Две повести от Мирослав Минев - София, 1933 г.

Дамян Димов

Авторът на тази хубава книга е известен на читателя от страниците на сп. „Хиперион”. Млад белетрист, който има свой художествен път, добър познавач на действителния български бит, сигурен владетел на способността цветисто да разказва и да се ползува от красотата на родната реч, той е съумял твърде млад да създаде свой художествен стил.

Който е чел „Люде без години”, почувствувал е неговата стилна сигурност. У Мирослав Минев няма съмнение при развитието на действието, макар сюжетите му да обхващат сложни жизнени прояви.

У него няма колебание, когато търси и подбира художествени средства - той ги налучква изведнъж, той не построява героите си и не разсъждава върху техните постъпки, не взема страна в техните борби, а изразява своите впечатления от техните дела.

Открива ги в живота, взима ги каквито си са, заплита интригата и поставя действието да се развива. Любовта на писателя към тях, неговото участие в действието са толкова негови, колкото и на читателя. Тук лежи оригиналното в стила на Минев. Той е намерил най-прекия мост между писателя и читателя, той ги сродява и ги прави еднакви творци на произведението.

Затова Минев пише битови разкази и повести, но битът у него не е даден в едно завършено състояние, което иска описание и прост разказ, а като една менлива реалност, в която се отразяват по свой начин новостите на времето и завоеванията на националния дух в неговата духовна и материална култура.

Отраженията на тези новости се пречупват през неговия художествен дар, пораждат у него образи, чувства и идеи, и той ги изразява сигурно и точно. От тук и поетичния характер на неговите творби.

Който чете „Люде без години” все едно, че чете две дълги поеми, а не две обикновени повести. От тук иде и тяхната душевна дълбочина. У Мирослав Минев има нещо общо с Достоевски. Умее да прониква дълбоко в душата, да се взира в нейната тревога, да загребва нейното явно и потиснато богатство, нейния морален и аморален облик и да го изважда в художествена форма на показ, така заплетено, както го е загребал в потайното й битие. Разказите и повестите му отбелязват дълбок психологизъм.

А този психологизъм затруднява тяхното проумяване и четене. Затова те се подават само на отбран кръг читатели. Тази трудност се засилва и от стихийния национален поток, който се разлива в разказа. Намести тези поток се разлива толкова, че излиза извън пределите на художественото русло и се разпилява.

В това разпиляване се крие както един добър белег, - че се достига до една художествена пълнота, така и един недостатък, - че се нарушава видимото единство. Тази слабост ще отпадне навярно, когато авторът придобие по-богат художествен опит. Тогава той ще овладее напълно своята творческа стихия.

Трябва да се отбележи между другото, че на много места в инак поетичните по форма творби, Минев се е добрал до такива конфликти и тревоги в душата на своите герои, които могат да легнат като основа за създаване на една действителна драма.

И това ще се постигне, стига нашият млад талантлив белетрист да се научи да уважава повече своя художествен дар. Идеята, че българската драма чака своя майстор - трябва да бъде будна в съзнанието на Минева.

——————————

сп. „Завети”, г. 1, бр. 7, 1934 г.