Иван Кьосев

разкази

БЕГЛЕЦ

Щом дойде събота ставам много рано, измъквам се внимателно от топлите чаршафи, нахлузвам скъсания панталон, надявам протрития анорак, прокрадвам се в кухнята, в коридора и откачам от закачалката пробитата си платнена торбичка. После отварям вратата и хуквам надолу по стълбите без да се оглеждам.. Бягам. Хуквам почти панически, малодушно, отчаяно и дори нетърпеливо. Защо бягам? Не зная. Може би защото Босненският референдум зачерта плана Ванс-Оуен,Федералната провинция Шлезвиг-Холщайн избра жена за премиер или понеже крал Хуан Карлос ще говори на извънредно заседание пред българския парламент? Не. Със сигурност не е затова. Или пък защото в хола, точно в центъра на новия ни чешки мокет има дупка с формата на електрическа ютия? Защото домашното на сина ми, ученик в първи клас, не е написано? Защото кюнците на нафтовата печка не са чистени от три години? Поради факта, че китайският икономически бум ще промени Азия; Испания и България ще членуват в едни и същи институции; шест червени барети са арестувани; вицепремиерът прогнозира два милиарда загуби; на пазара в столицата се продават змии и крокодили? Не. И затова не е. Просто бягам. Гони ме чувството за неизпълнен дълг. И ето - пристигам на автобусната спирка. Тук чакат много хора с посребрени коси и с кошници в ръцете. Ръкомахат. Разговарят оживено. Разсъждават за съвместните усилия в борбата срещу СПИН. Някои подхвърлят, че Европейската космическа агенция и хабер си няма как сляпото куче прегризва луковиците на лалетата. Други се чудят защо доларът отначало поскъпва, а впоследствие поевтинява? Трети заявяват, че хирург от Ардино превърнал жена в мъж, но иначе хирурзите работят само по спешност. Четвърти прогнозират, че на учителите не им стиска да стачкуват, възмущават се защо господин У. търси лоби сред прагматиците, докато зад гърба му, необезпокояван от никого, милионeрът Б. закупил синята идея. И в същото време моята тераса все още не е остъклена! Освен това чува се, че цените на лука и на диамантите щели да се утроят въпреки закона за авторското право. От друга страна броят на издирваните босове от италианската мафия не намалява, а канадец подпалил жена си с бензин. Виж това последното мога да го проумея някак си, макар да не го одобрявам. Две старчета се опитват да ми внушат, че крадци обрали ресторант, но първо си платили вечерята. Може и така да е, ала аз предпочитам бабичките дето си шепнат как полицаи застреляли вълк, който успял да се измъкне от градския зоопарк и да паникьоса населението. Хищникът избягал през дупка на клетката. Ръка на злодей била изрязала част от металната мрежа, която отделя звяра от посетителите. След като излязъл от зоопарка вълкът тръгнал по алеите на градината. Хищникът бил видян от две семейства, излезли на разходка. Жените се изплашили до смърт, а представителите на силния пол алармирали полицията. Минувачи забелязали вълка да скача в канала, който водел към плажа и общинската полиция пратила свои хора по дирите. Малко по-късно пазителите на реда издебнали вълка между стените на канала и го застреляли. Три куршума попаднали в сивия хищник. Управителят на зоопарка отказал да коментира инцидента. Той нито потвърдил, нито отрекъл, че му липсва вълк и обвинил медиите в излишно всяване на паника. Неговото мнение било, че убитото животно е гигантско куче помияр… Мисля си дали да не кажа на жена си следното: “Знам много добре, че всичко струва пари, но защо да ме затваряш на балкона и защо веднага шамар?” Автобусът идва. Разтваря врати. Дръжки и дъна от кошници, старчески колене и астматични хрипове нахлуват вътре. Нахлувам и аз с протрития анорак. Раздрънканото возило потегля. В същия миг от южното предградие Маси-Палезо потегля към Париж влак от мрежата на ЕР-ЬО-ЕР. Посока Роаси Аеропор. Във вагона - сини и червени елегантни седалки. До прозореца пътува някой с черна еднодневка през рамо. Не го познавам. Както и не познавам Париж. Не съм ходил там. Зная само, че в чантата на непознатия има сандвич с гранясало парче от салам “Петрохан” и пластмасово шише с минерална вода. Неизвестният пътник също бяга нанякъде. Не е ясно защо. Влакът профучава през симпатични гарички, чиито перони са украсени с огромни рекламни пана. Върху едно от тях човек с костюм от меча кожа се усмихва интелигентно. На станция Данфер Рошеро вагоните ще се мушнат под земята. Само след някакви си десетина минути…
След много пъшкане грохналият автобус най-после изкачва стръмнината, спира и позволява на всички, които сме вътре да се измъкнем от търбуха му. Разпръскваме се кой накъдето види. Впрочем изглежда всеки хуква към ранчото си. Повлечен от общата припряност хуквам, без много да му мисля. Едни ще садят домати, други ще пръскат дръвчетата, трети ще плевят. Аз ще забивам колове. През това време в парижките предградия хората подстригват декоративните си храсти. Не им пука, че социалистите паднаха от власт и че ние тук… И защо моля ви се, се наежват така срещу емигрантите? Коловете ми не са подострени. Ще трябва най-напред да ги остря, а в торбичката си нямам дори сух хлебец с гранясало парче от салама “Петрохан”! Чувството за неизпълнен дълг ме подтиква да бързам. Жена ми очаква да разперя над нея и над нея и над детето могъщите си крила. Ще ми са нужни крила. Колко ли ще ми струват при тая скъпотия? Най-добре е да отида на битака. В Париж на битаците им викат “пазари на бълхите”. Защо нашенци смятат бълхите за нехигиенично нещо? Оптималният вариант е да избягам някъде много надалеч, но къде и как като нямам никаква валута? Влакът от мрежата на ЕР-ЬО-ЕР наближава станцията Люксембург. Оттук до Гар дю Нор ще стигне само за петнадесет минути. А Гар дю Нор е съвсем близо до Монмартр. Ех, Монмартр! Неизвестният пътник с черната еднодневка няма работа там. Какво ще прави при художниците? Той търси място където да си изяде сандвича, без да го наблюдават досадни свидетели. Затова ще слезе именно на Люксембург. Отдясно е булевард Сен-Мишел, а отляво Люксембургския дворец с вълшебната си градина пълна с водоскоци. Значи така, мушва се в градината, намира уединена пейка и надве-натри нагълтва сандвича. Изпива и минералната вода, след което тръгва надолу по булеварда. Ще мине покрай Сорбоната, но няма да се спре там. Сена е съвсем наблизо. Трябва само да пресече Пьоти Пон, за да се озове на острова Сите, където се издига Нотр Дам. Онова, дето се вижда над сводестите й входове не са орнаменти, а каменни фигури. Стотици каменни фигури с изпити лица и страдалчески погледи. Пътникът знае, че винаги, по всяко време, пред тези входове стои свещеник от непознат орден, който напевно повтаря:
Подарете на бедните! Подарете на нещастните!
Тези колове нямат край! Излиза ми пришка на дланта от проклетото забиване. Хвърлям тежкия чук. Измъквам се от лозето. Хлътвам в крайпътната борова гора. Изтягам се на тревата, без да се боя от кърлежи. Гледам облаците, които прелитат един подир друг. Гложди ме чувството за неизпълнен дълг. Жена ми иска да разперя крила?! Налага се да избягам надалеч, но къде и как ? Облаците нямат проблеми. Бягат, накъдето си искат! Над главата ми - боров клон, а на него виси тежка шишарка. Мисля си дали няма да падне и да ме цапардоса по главата? Не, няма да падне, закрепена е здраво. Обаче зашумява вятър, шишарката се откъсва и все пак ме цапардосва, но не по носа, а по челото. Заболява ме сърцето - коварно, подмолно и глупаво.

—————————–

ВМЕСТО ПАМФЛЕТ

Господин Пиндиков не разбира литературата. Когато чете у Максим Горки: “Човек , това звучи гордо!” - не схваща добре какво всъщност му е толкова гордото на човека и за какъв точно звук става дума. У Пеньо Пенев пък не проумява защо “Човекът е човек, когато е на път”. Нима, ако си седи спокойно в креслото или да речем на трикрако столче, престава да е човек? Още по-неразбираем е Блез Паскал: “Човекът е мислеща тръстика”. Откъде накъде тръстика, а не примерно глухарче?
И жена си не разбира Пиндиков, особено когато му заявява на висок глас: “Ти не си човек, бе, ти си животно!” Но какъв вид животно - тревопасно или месоядно, съпругата не уточнява. Явно нейната класификация не е твърде прецизна защото много често отбелязва /също на висок глас, макар и доста неориентирано/: “Пак си изплюскал всичкия боб.” или: “И от салама нищо не си оставил!”
Ако трябва да е съвсем точен все пак Пиндиков би се класифицирал повече като тревопасно, отколкото като месоядно животно, понеже обективно погледнато през последните двадесет години растителните храни силно са преобладавали в менюто му за сметка на месните. То не че по природа е някакъв заклет вегетарианец ами просто изглежда така се получава при демокрацията - грижата за стройно и хармонично тяло е първостепенна грижа. А месото, извинете, както и да го приготвяте, все си има повече тлъстина и от лещата, и от лука! Що се отнася до тялото, очевидно във време на демокрация то е разсъблечено и при по-голяма демокрация - направо дибидюс голо. В това Пиндиков е сто процента убеден, защото от време на време си купува вестник и там всичко е точ в точ - черно на бяло фотографирано /а когато вестникът е столичен също и цветно/. Понеже голото тяло и най-вече женското такова е еманация на истината, а без истина няма демокрация. Вземете например Дьолакроа. В картината му “Свободата предвожда народа” гърдите на свободата са голи и в едър план. Нима е случайна тази композиция? Какво щеше да бъде, ако в едър план се виждаше само сутиена на свободата? Или пък вземете гръцките статуи. Неслучайно голите статуи са повече от облечените. Няма и не може да има спор, че голата истина е за предпочитане пред дегизираната. Знаели са какво правят гърците. Нали те първи са измислили демокрацията? Дай на демоса, тоест на народа достатъчно голотии, па си гледай кефа! Вярно, че нашият балкански демос не е съвсем като за пред хора - повече се оригва на чесън, отколкото на банани и когато нещо не му върви по гайдата, почва да обижда майките на висшестоящите. Но нали сега е демокрация! Демократите трябва да умеят да общуват с масите и да бъдат толерантни с тях. А иначе всеки да прави каквото ще и да се оригва както ще.
Понякога господин Пиндиков се отказва от кофичката кисело мляко, за да си купи вестник, а друг път обратно - отказва се от вестника, за да си купи кисело мляко. От философска гледна точка това също е еманация на демократичното начало. Уважава се свободния избор на личността. Нека всеки се отказва от каквото си ще, стига да си плаща данъците. Е, не може да не се намери някой недоволник, дето ще мърмори, че не е разрешено да се откаже от заплащането на електричеството, водата и телефона, но за сметка на това кой му пречи да се откаже от извънбрачния секс, от марковите питиета или от лятната почивка? Би могъл да се откаже също от цигарите, кафето, следобедния сън в неделя, закъсненията в понеделник, клюките със съседа, погледите в пазвата на колежката и честото ходене в тоалетната през работно време. За кино, театър и прочие глезотии няма какво да говорим. Стига вече превземки. Екшъни и порно са осигурени в достатъчни количества за всички граждани. Пък и на всички граждани е известно, че съвсем не е демократично да ни принуждават да дремем в операта или на някой симфоничен концерт. За разлика от литературата господин Пиндиков ги разбира тия работи. Съвършено ясно му е, че в едно демократично общество гражданинът има право да се откаже от всичко, каквото пожелае с изключение на задълженията си към тъщата и държавата. Би могъл да се откаже дори от вредния навик да се гощава с кебапчета и бира, а също от досадната привичка да размишлява за щяло и нещяло. Кой е прокопсал от много мислене? Единственият резултат от това е, че човек изразходва на празни обороти запаса си от белтъчини. А при демокрация белтъчините са неоправдан лукс. Кажете, можем ли да си позволим този лукс, щом сме приели един напълно демократичен валутен борд? Както споменахме, разбира ги Пиндиков тия работи, макар че понякога му се налага да яде пердах от личности с обемисти вратове и излишъци от белтъчини натрупани в мускулите. Но естествено и в този факт има нещо демократично.
Щом сума ти народ яде пердах от подобни личности, защо Пиндиков да не яде? Щом на сума ти народ са откраднали колата, защо и на Пиндиков да не му я откраднат? Щом на сума ти народ са обрали апартамента, защо и на Пиндиков да не му го оберат? Нали свършиха зловещите времена на Диктатурата и дойде времето на Свободната инициатива?
По съвета на някои експерти Пиндиков е решил да не се опитва вече да гадае какво иска да ни каже неразбираемата и претенциозна литература, а да се обърне към пресата. Защото въпреки всичко му се иска да узнае какви още благини може да донесе Демокрацията?
Но пресата вместо да задоволи законния му интерес сипе баналности от рода на: “Отличнички станали проститутки”, “Митничарски махмурлук задръсти ГКПП”, “Плашат с бомби осем училища” и други такива. Какво да се прави? След като нищо не е съвършено на този свят, защо единствено от Демокрацията трябва да изискваме съвършенство? Пък и нали трябва да има накъде да се развива?

—————————–

ВОЙНА И МИР

Господин Пиндиков е интелигент от народа. Той чете вестници. А признак на какво друго е да четеш вестници, ако не признак на интелигентност?
На основание на своя напълно законен документ за завършен осми клас Пиндиков работи като общински експерт по културата. А в културата - проблеми за разрешаване колкото щеш. Например как да се отговори достатъчно културно на гражданка написала лично до кмета сигнал със следното съдържание:
“Кучето пред блока умря. Беше натровено. Но то бе женско и остави след себе си малки. Толкова са мили и безпомощни. Какво да ги правим?”
Или каква официална позиция да заеме общината във фундаменталния научен спор: “Чий коефициент на интелигентност е по-висок - на прасето или на делфина?”
Някой сигурно спори и за коефициента на плъховете. Но плъховете могат да почакат. Приоритет имат прасетата.
Разбира се Отделът по култура е затрупан и от куп други въпроси като: “Да има или да няма общински театър?”, “Библиотека или дискотека ни трябва?”, “Защо ни са книги, щом имаме вестници?”, “Каква е разликата между порнографията и еротиката?”, “От коя страна на училищния двор да поставим покеравтоматите?”
Само че един експерт от ранга на Пиндиков е длъжен да отсява главното от второстепенното и той естествено го отсява.
Ако имаше повече власт Пиндиков би разделил гражданите на следните три категории:
1/ поносими
2/ непоносими
3/ глупави.
Единственият недостатък на тази система се състои в това, че експертът се колебае в коя категория да постави съпругата си. Но за тъщата няма проблем. Той много добре знае къде да сложи тъщата!
Да, експерт от класа е Пиндиков и умее да се справя със ситуациите. А ситуациите са най-различни. Ето какви могат да бъдат те - влизаш в кабинета си и на бюрото намираш такова писмо:
” А бе вашта мама от Отдела по култура,
За какво ви плаща държавата? Защо позволявате на съседчето от горния етаж да свири на цигулка когато и на псетата е ясно, че то няма слух? От неговото стържене пуделът ми се поболя тъй, че ветеринарите отказват да го лекуват. Гледа жално и отказва да яде сух хляб. Приема само мръвки и чат-пат кокали. Ама откъде пари за такава диета? Получи дори сексуални проблеми в отношенията си с кучките. Или му отпуснете социална помощ заради нанесените морални вреди, или ще ви дам под съд за нарушаване на кучешките права!
С уважение: Х.Х.”
Тук казусът не е особено сложен. Така че Пиндиков пише резолюция: “Да се регистрира в графа “поносими” и отваря следващото писмо. А там вече нещо по-сложно:

“Уважаеми специалисти,

Най-покорно донасям, че жена ми ненавижда министъра на културата. Щом го види по телевизията или го чуе да говори по радиото мърмори: “Простак, няма ли кой да ти обръсне брадата?” То не че аз харесвам кой знае колко брадите, но нали все пак уважение трябва да има! Моля ви, не показвайте толкова често министъра по електронните медии защото след подобни сеанси жена ми най-безцеремонно ми обръща гръб и ако посегна да я погаля, тя грубиянски ме отблъсква с думите: ” И ти си същия дебил като онзи, небръснатия. Нищо не разбираш нито от етика, нито от естетика!”

С. М.”

В този случай, макар и след известно колебание, Пиндиков класифицира писмото в категорията “глупави”, но следващият сигнал направо го затруднява защото там е написано:

“Драги господин експерт,

Настояваме да ни отговорите на експертно ниво: ние във война ли сме или не? Считаме, че това е културен въпрос, понеже не можеш да имаш категорична позиция, ако не притежаваш необходимата култура. Сега едни твърдят, че сме във война, тъй като сме предоставили известна част от нашия суверенитет в ръцете на известни сили, които воюват срещу други известни сили. Други пък заявяват тъкмо обратното: че не сме във война, понеже и без да го предоставяме суверенитетът ни пукната пара не струва, а от друга страна ние не представляваме никаква сила и ако едни известни сили воюват срещу други известни сили, то това си е тяхна работа. Важното било да падне за нас някакъв келепир, след като въпросните сили престанат да се сражават. Но засега те не престават и ние не знаем как да планираме живота си - мирновременно или военновременно?
Освен това пусна се слух, че съседът на госпожа Ф. - ветеран от последната война, извадил чифтето си и всяка нощ стои на пост на балкона. Говори също, че в най-скоро време на площада пред кметството щяла да бъде разположена някаква артилерия. Дали обаче ще я докарат от музея или от друго място, никой не знае.
Ние сме силно разтревожени, защото от една страна още не са ни раздали противогази, а от друга - предвид на създалите се обстоятелства - проверихме мазетата и се оказа, че консервите, приготвени през есента, са вече почти изчерпани.
Така че господин експерт, бъдете любезен, успокойте ни като ни съобщите вашето компетентно мнение!

Група образовани граждани, фенове на културата.”

Във война ли сме или не? Ето ти казус и то какъв! Дори да си интелигент от народа, дори да четеш вестници, дори да си експерт по културата със завършен осми клас - трудно ще го разрешиш…
Пиндиков се почесва. После се ослушва дали случайно не вият сирените за въздушна тревога. Засега не вият, но какво ще стане утре или вдруги ден? “Впрочем - казва си експертът - нима не воюваме всеки ден помежду си - било с тъщата, било със съседа, било дори със собствената си половинка?”
Казва си и се успокоява. И вече почти успокоен пише резолюция - “в графа “непоносими”!”
Но въпреки привидното спокойствие един ехиден глас грубо шепне в ухото му: “Когато бомбите затрещят, поносима ли ще бъде непоносимостта?”

—————————–

КОПАЯ СИ ГРАДИНКАТА

Край морето хълм, на хълма гора, край гората път, край пътя ограда, зад оградата лозенце, в лозенцето барачка, пред барачката веранда, на верандата стол, а на стола моя милост (със сламена капела ) - седи и размишлява. Размишлява объркано, без тема и напосоки.
… Тази година пак не хвърлих тор. Няма пари. Мястото е отслабнало. Нищо няма да роди…
Лозичките поглеждат разбиращо. Свили са се… омърлушени някак… Още не са се раззеленили. Не бързат. И те схващат ситуацията…
… Брат ми замина за Америка. Там, казват, нямало улици като тукашните, нито тротоари. Само шосета и автомобили, но никакви пешеходци. Не било прието хората да се разхождат покрай шосетата. Качваш се на автомобила и отиваш на работа. Като свърши работния ден, подкарваш колата и отпрашваш да изкараш втора смяна - на друга някаква работа… (щото - трябват ти долари!). После пак на автомобила и към шопинга. Пазаруваш за вкъщи. Докато товариш покупките - гледаш: мръкнало се. Хайде в колата. Връщаш се капнал в квартирата. Пускаш телевизора. Трещят изстрели. Екшънът е в разгара си. Постепенно пукотевицата заглъхва. Потъва някъде. В ушите ти - приятна тишина. Става ти хладно. Изведнъж се сепваш и скачаш. Заспал си на дивана, без да вечеряш… Америка… без тротоари и пешеходци… Що за цивилизация?…
… Освен лозичките в лозенцето има и 35 плодни дръвчета. Ябълки, круши, праскови, три череши, две джанки, два лешника, една дюля и едно дрянче. Първи цъфват джанките, после черешите, прасковите, дюлята, дрянчето и накрая ябълките. Цъфналите ябълки ухаят. Може да няма пари, но има ухание. По-добре ухание на цветове отколкото мирис на бензин и автомобилни гуми… Усещам, че го казвам за успокоение…, но все пак…
… То, като стана въпрос за автомобили,… случва се и аз да подкарам колата. Макар и престарял, „Москвичът” се държи. Излизам на магистралата и правя едно кръгче. Ей така… за самочувствие… Понякога натискам газта до дупка, защото ме е яд. Яд ме е, но не знам на кого и за какво… Веднъж, тъкмо се бях засилил и хоп - спира ме полицията.
- Брат - вика катаджията - къде така си зафучал? Ще се разпаднат
чарковете на таратайката ти. Не видя ли ограничението? Тъй като те гледам, не си май паралия. Ако не ти се намира петдесетарка, почвам направо да пиша акта! Ти какво работиш?
Аз се понапрегнах. Какво да измисля, че да отърва глобата и наказателното отнемане на точки?… Накрая ме осени следното хрумване:
- Брат - викам - вярно е, че не съм паралия, ама как да съм паралия като съм шофьор на катафалка… Колко ще изкараш от погребения? Пък и не е прилично да искаш бакшиш от близките на покойника… И нали знаеш как е с катафалките. Караш едва-едва: погребално, полека и тържествено. Караш все на първа скорост… че аз не съм ли човек като другите? И на мен ми се приисква да натисна педала на газта по-яко. Защо само мутрите да препускат? И ето - излязох тук и се позасилих…
Полицаят ме погледна, погледна и се засмя:
- Е…, хайде брат, тоя път минаваш метър. Но следващия път няма да има прошка. Или даваш петдесетачка, или пиша акт. Изборът си е твой. И ние храним семейства…
… Дааа, семейства… че кой не храни семейство? Но напоследък семейството започва да става скъпо и прескъпо нещо…
… Виж, в Америка много-много не му мислят. Не се чудят откъде да намерят пари за сватба, а после… за развод… Събират се, разделят се… след това пак се събират и отново се разделят. Като историята на Мики Рурк и Каре Отис. Уж голяма любов, венчавка, но след нея Мики решил да изпробва силата на боксьорското си кроше върху ангелската физиономия на Каре… Трябва да си голямо говедо, за да направиш такова нещо… Защо жените харесват толкова говедата?
… Понякога и на мен ми се иска да изтряскам едно кроше на моята благоверна. Но тя винаги съумява да парира ентусиазма ми. Достатъчно е да каже:
- Я престани да се правиш на голям мъж… - и вече съм обезоръжен…
За да бъдеш истинско говедо се изисква талант. И говедарският занаят си има тънкости. Неслучайно американските говедари - каубоите - минават за къде-къде по-елегантни мъжаги от нашите обикновени балкански говедари…
И като си помислиш само как някои се скъсват да хвалят Америка… Ето, да вземем Сент-Бьов. Още през деветнайсети век е изрекъл такива славословия:
„ О, Америка, бреговете ти са необятни, както е необятно уединението в Рим, хоризонтите ти са широки като римските хоризонти; величието ти може да бъде сравнено единствено с римското величие! Ала ти си безпределна, а границите на Рим са строги; ти си млада, по всички посоки в твоите довчерашни пустини кипи живот, докато Рим е застинал; хиляди твои рояци политат стремително, докато за Рим човек би казал, че градът се вглъбява в една - единствена мисъл… Америка, нима няма да настъпи ден, когато по някакъв неизвестен начин ще се съединят в едно твоята жизненост и римската неподвижност, възвишената сигурност на римския покой и твоята изобретателна енергия; нима няма да настъпи ден, когато нетленното пророчество ще се слее с безграничната свобода, когато ще се свържат двете велики начала, които на земята са едно цяло и създават във въображението ни жива представа за славата на Божия град? Или ако такъв твърде възхитителен съюз е невъзможно зрелище за нашия непосредствен свят, то поне нека узнаем вярно ли е онова, което се мълви навсякъде, вярно ли е, че ти, Америка, съдържаш в себе си окончателния материален образ на пределното съвършенство, до което трябва да достигнат човешките общества?”(1)
… Ще ми позволите ли, приятелю Сент-Бьов, и аз да попитам:
„Секс, наркотици, серийни убийци, взривове и стрелба от телевизионния екран, бомби по главите на непокорните и всичко заради една цел: пари, пари и пак пари - това ли е окончателния материален образ на пределното съвършенство?”
О, извинете, приятелю! Не исках да ви обидя. Не се съмнявам, че сте благородна душа и че отдавна сте предвидили такъв въпрос. Защото заявявате:
„Това, което знам със сигурност е, че дори при идеалния обществен ред или какъвто и да е друг обществен порядък ще се развихрят предишните страсти, ще съществуват основните видове страдания, ще се проливат всякакъв род сълзи, ще се появяват същите мимолетни увлечения, ще изникват лъжовните рифове на младостта, ще бъдат валидни древните правила, които всякога могат да бъдат приложени и почти винаги са безполезни за поемащите на свой ред, по тия вече изминати пътища, поколения.”(2)
… Дааа, … човекът…., човекът приятелю… Какво говедо е той… Защо американските говедари да са по-важни от балканските си побратими?
Признавам си, че понякога и аз се държа като говедо. Особено когато свършат парите и започне да ме навиква жената… Тогава грабвам сламената капела и право тук, на лозето. Вземам мотиката и копая. Копая бясно. Защото ме е яд. Яд ме е, но не знам на кого и за какво…
А като попремине яда ми, сядам да си почина на верандата. И … започвам да размишлявам - объркано, без тема и напосоки… Размишлявам за Европа, за Америка. Случва се да размишлявам и за Япония, където било в реда на нещата съпругата да поднася всяка вечер самурайския меч на съпруга си, който като господар на къщата, трябва да прецени примерна ли е била през деня и ако не е била примерна - да й отсече главата…
Но тук не е Япония. И слава богу. Понеже на хубавото лесно се свиква… А в днешните динамични времена все ще се намери някой да започне революция или в краен случай - реформа. И след реформата, докато се усетиш, ето ти: ново заробване. Тъкмо си свикнал със старите принуди и хоп - сервират ти нови правила. А не, благодаря! Екскюз ми ! По-добре да я караме по старому. Ако не друго - поне сме се научили как да я тъкмим… А японците, щом им е кеф, нека да секат глави. При техния стандарт и заплащане не е проблем да се намериш нова съпруга…
Откъм гората подухва ветрец. Боровете шумят нежно и носталгично. Струва ми се, че запяват. Тяхната песен е щит. Щит, който ме пази от бръмченето на лъскавите возила с напъхани вътре мутри и новобогаташи. Това бръмчене не се долавя тук, но аз зная, че от другата страна на хълма, там където минава магистралата, то може да ти проглуши ушите. Боже, колко глухи или оглушаващи връстници срещам напоследък… Ако се спуснеш по магистралата - все надолу и надолу - накрая ще стигнеш до морето. От дясно, до самия бряг се е ширнал великолепен парк с дворец останал още от царско време. Това е правителствена резиденция и достъпът до двореца е забранен, защото новобогаташите дето се забавляват вътре искат спокойствие. Не е необходимо отрепки от простолюдието да им развалят удоволствието. Нека си копат горе по лозята, но тук, в резиденцията нямат работа… Оня, който има възможност да ползва правителствения хеликоптер, ако пожелае, би могъл да се издигне над парка, да лети по въздушна линия право нагоре и щом достигне върха на хълма да кацне до моята колиба… Долу са дворците, а горе колибите! Така е, приятелю Сент-Бьов, за двеста години нещата не са се променили много…
Но и ние, колибарите, си имаме нашите скромни забавления. Отляво на правителствената резиденция има закътано малко заливче, достъпът до което все още е свободен. То е райско местенце. Тук природата е оформила естествен басейн ограден от почернели скални късове, където горещ минерален извор затопля хладката морска вода. Когато ми писне да копам и намеря компания от двама-трима други лозари образуваме групичка и след час, час и половина ходене пеш стигаме до заливчето. Разсъбличаме се и потапяме морни телеса в приятно затоплената вода. Потапяме се да отмием горчилките на ежедневието… Киснем се и мечтаем. Не завиждаме нито на новобогаташите, нито на мутрите дето им слугуват…
А какво е Америка, страната без тротоари и улици? Има ли там такива заливчета? И ако има остава ли време на преуморените от двойна работа американци да повървят пеш до тях и да натопят там грохналите си американски тела?
Ако попиташ за това новобогаташите те ще ти кажат, че в Америка хората си имат собствени басейни в дворовете и не им трябват никакви заливчета. Но аз си мисля, че все пак едно такова заливче е друго нещо…
Преди месец в нашето райско кътче се появи нова персона: македонецът Спиро Милошески. Блъскал се човекът цял живот, обикалял света, работил и събирал пари. Искал да открие собствен магазин в някой голям световен град. И накрая успял да осъществи начинанието си. Открил магазинче не къде да е, а в Париж. Но не му се радвал дълго. Бил вече натрупал доста години и се пенсионирал, а магазинчето оставил на сина си. Нека той да върти търговията. Решил Спиро, че е крайно време да поживее за себе си. Пенсията му била твърде скромна за Париж, но за тук е цял разкош!
- Чуете - рече ни Спиро още щом се запознахме - като ово местенце нема друго на светот. Бил сом къде ли не, но такова нема нийде. Овде е кефот! Топиш си се и си мислиш за чужди женски. Па как нема за чужди? Знаете ли моята как си го тормози супругот?
„Си го тормозят супругот и нашите жени”, мислим си ние, но си траем. Щото откъде пари да ходим по чужбините? Мислим си тия неща и гледаме как блести жълтицата, закачена на Спировия врат със златно синджирче… А той говори ли говори. Видял е свят човекот!
А когато се наслушаме на приказките му и се напарим хубаво поемаме обратно нагоре по хълма, към лозята където ни чакат мотиките…
… Май ще се наложи и аз пак да взема мотиката… Размечтах се нещо днес… Копането си е копане - не можеш да го отлагаш за неопределено време. Току виж завалял дъжд и плевелите отново избуяли. Трябва да хващам мотиката, но защо преди това не си направя едно кафе?
Ветрецът стихва. Песента на боровете замлъква. Във въздуха остава да плува само аромата на цъфналите ябълки. Надигам се от стола и нахлупвам по-здраво сламената капела. Отдолу, откъм комшулука се чуват стъпки. Задава се съседът доктор Соколски (пенсиониран зъболекар ).
- И моите лозички още не са се раззеленили - подхвърля докторът - не бързай толкова с мотиката! Да пием по едно кафе а?
Доктор Соколски също е философ. Крайградски философ като мен, само че от друг калибър. Той е марксист. Учи на марксизъм дори двете си кучета - Тони и Хари. Не признава друг авторитет освен Маркс и Сент-Бьов не му е по вкуса… От известно време се опитва да ме убеди, че от Америка тръгва новият фашизъм…
Аз не му се сърдя. Признавам му, че разбира от диалектика, защото винаги предусеща точно кога съм решил да прибегна до кофитайм… Зная, че ей сега ще ме попита какво правя и как я карам? Не се ли тревожа, не ме ли е яд, че докато копая тук другите правят кариера?!? Яд ме е разбира се, как да не ме е яд! Но не знам на кого… Въпросът на доктора е коварен въпрос от диалектическия материализъм, ала аз вече съм подготвил отговора. Този път няма да цитирам Сент-Бьов. Ще се позова на Волтер. Ще отвърна простичко:
- Копая си градинката, докторе… Трябва да си копаем градинката!
________________________________________________

1. Откъс от романа на Сент-Бьов „Сладострастие” (София, 1993 г., Издателство „Гал-Ико”; Превод от френски Иван Кьосев). - Б.а.
2. Пак там - Б. а.