „Аида” и да му дадат там вечеря на държавни разноски.

Спрях колата пред неизмазаната къща на края на улицата, там където тя е опирала навремето в зелените морави на „Ямача”, точно под стадиона. Сега моравите са само спомен, защото паркът в тази си част е ликвидиран и е застроен с луксозни сгради, обитавани от новобогаташи.

Не ми се вярва, ако днес беше жив бай Делчо да възприеме тези хора добронамерено за свои съседи. Тази мисъл ме сепна и аз се запитах, ако наистина Делчо Василев, днес бе сред нас, каква ли би била съдбата му. И веднага си отговорих: „Същата!”

Той отново би воювал за своите малки и едновременно с това непреходни за човечеството истини. И в днешния ни ден има достатъчно пошлост, перфидност и несправедливост, срещу която той неминуемо ще се възправи с гордата си интелектуална осанка.

Посредствеността и днес ще се опита да се подиграе с възгледите му и ще прави всичко възможно да омаловажи идеите му. Не съм сигурен, че би намерил медия - електронна или все едно каква - която би му дала трибуна, за да изяви публицистичния си талант. Знам, ще прозвучи кощунствено, и въпреки това ще го кажа в памет на истинолюбеца Делчо Василев.

Излиза, че в настоящето ни той има много по-голям шанс за изява като мъртвец, отколкото като жив човек.

Да, честваме делото на бай Делчо, възхищаваме се на таланта му, но ни се вижда безопасно да го правим, след като той няма как от гроба директно да застраши поредните некадърници, които ни поучават, управляват ни и се гаврят с нас.

Даже усещам непримиримият му дух, незнаещ географски и времеви граници да присъства и сега в тази зала и да продължава да се бунтува, че в нашия град, културните процеси вместо да са в ръцете на хора от неговия мащаб, са узурпирани от бюрократи и незначителни самодейци, че делникът на хасковския творец вместо да е обсебен от големите общочовешки проблеми, е изпълнен с дребнотемие, че вместо да сме свободни да бъдем себе си, се поддаваме на страха , на който той винаги се е противопоставял открито.

Всичко това трябва да ни накара да се замислим, дали има място Делчо Василев в Хасково днес? След като той е направил толкова много за града и нас, хората, които го населяваме, какво сме направили ние в името на бай Делчо?

Сражаваме ли се все още за романтичните донкихотовски истини или сме се предали с безмълвна безотговорност и примирение пред войнстващата посредственост, която има склонността да убива всичко различно от нея?

Трябва да се взрем внимателно в себе си и да дадем своя отговор на тези въпроси не пред паметника на Делчо Василев, който така и не сме въздигнали, а пред собствената си съвест. Хасковският Игнис макар и от друго измерение все още ни гледа с укор и тревога.

Той все още не е реабилитиран макар и посмъртно, защото идеите му за свобода, истинност и справедливост все така продължават да бъдат прокудени от нашия град, където и днес имат думата съвременните двойници на враговете и палачите му.

Единствената реабилитация на този голям и светъл хасковски ум, която все пак му е издължена, е тази великолепна книга, която държа сега в ръцете си.

Само че както казах на Йордан Нанчев в онзи телефонен разговор помежду ни: Всички ние имаме още много какво да правим, за да възкресим не просто Делчо Василев, а доброто и истинското в себе си.

Йордан Нанчев. „Хасковският Игнис. Спомени за Делчо Василев”, 2017