Петко Тотев

Отделни несвързани блокове - такава е архитектурно-скулптурната представа за българската история и култура. Преди да бъде отлят от железобетон, образът дълго се формира. Все нови периодизации насичат развитието на един народ. А той продължаава да живее с отсечени ръце и нозе, с извадени очи. Накрая и главата е отделена от тялото. Но както в легендата за цар Иван Шишман, българинът я взема под мишница и отново поема по стръмнините.

Старобългарска епоха, Възраждане, модерни времена… И ето че старобългарското време е съвсем забравено и за младите българи то е по-далечно, отколкото цивилизациите на Египет и Вавилон. Възраждането също се забравя, възприемано като доморасло, наивно и сантиментално-романтично. Новото време, за да не остават каменотрошачките без работа, също се пуска под чуковете.

Пропастите, изкуствено издълбани между старобългарското време и Възраждането, са по-дълбоки от робствата и другите исторически бездни в нашето развитие. Отсечи, хвърли и забрави. Нима само такъв подход ще бъде в сила? Нима няма изключения? Нима не е имало дейци, които да търсят връзки, а не пропасти, общи линии, а не пунктири, основи за градеж, а не камъни за прашки и стенобойни машини?

Суха зидария

Огледайте се. Не всички камъни са минали през грамади, натрупани с „Проклет да е Цеко!”. В отдавна обезлюдени села из Балкана след всички мародерства, съседски и други отмъщения и разрухи, свлачища, порои и земетръси са останали недоразрушени основи и зидове. Без спойка, без нищо свързващо. Камъните само са наредени по някакъв начин от незнайни зидари. Ослушайте се:  „Има време за всяко нещо… Време за събаряне и време за градеж… Време за разхвърляне на камъни и време за събиране на камъни…” (Екл. 3:1,3,5).

Живо народно творчество

То достига чак до новото време. Песни и танци върху дълбок културен пласт надживяват дискусии за Аза и другите, за надарената личност и инертната тълпа, за личното творчество като най-висш етап на развитието и т.н. В самия разгар на противопоставянията народното творчество продължава да свързва. Славейкови - бащата и синът, чеда на два века, на две поколения, на две епохи в българската култура - са неделими в общото си вслушване в народната песен, в нейните трайности и мистерии.

Народната песен е съвременна при смяната на много векове, вкусове, предпочитания. Тя сближава хора от различни поколения, етноси, региони. Остава конкурентоспособна и сама по себе си, и като основа за все нови прояви в магическото поле между личност и общо творчество, сътворчество.

Върху най-дълбокия културен пласт на Европа, на постоянен кръстопът, българското народно творчество е жив съизмерител и смесител на източни и западни, северни и южни мотиви и повеи, общочовешки интонации и мелодии с аромати от всички посоки. Заедно с общото, универсалното се шлайфа и особеното, неповторимото. Хорото и ръченицата раждат общодостъпни стъпки и ритми, но и тактове единствени по рода си, обертонове, които могат да се усвоят само през първите седем години. Народната носия е общоразбираем език, но същевременно и точна визитна картичка - само познавачът може да я разчете докрай. Взаимоотношенията на масовото и най-съкровено личното, на универсалното и свръхрегионалното, на най-общото и най-специфичното във фолклора имат натрупани „патенти”, които щедро подхранват и авторското изкуство.

Европейска страна с живо народно творчество, призвани сме да бъдем свързваща култура, извор на общи и лични творчески импулси. Вече се преодолява схемата, че народното творчество е само детство, примитив, начален етап в развитието. Наличието на народно творчество над най-дълбока културна традиция е истина, която тепърва ще се осъзнава.

Свети Седмочисленици

Думите, които събират под една стряха хора, дейци, сърадетели, не са сред най-често срещаните. Новите времена изтласкват на преден план личностния принос, индивидуалната неповторимост, артистичната отличителност, дързостта да се опонира срещу общото мнение, господстващата система, канонизираната социална утопия.

Светите Седмочисленици „скриват” две имена на учители (равноапостолите св. св. Кирил и Методий) и пет имена на повече или по-малко известни техни свети ученици: Климент Охридски и Наум Охридски, Горазд, Сава и Ангеларий. Учители и ученици не са противопоставени. Апостоли на едно и също свято дело, те са събрани в една дума. Библиографията за конфликтите между поколенията расте като лавина, а примерът на Светите Седмочисленици изглежда все по-невероятен и самотен.

Макар и да ни се струва красива притча, изключението Свети Седмочисленици съществува. Нещо повече: допустимо е старобългарските школи да са давали и други незнайни примери за смирена авторска гордост. Иконописците, които не са се подписвали, едва ли са били самотници, едва ли като учители и ученици не са знаели завета на Светите Седмочисленици. Млади и стари книжовници, които са оставили черно на бяло името си в някоя приписка, нямат излъчване на самоотрекли се нито от себе си, нито от своя дълг.

Духовната и творческата проекция на Светите Седмочисленици е непокътнат резерв на европейската култура. След изчерпването на съблазнителното находище с конфликтите на всички поколения идва ред и на други търсения. Много по-дефицитният опит на синтезите ще повишава цената им непрекъснато. Тогава ще бъдат открити съзидателното вдъхновение на старобългарските книжовници, чистотата на обединяващия дух, равноправието на творчеството и сътворчеството. Тези заложби на една от класическите европейски култури ще бъдат осъзнати и наследени след всички слизания в ада на разобщеността, гордостта и самотата. Човекът няма да се помири само с биологическата си природа, няма да престане да се интересува от онова, което се нарича Дух.

Изключенията едва ли ще променят навиците. Да се зачеркват предходниците, да се „преодолява традицията” чрез радикално отрицание, чрез тържество на следваща платформа върху развалини на разчистен до голо терен - привичката е достатъчно устойчива и не е загубила първичната си природна енергия. И все пак появата на изключения не може да остане незабелязана и без наследници. Колкото и да закъсняват, те предлагат алтернативи с градеж, приемственост, свързване на хора, времена и предели. Непривлекателни на първо време, алтернативите на синтеза ще имат и по-добри възможности, защото енергията на всеразрушението не е единствена в природата. Трансформирането на енергията е актуален проблем не само в техниката.

Конфликтът между поколенията ще продължи да подхранва изкуството. Тази тема е вечна. Алтернативата, осъществена словом и делом от Светите Седмочисленици, си остава изключение, но няма да изчезне - даже и по земетръсните места, където се е появила.

„Шестоднев”

Книгата „Шестоднев” на старобългарския писател Йоан Екзарх е свод, в който към сведения от един основен източник се прибавят други сведения и тълкувания. В текста на тази първа славянска енциклопедия личат следи от древногръцки и източни философии и религии. По-късното приемане на християнството има тази добра страна, че времето вече помага да се търсят връзки между християнското и дохристиянското наследство. Много по-широко и по-свободно към едното се прибавя другото. Принципът на свода, сбора, енциклопедията чрез „Шестоднев” на Йоан Екзарх се утвърждава като интелектуална основа на Златния век. Духът не идва от нищото, а нещо наследява, развива, обогатява, преосмисля; към създаденото се прибавят принос или поне усилие, ревност да не се забравя предишният опит. И не само като прагматика, но и като непрестанно търсене на човешката мисъл и в отвлечени сфери, из здрача на прозренията и съмненията.

Принципът на свода, духовен щит на традицията, приемствеността, континуитета, има внушителен израз и в епохата на Българското възраждане. Д-р Петър Берон пише осемтомно енциклопедично-философско съчинение, озаглавено „Панепистем” („Всезнание”). Какво е съвременното ни отношение към него? Преди да е преведен от френски този труд, преди да е проучено „чудаческото” творчество на невероятния котленец с толкова европейски познания и творчески връзки, заговори се снизходително за „Беронов комплекс”, т.е. за доморасла амбиция да се обгърне необятното. Оценка преди знание пресича като ятаган нишката на традицията. Остава „дързостта” всеки да започва отначало и ако случайно погледне назад, да изрича проклятия.

Така започват новите времена, в които много самолюбия са надгробия на християнското смирение, надгробия на хилядолетни дохристиянски опити да се овладява някак човешката суета. Манифестите на Аза започват с правата и свободите на Личността. Противопоставена на Бога и тълпата, свръхчовешката гордост освобождава знанието от нравствеността, дава на интелектуалното търсене свръхиндулгенция за всички катастрофални, необратими последици от открития, проекти, практики. Договорът с Мефистофел се преподписва акуратно от Фауст. С кръв. И вече не само със своя кръв.

Дамаскинари

Старобългарски книжовници, същевременно възрожденци, съставят дамаскини - сборници със смесено съдържание. В тях често се губи границата между превод и оригинал, побългаряване и универсализиране, авторство и фолклор. Християнска безименност съседства безконфликтно с неофитбозвелиевски експлозии на обич и гняв.

Смесването на текстовете в дамаскините създава свободи за изненади. Винаги се знае кои поучителни слова са най-необходими за учители и свещенници, но дамаскинарите ги поднасят в неподозирани съседства, еретични или забавни. Жестът се прави с особен наивитет - колкото естествен, толкова и изкусен, подсказван от талант, интуиция и опит, натрупан в четения по всевъзможни традиционни и нетрадиционни места, сред различни слушатели и спомоществователи. Дамаскинарите прилагат нещо подобно на така наречения „магазинен” принцип в съвременните средства за масово осведомяване, използват изпитаните способи на фолклора сред много слушатели - общността се появява и утвърждава в процеса на самото изпълнение.

Мъчно е да си представим успехите на дамаскините и дамаскинарите. А тази представа е много необходима, за да не схващаме прехода от Средновековие към Възраждане само като революция, а и като еволюция на езика, образността, свободата извън каноните и вътре в тях. Неповторимо живописен е българският език на дамаскините. Високият стил на писмените извори влиза във всевъзможни срещи с диалекти, авторски интонации, фолклорни варианти, артистични находки на четци и преписвачи. Сентенцията се слива с пословицата, притчата с анекдота, поучението - с рецепти за билково лечение, Десетте божи заповеди - със съвети към земеделци, скотовъдци, пчелари, овощари. Отвореност към слушателите, постоянни подкани да се поръчват следващи сборници, да се участва в тях - това непрекъснато разкрепостява писменото слово, пази го от стеснявания поради авторски амбиции или някакви стилизации. Дамаскините са телевизия и радио на Средновековието и Възраждането, спойка на народа и интелигенцията в съдбоносни времена на кърджалии и еничари, гърчеене и турчеене, моди алафранга. Всичко се завърта в центрофугата на българина с особена ирония, която никога не е нито всеотрицание, нито всеприемане.

Вапцаровата „История”

Отрицанието на предходника и съвременника, дръзнал да работи на същото поприще, властва в толкова много сфери, че е трудно те да се изброяват и подреждат. Известно е заключението на Елин Пелин, че ако някога се роди гений на завистта, той ще бъде българин. В романа „Казаларската царица” Иван Вазов твърди, че най-люта е завистта между актрисите. По всичко изглежда, че в коктейла на отрицанието завистта е основна съставка, но този всеобщ и вечен опиат влиза в сложни взаимодействия с новооткрити наркотици. Че древен народ, преживял толкова империи, златни векове и вековни робства, не може да наследява само добродетели - разбира се от само себе си.

Но даже при пълно съзнание за общочовешката стихия на завистта, пречупена през нашия кристален стакан с византийски и следвизантийски отрови, не можем да си обясним докрай някои изблици. Защо например в новата българска поезия е рядко изключение отзивчивостта на поет към поета? От Ботевите епиграми, събрани в „Защо не съм?”, до безкрайните манифести, платформи на поетични групи, изми, кръгове и т.н. точка първа е да бъде отречен някой събрат по перо. Това е комай единственият повод той да бъде споменаван, ако гордата памет не го е изхвърлила още след първата среща. Нека се съгласим с аналитиците на човешките глъбини и жестокостите на таланта, че това е правило, норма в многоликата и многопластовата човешка душа. Но защо конкуренцията всеки срещу всеки в българската поезия минира всеки опит за вслушване в друг глас? Ако случайно попаднем в събраните съчинения на Иван Вазов и Пенчо Славейков на „любезностите”, които са си разменяли, дълго няма да дойдем на себе си. Колкото и пъти да се казва, че това е съвършено естествена, природна борба на самолюбия, търсим и някакви изключения.

Има български поет, който не отрича, не пише сатири, епиграми, пародии и памфлети срещу събратя по перо, не протръбява платформи, с които да се разграничава и отделя, оповестявайки все нови начала на началата, не въвежда нови летоброения в поезията, не пише имена върху развалини или върху зачеркнати други имена. Този поет има скрито, немислено за публикуване ранно творчество. В него със кротостта на пролетен дъжд, който вали цяла неделя, попиват сокове от всички български поети, прочетени спокойно и извън техните свади. По същия начин поетът слуша и „само записва” шепоти на пирински мури, техни фуги в бури и метежи.

Когато събира песни за книжка и дълго се вслушва в ненакърнената тишина наоколо, явно независтлив българин намира сили да продължи в своя стил, не заличава имена, не оповестява името си с буря и натиск. И ето че се появяват „История”, „Двубой”, „Огняроинтелигентска”, съединяват се векове и хилядолетия, полюси и несъвместимости, разделени и разпръснати люде с жестока, безока съдба.

Възприемаме „История” от Никола Вапцаров не само като поезия. Може би само роденият в Русе Елиас Канети е минал по сроден начин отвъд рифовете на традиционни противопоставяния: личност и тълпа, индивид и маса, човек и общество. Нито елитаризмът на личното творчество, нито анонимността на фолклора, нито трибуните на свръхчовека и демагозите, популизма, индустриалното конфекциониране са достатъчни гледни точки.

Гледището на „История” е патентовано от български поет. Рано или късно този начин на мислене ще предизвика промени от съществено значение за хуманизма, ако той не изчезне междувременно. Гласът на безименните в „История” не съдържа злоба, отмъстителност, закана. Незабелязаните и незабележимите не завиждат на ярките имена в календара, не отварят спор за ролята на личността в историята. Майките на известни и неизвестни, свръхчовеци и хора от дъното са събрани в една и съща задушница - ритуално и интимно, без помисъл и надежда плачът песен да бъде чут от някого.

Свръхзадушницата разваля злите магии на свръхчовеците и последните от последните. Свръхзадушницата като история и алтернатива на история е продължение на евангелските истини чрез тяхната праистория, чрез провиденческата им защита в ледените простори с вълчи вой, самота и пълна безнадеждност, сред развих-рени стихии на саморазрушение и самоунищожение.

„Като мухи сме мрели есен”… Към епидемиите и природните бедствия се прибавя апокалипсисът на човешката изобретателност в масовото изтребление на себеподобните. И войните нямат и нямат край. Изобретяват се груби и най-нежни способи всички да воюват срещу всички. Тази модерна история се проектира и в абсурда - история без човечество. Свръхзадушницата е с толкова мощен потенциал, че „сама в пространството ще скита” и като светлина на отдавна изгаснала звезда.

Връзки от най-яките

Във времена на отчаяние, неверие, самоизяждане от всички страни се сипят обвинения, черногледство загръща минало и бъдеще. Трудът на Иван Хаджийски „Оптимистична теория за нашия народ” (1966, посмъртно) излиза из мода и самите изследователи на народопсихолога от Троян започват да създават песимистични и все по-безнадеждни теории и прогнози - сякаш да се извинят, че някога са отделяли внимание и за един оптимист. Но това не е нещо ново.

Сатирите и памфлетите срещу недостатъците на българина в романтичните времена на нашето Възраждане са така изобилни, че за да се намери нещо друго, е необходимо особено търпение. Човек не знае да вярва ли на очите си, когато съзира например следния текст в статията „Как тряба да гледаме на общите работи” във вестник „Македония” (бр. 57, 10 юни 1870 г.) не от кого да е, а от автора на жестоката сатира „Не сме народ”:

„При всичките бъркотии в нашите работи, в тях се забележват и много утешителни явления. Вънкашно единство между българите няма, но между тях вече има таквизи връзки, които са от най-яките” (Петко Р. Славейков. Съчинения в осем тома. Т. VІ. С., 1986, с. 487).

Ако това не е чиста мистика, розов сън сред кошмари, ако зад липсата на вънкашно единство наистина има някакви връзки, които не могат да се ликвидират в свади, нови летоброения, периодизации, революционни, еволюционни и пр. промени, какво ще се прави? Авторът на тези странни редове за яки връзки между българи (при това възрожденският поет не е можел да знае целия „блясък” на връзките през ХХ в.) е написал поемата „Изворът на Белоногата”, най-вдъхновена и дълбока зашита на личните и националните устои сред съблазните на стари рахатлъци и нови стандарти, еталони и моди. Но личността в поемата на Петко Славейков е сама срещу унификациите, общите източни и западни знаменатели. Това е много по-разбираемо. Може да има изключение. Може да се намери мома като Гергана. Но да се говори за връзки между българи и то преди думата „връзки” да е изяснила прагматичния си смисъл?

Истина или не, случайност или не, написаното във вестник „Македония” от 10 юни 1870 г. не остава без последици. Даже ако „Оптимистична теория за нашия народ” се забрави напълно, наводнението от песимистични теории и прогнози ще вдъхнови някой следващ особняк да тръгне срещу течението.

И пак - суха зидария

Скулптори и архитекти и в съвременни паметници овеществяват най-разпространена представа за българската история. Отделни блокове и конструкции изразяват трите български държави, откъснати една от друга с две робства. Ала прекъсванията в българската държавност само подчертават единната и в изпитанията Държава на духа. Един ден и архитектурата на паметниците ще се добере до тази истина. Нека да се забележи, че народните майстори в сухата зидария са възприемали междината като спойка. Сред отдавна обезлюдени балкански села се намират здрави основи и зидове.

Във всички времена желаещите да тръгват на север и юг, изток и запад са били много. Балканджиите измислили изпит за зидарите. Навръх Балкана, по билото на Стара планина, всеки мераклия да поеме с майсторите иззиждал по три крачки суха зидария до пояс. И ставало ясно като бял ден кой колко може. Издържалите изпита тръгвали, останалите продължавали да се учат. И едните, и другите събирали камъни, оглеждали ги от всяка страна, предчувствали къде и как ще легнат.

Има време за всяко нещо. Не може времето да спре само до събаряне, до грамади, нахвърляни с проклятия и зли магии. Започва и време за градеж. И пак на билото се отмерват по три крачки за суха зидария до пояс.

1993