Георги Данчев

ЖАЖДА

на тате

Как жадувам коляно да свия
до трикракото столче и пак
ненаситно да пия, да пия
песента ти за оня юнак,
който грабнал кована копраля
и строшил триста турски глави.
После хвърлил доброто си рало
и в хайдушки пътеки завил.

Как жадувам до твойто коляно
да опра неспокойно чело
и да слушам до време петляно
за било - небило.

Да те слушам и да ме люшкат
като някакви чудни води…
Вдъхновено пак песни хайдушки
твоя глас остарял да реди.
Знам сърцето ти с песни е пълно,
а гласът уморено трепти.
Но в очите ти пак като мълния
сабя френгия блести!

НА ЕДИН ЛЕТОПИСЕЦ

„… пиши, Вълчо, грешниче, оти ръка изгнива,
а дело остава навсегда…”

За него няма да узнаеш нищо -
какво е вършил - зло или добро,
дали е имал севда и огнище,
кога е хванал пачето перо…

Ръката със земята се е сляла,
превърнала се е на буца пръст.
Не сочат гроба нито плоча бяла,
ни паметник, ни черен дървен кръст.

И само пергамента сив говори
за тоя, дето буквите реди.
Разказва за един човешки порив
да се оставят някакви следи,

да се изплаче болката в гърдите,
през буквите да се излей гнева
и в памет на монасите избити
да се запишат няколко слова…

Тежи от имена, от случки, дати,
тоз летописец, по-ценен от сребро.
И оживява в делото мечтата,
изплакана със пачето перо.

ПРЕСЪХНАЛОТО КЛАДЕНЧЕ

В подножието на скалите,
в зелено кадифе обвити -
бълбукаше, а днес мълчи.
Примамваше насам сърните -
целуваше ги сутрин скрито
по кадифените очи.

Сега като дълбока яма
в скалите раната голяма
чернее и навява скръб.
Потръпват есенните вейки
и ронят те листа жалейки
над гроба на мъртвеца скъп.

ЛИЛИИТЕ НА КАМЧИЯ

Размахват строгите тръстики
в шпалир рапири тънки.
Към лилиите белолики
ме води песен на кадънка.

И лодката ми в миг съглежда
два облака зелени…
И блясват в тях като надежда
сърца на лилии стаени!

Потръпва юлската отмала
със сенки на листа и птици.

Водата сякаш е заспала
с отворени зеници.

МЕТАМОРФОЗА

И на тебе,
и на мене втръсна
всеки ден да гледаме така
как се мъкне
пожълтяла, мръсна,
през градеца мътната река.

Как облизва градските канали,
как безстрастно
гълта синя смрад
и лениво
своя труп окалян
влачи сред задрямалия град!

А потока,
помниш ли потока!
О, защо градът му занемя?
Знам - метаморфози по-жестоки
виждала е моята земя.

Но си спомням
първите му стъпки…
Та нали с очите си видях
как лютичето разтваря пъпки,
за да чуе бистрия му смях!

Но си спомням
песента му бяла,
залюляла
тихата лъка.
О, добре е, че не онемява
всеки извор,
станал на река!

Елена