За книгата на Петко Тотев “Пътеки към Алеко”

Елена Алекова

“Пътеки към Алеко”, която излезе наскоро в издателство “Нов свят”, е третата книга на Петко Тотев за Щастливеца. Първата му - “Алеко Константинов”, е поръчана от издателство “Народна просвета” и е предназначена за учители и ученици, има две издания (през 1977 и 1990 г.) засега.

Сборникът “Е, ами кога ще живеем” се появи на бял свят през 2013-а по повод 150-годишнината от рождението на писателя. “Пътеки към Алеко” е своеобразно продължение на този сборник. Съдържа 54 статии, етюди и слова за Щастливеца и безсмъртните му произведения, които Петко Тотев е произнасял по различни поводи като член на Литературния клуб “Приятели на Алеко”, съществуващ от 20 години, към НЧ “Алеко Константинов - 1897 г.”.

Съвсем спонтанно възниква въпросът какво толкова дълго време задържа интереса на Петко Тотев към Шастливеца, след като той не е пряко професионално, житейски или творчески свързан с него. Самият той споделя, че това е резултат не на външни обстоятелства, а на спонтанен интерес, който продължава десетилетия:

“Даже първата ми книга за Алеко не съм я възприемал като поръчка, а като нещо, което улучва, което попада право в сърцевина на мои интереси. Защо този интерес към Щастливеца у мен е толкова устойчив?

Основната причина е натискът на Бай-Ганьовската действителност. Този натиск се засилва непрекъснато и аз спонтанно по някакъв начин, в желанието да му се противопоставя, не съм намирал нищо по-добро в себе си освен наученото от Алеко Константинов.

И така в мен непрекъснато се засилваше едно ирационално оптимистично настроение: в България освен Бай Ганьо е имало и Алеко Константинов! Това е нещо невероятно! Ако мога да напиша четвърта книга за Алеко, знам, ще бъде пак в резултат на същото - засилващия се натиск на Бай-Ганьовската действителност и невъзможността да няма съпротива срещу нея”.

Впрочем, през 2014 г. издателство “Нов свят” обнародва и двутомника “Отгласи” на Петко Тотев, в който са събрани негови литературнокритически статии, рецензии, отзиви, слова, рефлексии за разнообразното творчество на редица блестящи представители на книжовността ни от втората половина на ХХ век, на талантливи наши съвременници, известни или тепърва прекрачващи прага към храма на литературата.

(Да, колкото и литературстващи пошляци да оскверняват преддверието, литературата си остава храм, в който душата на свещенодействащия поднася най-свидна жертва.) Когато двутомникът излезе, бях поразена от една своеобразна особеност на Петко-Тотевото литературнокритическо творчество, която, ако би трябвало с една дума да се обозначи, бих я определила като единство.

Какво имам предвид? Дори когато Петко Тотев пише за един писател в различно време по различни поводи, всичко написано за него всъщност е някак… единно, цялостно, все едно е било писано на един път.

Същевременно: в цялата съвкупност от разсъждения и наблюдения, “линии” и генеалогии в проследяването и анализирането на най-разнообразни писатели, жанрове, стилове, Петко Тотев отново съумява да изведе на преден план единството - подобно на кръвоносната система, която с всичките й съставни части от сърцето и аортата до най-нищожните вени, венички и капиляри в своята съвкупност съставлява единното човешко тяло.

Най-очебийно това своеобразие на Петко-Тотевата литературна критика според мен е откроено в книгата “Пътеки към Алеко”. Тук най-разнообразните жанрове (няколко аналитични статии и най-вече бележки, слова, импровизации), писани/произнасяни в различно време (от далечната 1960-а, но най-вече от 90-те години на миналия век до 2005-а) във връзка с Щастливеца и неговото творческо наследство, не просто се спояват в едно изключително единство, а допълнително образите, темите, понятията, догадките, прозренията в тях се наслагват, натрупват един след друг, един над друг, докато не се получи нещо невероятно, нееднозначно, безкрайно интересно.

Може да се каже, че и най-кратичката бележка, случайно изказване или случайно изпусната наглед фраза на Петко Тотев е неслучаен щрих, необходима смазка, тухличка от общ градеж, който без този щрих, смазка или тухличка не задължително би рухнал, но непременно би бил по-различен, по-друг, някак непълен.

Тази необикновена композиция, по-скоро вътрешна, отколкото външна, поражда необикновеното усещане, че във всяка своя точка вертикалата има хоризонтала и неподозиран вътрешен обем, който се открива, разбира се, само на търсещия смисъла и същността. Така книгата “Пътеки към Алеко” съставлява по структура наслагване на светове, на светоусещания.

Същевременно във всяка една точка хоризонталата също има своя вертикала. Движението постоянно и едновременно може да бъде нагоре и надолу, напред и назад, наляво и надясно, насам и натам - на всички страни и във всички посоки. Припомняйки в една от статиите си (”Родопа и Марица и пак Родопа и Марица”) легендата за Орфей, Петко Тотев подчертава:

“…силите на злото в подземния свят - даже при уникално разположение на духа, при единствен по рода си компромис, при небивало разрешение някой да излезе от ада - категорично забраняват да се гледа във всички посоки. Авторът на “До Чикаго и назад” отново нарушава адското табу. Той пише за величествени, пробиващи небето небостъргачи, но и за ледените, кървави, хлъзгави подземия на чикагските кланици. Възторжени страници за световна изложба на научно-технически чудеса съседстват с репортаж за тъмни социални сутерени, където зреят корупцията, гангстеризмът, всеобщата немота. Погледът на гост от страната на Орфей се рее в небесния простор на Новия свят, из прериите за надпрепускане на човешките възможности, способности, дарби. Ала още преди сто години българин сред цветущите Съединени американски щати дръзва да пише и за неща, за които повечето автори си затварят очите…” (с. 133).

Четенето на Петко Тотев, и специално на книгите му за Щастливеца, е по същество непрекъснато интелектуално предизвикателство. Не, не, не ръкавица, хвърлена в посока на разума, на хладния, пресметливия, разсъдъчно-чаткащия разум, не! При Петко Тотев постоянно съществува някаква, да я наречем, “топла връзка” между разума и човека (сърцето). Да си припомним само онова, което той пише във връзка с мотива за “сложната синовност” (с.114), в смисъл на Пенчо-Славейковото “баща ми в мен”, което важи в еднаква степен и за Щастливеца:

“Завръщането на блудния син сега звучи като завръщане на блудната мисъл, отделена в машини, автомати и роботи. Завръщане в някаква жива материя от така наречената “околна среда”. При абсолютно щастие мисълта може да се завърне и в човешката плът, в своето изначално лоно” (с. 116).

Би могло да се каже, че Петко Тотев обладава някаква изначална енергия или може би… изначална мъдрост, която му дава подтик, необяснима сила с лекота да преодолява граничното и да се приобщава, да ни приобщава към безграничното Това не е просто мистика, нещо загадъчно и необикновено.

То е много повече от мистика. То е, бих казала, отвъд мистиката. Нещо, което ние дори не сме забелязали, подозирали, при него придобива смисъл, надхвърлящ определени интелектуални и прочие граници, които правят живота ни поносим.

Колцина от нас са забелязали например онзи детайлец от “До Чикаго и назад”, когато на парахода всички обтягат биноклите на Запад, за да видят - след дългото плаване - най-после дългоочакваната земя, а Филарет без никакъв бинокъл пръв я забелязва. И невероятните разсъждения-прозрения на критика по тази повод, че “невъоръженото с никаква техника око вижда най-остро, най-далече и изпреварва биноклите” (с. 38), че тайната защо е така и защо именно на този Филарет е така щедро подарен този историческия момент, остава скрита.

И по-нататък - че “тайната е толкова красива, че човек усеща бодеж в сърцето и си казва: най-добре е нищо да не се докосва. Ала с усъвършенстването на биноклите и електронната оптика късогледството толкова напредна, че се налагат и груби действия, за да не ослепеем съвсем” (с. 39).

С други думи… който има ухо - да чуе, който има ухо - да види. А който няма… Бог с него…. И без очи, и без уши ще се оправи… И вероятно - по-добре от тези, които имат… Поне в байганьовските времена…

Унамуно в наше време извади Сервантесовия “Дон Кихот” от началото на ХVІІ век и през своята рефлексия го превърна в библия на съвременна Испания. Без да го отсява през ситото на някакви си “нови прочити”, без да го преиначава, без да стъпва върху него като на трамплин, а просто като го продължи, като го разшири като вътрешен обем и като външен. Същото Петко Тотев прави с наследството на Щастливеца.

Наистина, няма как да увеличиш броя на произведенията му, но може да се увеличава обемът им - вътрешният и външният. Това поражда едно неочаквано усещане всеки път, когато се захванеш да четеш книга на Петко Тотев за Алеко Константинов - все едно си тръгнал на път към някакъв познат и същевременно непознат свят, който с всяка крачка се открива през нова светлина, през нова гледна точка.

Неслучайно едни от любимите методи, похвати, прийоми на Петко Тотев са, както ги наричам метафорично, “продължението”, “разширяването”, “изненадата”, “догадката”…

С натрупването на впечатления и обрастването на мотивите и темите помъдряваш и прозираш нови и нови емоционални и интелектуални светове. След всяка крачка дебнат зашеметяващи проломи и ждрела (прозрения); сияят върхове, чезнещи във висините, от които свят ти се завива (провидчества); тук-там наднича дъхаво цвете или свежа клонка се вийне внезапно и прониже сетивата ти неописуема красота (проникновения), като например:

“Библията успокоява, че няма да има втори Потоп, но в библейските времена водите са били чисти” (с. 83), “Изборът на един мислещ българин е толкова свободен, колкото и всеки друг избор по света” (с. 112), “Кръговете на ада, напомня човекът от Балканите, са девет, те са свързани, а понякога и проходими” (с. 114), “пътят между отсам и отвъд е двупосочен” (с. 132) и т.н.

Бедният читател!… Казвам това не в смисъл на някакво снизходително потупване по рамото, а в един друг смисъл, в който… Представете си го тръгнал на път в света на Щастливеца, открит/преоткрит от другия Щастливец (нашия съвременник и приятел Петко Тотев).

Това дори не е път, а някакво невероятно пътешествие сред бездни, проломи и ждрела, през които той потъва в ада и се връща, за да бъде внезапно изхвърлен нагоре, и така, без да се усети дори… да достигне рая… и да се връща. Пътят е отворен постоянно - и за тръгване, и за завръщане.

Темите са отворени постоянно - и за зачеване, и за заглъхване. Мотивите са отворени - за продължения напред и назад, които извират от древността, минават през нашето настояще и се втурват главоломно в бъдещите селения…

Колкото по към края на книгата “Пътеки към Алеко” стигаш, толкова по-ясно се откроява в теб усещането, че четеш все по-бавно… Всъщност не… Четеш си както винаги… Но онова, което създава усещането, че се придвижваш по-бавно, идва от някаква, да я наречем, тежест или… натежалост.

С други думи, едно е да прецапваш плитки води, друго е да си се спуснал надълбокото, в невероятните дълбочини, които са разширили до неузнаваемост вътрешния обем на Алековите творби.

Или… едно е да прекосяваш разстояния сред пищни пейзажи и гористи местности, друго е да се катериш по задоблачния връх, където само дръглива хвойна се плете в краката ти, но въздухът е разреден и не стига и където само силната ти воля би помогнала да надмогнеш липсата на въздух и сили и да осъзнаеш как външния обем се е разширил неимоверно и се слива с безкрайността…

Това всъщност му е странното на преспективата: че по-близкото е по-голямо, а по-далечното - по-малко; но колкото повече близкото се приближава - границите му се размиват и ти вече не го виждаш като цяло, а като част от цялото, като детайл, чрез който се спускаш в дълбочината, ако ти стиска; и колкото по се отдалечава далечното, то става все по-малко, но се увеличава разстоянието и се слива с безкрайността, в която ти би могъл да полетиш, разбира се, ако ти стиска…

И още една догадка на Петко Тотев, която не бих искала да пропусна. Дори да не искаш завръщане, в крайна сметка, ще се върнеш там, откъдето си тръгнал - земята е кръгла; реките текат и изтичат и все се връщат на мястото, откъдето са тръгнали; кръговратът е неотменим ритуал на природата.

Това, последното, ни дава повод за неизтребим оптимизъм - колкото и екологични катастрофи да предизвикват прогресът, алчността и човешкото недобротворство, все пак природните закони действат непроменими хиляди, а може би милиони години, така че… в крайна сметка, ако нещо ще трябва да изчезне, да си отиде безвъзвратно, то това в никакъв случай няма да бъде природата, а човекът, а цивилизацията, а нещото, което не е в синхрон с тези закони, което е в разрез с природата.

И човечеството, тръгнало от някъде, ще се върне отново там, откъдето е тръгнало… Към тези мисли ни навежда един от мотивите на Щастливеца от знаменитата му книга “До Чикаго и назад”, подхванат и доразвит от Петко Тотев в неочаквани посоки и дълбочини - мотивът “и назад”, т.е. мотивът за завръщането.

Толкова много неща съм отбелязала да кажа още, а времето изтече и, както винаги, изтече неусетно. Затова ще спра дотук. Но не мога да не спомена нещо, което напоследък все повече ме изпълва с възхищения: делото на Петрана Колева, съпругата на Петко Тотев.

Именно Петрана Колева изкара на бял свят цялото това словесно богатство, което лежеше в прашасали папки и дълбоки скринове и чекмеджета. Със самоотверженост и себеотдаденост, която рядко днес се среща. Сама автор и творец енциклопедист, тя не се поколеба своето лично време да посвети на човека до себе си.

Най-често атмосферата в такива творчески семейства е различна - на конкурентност, на завист, на омаловажаване или на непукизъм към сполуките на другия… Така благодарение на Петрана Колева онова, което досега аз само предчувствах у Петко Тотев като мислител и мъдрец, придоби реални измерения.

Благодарение на Петрана Колева значимото по внушения и значителното по обем творчество на Петко Тотев става достояние на българина днес и в бъдеще. По същество… Кажете ми, кой прагматичен издател в нашето прагматично време би тръгнал да предчувства светове, а не печалба (вече стана дума за… късогледството!).

Петрана Колева не просто дава подтик и идеи на нашия герой за издаването на тези трудове, но и се включва активно в практическа реализация (подреждане и набор на текстовете, коректура след това). И не на последното място, напротив, напротив… на първо място - тя всъщност е музата на Петко Тотев. Дай Боже всекиму такава муза!

Ще завърша с едно от онези внезапни, загадъчни прозрения на Петко Тотев, които пронизват от време на време неговите литературнокритически размишления и ни карат да потръпваме и ликуваме в духа с ясното усещане за празничност дори в най-затънтените бездни, дори в най-неутешимите състояния, където често ни запраща жестокото настояще:

“И все пак - по законите на пълната абсурдика - всяка година на 11 май на това място, гроба на Алеко Константинов, пада светлина, птици пеят. Всичко напомня, че е май, че празникът на светите равноапостоли Кирил и Методий не може да бъде помрачен с нищо - дори и със засади по пътя Пещера - Радилово.

Следват продължения на Алековия пътепис “До Пещера и назад” - ненаписан, но със запазено място за брой 5 - 6 на вестник “Знаме” от 18 май 1897 година, 18 май 1997 година, 18 май 2097 година и така нататък до безкрайност. И ето къде е работата. Смертию смерть поправ - има “До Чикаго и назад”, но и “До Пещера и назад”. В майската светлина на Смертию смерть поправ “До Пещера и назад” проправя пътя и на поелите към Чикаго без назад.

Наречете го пророчество или преувеличение, изсилване или безнадеждна хипотеза, но “и назад” не е еднозначно или само зависимо от обстоятелства и проекти на силните. Става дума за нещо друго и всеки може сам да си го назове или пък да го остави неназовано. Защото никоя дума не е всичко и завинаги” (с. 181).

Какво пък, надежда винаги промержелява някъде встрани и отгоре дори в адските преизподни. Нали, Петко?

28 септември 2015 г.

Национален литературен салон “Старинният файтон”