интервю на Ангел Тонов с писателя Веселин Андреев

- Другарю Андреев, кога се роди идеята за Вашата мемоарна творба? Разкажете творческата й история.

- Замисълът, твърде далечен и неясен, се появи още по времето на излизането от печат на „Партизански песни”, около 1948-1950 година. Това беше най-обща идея и от тогавашните ми планове личи, че щеше да бъде външен героизъм.  След „В Лопянската гора” и „Партизански песни”, постепенно възникна решението, особено след 1956 г., че трябва да се ограничавам във формата, че трябва да пиша така, както ми дойде, както беше и в живота. Случаят, събитието, човекът, те да определят  повествованието. Някъде това може да е спокоен, пластичен разказа, лирическо отстъпление, изблик, есе, спор, размисъл за народа, за свободата. Оказва се, че в тая книга има всичко, което съм писал, освен стихове. Страхувах се дали тая мозайка може да се разпадне, дали книгата ще има свое лице. Разбрах, че спойката й, това съм аз, авторът. Към края на 1950 г. замисълът вече беше ясен.  Работих дълго, прекъсвах, дообмислях.

- Какво Ви накара да напишете мемоарите си, какво Ви подтикна?

- След Девети септември имаше огромен интерес към партизанското движение. От разговори с населението виждах как обикновени за мен неща са интересни за другите. Исках да разкажа за тях. Загиналите напираха в съзнанието ми,  живееха с мен, невъзможно  ми беше да не ги възкреся. А и живите, с делата си, имаха право да застанат до тях.

- Какво се променя в мемоарната творба?

- Мемоарите се градят върху спомена и  документа. Споменът е нещо много сложно. Това са животът, хората,  взаимоотношенията, действието, широката гама на човешки прояви и поведения - всичко това трябва да го нося със себе си, то да е живата тъкан на творбата. Но трябва да се проверява и собствената памет в разговор с други  участници и свидетели. Споменът е субективен, на  авторовата личност. А документът фиксира точно. Един цитиран позив е съвсем друго, отколкото да се преразкаже. При цялостната спойка между спомена и документа се стига до връщането в онова време, до истината за него.

- А каква е ролята на художествената измислица и има ли я във Вашата творба?

- Ако авторът пише обикновени мемоари и е без писателски възможности, би трябвало да избягва художествената измислица. Не трябва да я има, що се отнася до човешките черти, но писателят-мемоарист може за някои неща, ако е сигурен, че са били почти така.  В някои спомени речите на Янко са дадени като пряка реч., но при мен не е така. Питат ме защо някъде в книгата ми няма  кавички. Та нима  бих могъл  да помня всяка дума? Докато при обикновените разговори с партизаните вече имам точно ухо как говори един, друг, трети, понякога помня всичко, но е рисковано точното предаване. Не трябва да се променя човека, той трябва да е такъв, какъвто е бил в действителност. За събитията важи същото. Някой дребни, леки детайли - например дали някой е извикал „ура” - може да се смята за художествена измислица. Но в индивидуалния смисъл на думата не е възможно. Дълго мислих как да нарека книгата, беше без заглавие - роман-документ, документална повест. В редакцията решихме да я наречем партизански епос, нека всеки сам си определя жанра й.

- Вие имате опит, как мислите лесно ли се пишат мемоари и какво е мнението Ви за спецификата на този жанр?

- Трудно се пише такава книга. Пиша мои спомени, но не мога да отмина и бойния път на другите. По принцип за непроверени неща не разказвам, винаги питам. За най-дребния въпрос  извиквам  десетина души, срещаме се, за да уточня всичко и да бъде вярно. Трудността произлиза и от това, че документалния образ не мога да го надаря с други качества, не мога да го доразвивам. Човек може да се излъже, защото е трудно паметта да отличи някогашното от днешното. Когато човек е преживял нещо важно, съществено,  може да напише мемоари. Ако не може да се издигне до литературното равнище, по-добре е да разкаже просто,  както на децата си, разказът да се запише и после да се обработи. Ако не е в състояние сам да напише спомените си, нужен е жив разказ.  Ако е писател, независимо дали пише за живота си или не, мемоарите могат да бъдат психологически, историческо-епични и философско-исторически, същото,  каквото може да бъде всеки роман. Това би могло да се докаже от опита на по-големи писатели - З. Стоянов, Мороа и други.

- Вие сте професионален писател. Защо предпочетохте да напишете мемоарна творба?

- Професионалният писател си има свои закони.  При него всичко е нагласено - художествена измислица, главен герой, сюжет, не това исках. Моята сюжетна линия се движи от събитията, а героите влизат и излизат от композиционно гледище така, както беше в действителност. Защо не написах роман. Първо, мисля, че доверието на читателя към документалните произведения е по- голямо. Много от описаните от „Умираха безсмъртни”, пък и неописани,  случки и събития съм разказвал в разговори. И много пъти слушателите възкликваха: „Ако това го напишеш в роман, няма да ти повярват!” Второ, не съм написал роман, макар че мога и да напиша, защото трябва да следвам законите му. Ако пишех роман, щях да бъда ограничен, нямаше да мога да разкажа за някои герои. Не ми е достатъчен типичния герой, както е при романа.  Исках да разкажа за всички. Романът би ме ограничил и като форма, би трябвало да се откажа от много от моите преживявания, защото в романа авторът стои отзад. А в мемоарната творба имам право да се намесвам и да коментирам, А това при мене беше вътрешна необходимост.

- Вие рисувате природни картини, тайния говор на гората и едва забележимите  различия в шумовете  като художник. Наистина ли помните подробно всичко и каква е ролята на природните картини?

- Не може да става дума за роля, а за живот партизански. Не е възможно да не  се пише за природата като натюрморт, а като жива. Ние общувахме с нея, тя ни беше закрилница, макар пряко да бяхме в конфликт. Дали всички са чувствали като мене, мисля, че чувствата ни бяха общи. Събудим се сутрин - снегът засипал всичко, красота! Хората се вълнуват, радват се като деца. Има и нещо друго. Гледат партизаните високите буки, чувството за красота е запазено и се стига до дълбокото наслаждение от природата.

- „Умираха безсмъртни” се родее със „Записките” на З. Стоянов. Вие на много места правите паралел с неговите въстаници.  Беше ли Ваша цел да свържете двете движения -  националноосвободителното и битката с фашизма?

- Щастливото съвпадение, че пътищата ни се кръстосват, ни караше да се чувстваме продължители на априлци. Съзнателно съм търсил това, но и бях улеснен, защото влизахме в същите села, бродехме по техните пътеки, всичко ставаше съвсем естествено.

- Разказът Ви често е накъсан, задъхан, чрез лирическите отклонения се получава един вид драматично подаване на материала. Предварително ли бяхте си поставили такава задача, бяхте ли обмислили всичко?

- Повечето е било необходимост. Така съм го почувствал, това е естествен вътрешен ритъм. Когато откъсна половин фраза през интервали, втората фраза давам самостоятелно, за да прозвучи по-силно. Някъде е необходимо да спра,  да си почина, да внуша нещо на читателя, да го подготвя за нещо.

- Книгата Ви е населена  с прекрасни, бих казал, действителни герои, едновременно мъжествени и много лирични. Не са ли приповдигнати някои от тях, наистина ли са такива в действителност?

- Необходимо ми беше да има лирични отстъпления, съдържащи нежни  думи към другар или гневни към предател. Не е възможно авторът да не е в тая книга. Може би прави впечатление по-лиричният тон в първата книга. Не ми е било нужно да извисявам героите. Искам да напиша книга за Петър Ангелов, но не мога да я започна. Всичко е толкова силно, ще изглежда приповдигнато.  Изкарват го на разстрел, а срещу него са собствените му войници. Два пъти те стрелят във въздуха, но той не трепва. Намира сили да каже: „Аз ли съм ви учил да стреляте така? Трябва право в сърцето!” За този образ сигурно ще си помислят, че е преувеличено, но това е голата истина. Героите действително са такива, каквито ги описвам.

- Другарю Андреев, много от мемоаристите не са професионални писатели и подлагат мемоарите са  на т. н. литературна обработка. Какво е Вашето мнение по този въпрос?

- Чрез литературната обработка от друг човек не трябва да се получава художествена книга. Литературната обработка трябва да бъде със солидна редакция, за да остави основното от това, което авторът е написал. Да направи спомените не художествено произведение, а четливо, грамотно написано авторово свидетелство. Не съм съгласен с обработката, която отделя мемоариста и изтъква литературния обработвач. Чета например мемоарите на  различни автори, но обработвани от Станислав Сивриев, а чета всъщност самият Сивриев. В Съветския  Съюз има форма на литературен запис - после се обработва само граматично. Аз също съм обработвал мемоари, но съм се стремил да ме няма,  да вляза в кожата на мемоариста, да усетя мисленето му, за да мога да работя като него.

- Другарю Андреев, „Партизански песни” имаха голям успех, защо не пишете повече стихове!?

- „Партизански песни” представяха в стихове партизанския живот. В „Лопянската гора” исках също да разкажа за партизанския живот. Появи се желание да разкажа всичко в проза, а не в стихове. Освен това има една закономерност - някои пишат само стихове, а други преминават изцяло в проза.

- А защо „Умираха безсмъртни” не се появиха по-рано?

- Не съжалявам, че съм я написал сега. Ако беше преди 15-20 години, щеше да бъде на нивото на „В лопянската гора” и щях да наблегна на повърхностното, на фактите, събитията, акциите. Това личи и от стария ми план на книгата. Но през тия години четох много за партизанския живот, водил съм си бележки. Втората книга ще бъде от двадесет и пет глави, съответно толкова папки с бележки имам събрани.

- Знам, че работите над втората книга на партизанския епос. Срещате ли трудности и кога тя ще излезе от печат?

- След опита ми от първата ми книга сега ми е по-лесно. По начало продължавам в същия дух. Само че нахлуват повече хора, епичното надделява над лиричното, ще отивам към по-пълните, истински размери на партизанското движение. Психологизмът, детайлът, вътрешното у човека дълбоко ще се чувстват, но събитията ще заемат първенството.

Затруднен съм при събирането на фактите, хората стават все повече. По-лесно да я пиша като жанр, а по-трудно като конкретна книга. В първата си творба не съм описал нито едно по-голямо сражение. Сега давам една широка панорама, малко кинематографично, как част от партизаните спят, как другите в същото време водят бой, спирам, връщам се към първите и правя едно обобщение къде са отделните батальони, отделни герои, но това е много трудно. Длъжни сме да влезем вътре, а не само да хванем контурите. Дълго съм мислил и писал, това може би е моя съдба. Първите глави вече са отпечатани.

- Бихте ли ми казали, ако не е тайна, нещо за бъдещите Ви творчески планове?

- Започнах с епоса за партизанския живот, но може да се върна на детството, ученичеството, студентството. Но това е все още в перспектива. Всичките ми сили сега са насочени към „Бригадата” - втората книга на партизанския епос.

1.VІ. 1977 г.