Красин Химирски

поема

Орфей е най-великият певец и музикант на древността. Той е син на тракийския цар Еагър и музата на епическата поезия Калиопа. Сам повелителят на изкуствата Аполон му връчил златната лира, а майка му го научила да свири на нея и му дала прекрасния глас.
Баба Ванга винаги е твърдяла, че Орфей е тракийски българин.
Предводителят на аргонавтите Язон знаел за талантите на Орфей и го поканил на кораба „Арго” в плаването до Колхида за Златното руно. От самото начало станало ясно колко мъдро е постъпил Язон. Когато корабът заседнал в крайбрежните пясъци, песента на Орфей вдъхновила моряците, които с удвоени усилия го изтласкали в морето. Орфей надпял сирените полудеви - полуриби, които омагьосвали моряците край блъскащите се скали Симплегадите /днешните Дарданели/ и спасил „Арго” от неминуемо корабокрушение. Той укротил гнева на Посейдон и усмирил бурните вълни в открито море.
Подвизите на Орфей, описани в поемата, са подслушани от автора в самата Колхида на брега на р. Риони в днешна Грузия.

——————————

I. „АРГО” ПРИСТИГА В КОЛХИДА

След битки дни и нощи в морските безбрежия
с магьосници-сирени, прокоби и вълни,
като видение изгряли белоснежни
заветните Кавказки планини.

С лек попътен бриз, платна разтворил,
„Арго” навлязъл в дълбоката Риони.
Когато наближили и в далнината
се появила достолепната престолина:

-Ура-а-а! Ура-а-а! Ура-а-а! - възторжено извикали
петдесет гърла. И звук на лира проехтял.
Дочул ги цар Айет от своите простори,
на бойницата-кула в миг се озовал.

И повелил:
- Да заповядат пришълците
при мен в двореца без подканване!
Закон е тук повеля царска.
Покана втора аргонавтите не чакали.

Възседнал златен трон в просторна зала,
Слънцеподобният сам гостите поканил.
До него щерка му - Прекрасната Медея
сияела като звездица в утринна ранна.

- Поклон, Царю честити, носим от Елада!
Отколе през три морета плаваме.
Земята на Олимп и Боговете
Колхида Златорунна благославя!

На бързоходния „Арго” отправихме се,
благословени на Зевс от мъдрите съвети.
Херакъл, Полиденс и Полиукс -
изпрати с нас той синовете си.

- Не ще откажете скромните ни дарове, Царю!
Свалил Херакъл от плещите силни
три амфори атински запечатани
с благовония, елей и с каламон маслини.

Отвърнал Царят:
- Земята ви известна ни е, страннико.
Наесен птиците натам летят
и напролет при нас се връщат,
когато в равнините се стопи снегът.

- Познаваме и милостта на Гръмовержеца.
Върху скала висока в нашите планини
Прометей - Човеколюбеца той прикова,
че огън дръзнал на людете да подари.

Отронила Медея с меден глас:
- Благодарим ти, чужденецо. Елада е далеко.
Ценим земята ви цветуща!
Но можем да поспорим за билки и за лекове.

- Бъдете, аргонавти, мои скъпи гости!
На царски пир ви каня, когато умората
забрави вашите души след толкова премеждия.
За вас ще се погрижат моите придворни!

II. СВЕТЛЕЙШЕ РОДОСЛОВИЕ

Хелиос в искряща колесница
носел се в зенит като жар-птица.

И обхождал своите владения
по земната твърд, водите и Вселената.

Зърнал в океана Персеида,
влюбил се в лика й миловиден.

Като Бог на Слънцето - Всевиждащ
с лъч снагата й пронизал.

И в уречения срок
Слънчев се родил отрок.

Айет го кръстили Хелиос и Персеида,
пъпа му захвърлили в Колхида.

Завещали му след време дар -
да й стане цар.

Светъл разум дал му Хелиос и нрав благ,
взел от майка си - дарбата на маг.

Малкият растял не с дни, а с часове,
знаел мисията, която го зове.

А, брада когато му поникнала,
колхите за цар повикали го.

Галеник бил на съдбата
и живял народът му богато.

В миг увлечен от любовната идилия,
го пленила океанидата Идия.

Две дечица чудни си родили -
Аспирт и Медея ги ощастливили.

III. УВЕРТЮРА КЪМ ЦАРСКИЯ ПИР

По цялата земя Колхидска
три дни кипели бурни приготовления.
Дворецът ни минутка не затихвал.
И всеки знаел своето назначение.

Джелати десет бели вола гътнали,
на въртел над жарава окачили ги.
Огняри край огньовете танцували
подобно на пришълци космически.

Овчари от планинските егреци
дузини тънкорунни вакли овни довели,
за празничен курбан окичени -
на шиш най-видно място те заели.

Авджиите осъмвали из дебрите далечни,
донесли ято пъстроперести фазани.
Тук всяка домакиня майстор от птица
невероятни ястия гурмански.

Лаваш опекли - цели планини
още призори в дълбоки пещи.
От пресен хляб по-вкусно няма -
софра събира питата гореща.

По росните морави прелестни девойки
с очите на кошути и призрачни воали
игриво хоровод извивали
и като лебеди се носели в танци бални.

Някой песен ли запее наблизо,
друг в песента му възторжено влиза.

Трети чуе ли ги отдалеко,
вплита в ритъма планинско ехо.

Пулса на сърцето доловила,
песента навеки ни е запленила.

С дивните мелодии многогласни
и светът ни става по-прекрасен.

Музика оглася царски тържества,
селски и домашни тържества -

с рогове, дудуци, доли и пандури
ненадминатите родни трубадури.

IV. ЛЕГЕНДАРНИЯТ ПИР

Три дни и нощи моряците сънували
сирените-магьосници и морските табуни,
земята родна и свидните огнища,
преди да ги пробуди мелодия златострунна.

От борда слезли аргонавтите
и бодро към палата царски се насочили.
Три амфори понесли с вино отлежало,
от бъчви Дионисиеви наточено.

Прекрасната Медея гостите посрещала -
усмихната и пременена.
Достойно място всекиму отреждала
в Слънчевата зала подредена.

И всеки гост пристъпвал с трепет
в този рог на изобилието безкраен.
На масата отрупана с юнашки ястия,
мед и елексири, те били като в рая.

Айет се настанил на златен трон
с диаманти инкрустиран.
Така на островна марина
презморски кораб акостира.

Засвирили марш музикантите
и залата тържествено отекнала.
Изправили се поданиците - колхи
да срещат с почит Благодетеля.

И в бодрите планински ритми
на гордата земя кавказка
Орфеевата лира седемструнна
се влява с топлина балканска.

Девойки с бели туники
наляли елексир в извити рогове.
Айет изрекъл:
- Тук аз съм тамада!
„Царю - Царево, Богу - Богово”!

Два позлатени рога от архар Царят вдигнал,
единия дарил на Язон - предводителя.
- Живота ви да бъде пълен като рог!
Да пием за „Арго” - галерата спасителна!

Изящни, стройни, лекокрили,
хубавици знойни се явили
с образ мил и змийски плитки -
фееричен танц извили.

Златисти райски птици долетяли
от джунглите тропически.
Въртели пируети, нежно пяли,
в неземни номера акробатически.

Вълшебен хор от мъжки гласове
във чудно многогласие звучал.
Тъй ехото се ражда в дълбоки лесове.
А гласовете ангелски сам Бог им дал.

В миг на просветление
се родило предложение.

Царят и Язон решили
елини и колхи да премерят сили.

Колхите избрали Амиран -
легендарен великан.

Той под ябълката златна ламята причакал,
с остър меч седемте й глави отсякъл.

С хитрина се славел той, не в бран -
със самия Насредин делил мегдан.

Херакъл - Зевсовият син любим -
във битки бил непобедим.

Амиран се хвърлял и премятал
и да победи с хитрост смятал.

Елинът владеел по-добре борбата
и обърнал колха на земята.

И както е редът - за всеки гост
се заредили тост след тост.

За майки и бащи, приятели и род,
за елинския и колхидския народ.

И аз бях там. Ядох, пих
и се веселих.
Мед ми капеше по брадата,
но не влезе в устата.

V. ЗЛАТНОТО РУНО

Цар Айет по късна доба
на велико тайнство гостите повел.
И по тъмни ходове през двор затънтен
златен вихър ги поел.

Щом в Свещената гора на Арес влезли,
с дланите очи притиснали.
Светлина неземна ослепила ги,
златно слънце плиснало.

То не било златно слънце,
най е било Златното Велико Руно.
Мрачината то пронизало
и зора изгряла румена.

На дочуло се ръмжене грозно.
Аргонавтите назад се дръпнали.
Огнен плам Драконът бълвал
и езиците му гостите опърлили.

И едва тогава забелязали,
че с кости е осеяна земята.
Не един, към Руното посягал,
Драконът на онзи свят отпратил.

Златна струна тъничко запяла
като повей лек в ранината,
като звън на хлопки по стадата
или слънчевата песен на житата.

Изумен, застинал страшният Дракон.
И като в каданс забавен
секнал грозният му глас, сподавен -
и скатал се като въглен в дъжд удавен.

Омагьосала Колхидските простори,
лирата Орфеева звучала.
Сродно, благородната душа почувствало,
Руното по-ведро заискряло.

VI. ОРФЕЙ И ТИГРИЦАТА

В субтропическите лесове
тигъра за цар признавали.
Взел страха на хора и на зверове,
обитателите горски му се покорявали.

Тигробор бил витяз славен и безстрашен.
Дом му били дивите планински дебри.
Вълци или мечки не го плашели,
но тигрица от засада го издебнала.

В късна доба двамата се срещнали
в битка люта и съдбовна.
Малките й той пробол със сабя тежка,
но тигрицата избягала му ловко.

Празненство велико било тигроборството,
повод за наддаване и препирни.
Там блестели царят и придворните
и арената гърмяла цели дни.

Ловна хайка сред планинските предели
уловила снажна гиздава тигрица.
За великия двубой довели
майката на свидните дечица.

С двуроги вили укротителите
сред арената венец железен сторили.
С адски скок тигрицата политнала
в обятията на Тигробора.

В мъртва хватка зъби впила,
кръв юнашка плиснала околовръст.
За дечицата си тя не му простила -
безпощадна била майчината мъст.

Сам разправата Орфей видял
и засвирил с лирата божествена.
Дивна песен ангелски запял -
мигом кротнала тигрицата унесена.

Песента му омагьосала Колхида цяла.
Зверове и птици отдалеч довтасали.
Скупчени, дърветата листа събрали.
И скалите били урочасани…

С Аполоновия златострунен дар
спрял битката тракийският певец.
Сам Айет - чутовният колхидски цар
връчил му победния венец.

VII. ОРФЕЙ УКРОТЯВА ДИНОЗАВЪРА

На вулканичен склон в пещерен разлом
под терциерни ледници, от векове забравен,
си бе намерил скален дом
праисторическият динозавър.

По чудо оцелял в епохи минали,
в космически и земни катастрофи.
Чудовището не загинало -
потънало в подземни светове.

В грозно зиналата паст
пропадали реки и водопади.
От титаничната му власт
чедата земни страдали.

Като изригване прозявката му била.
И никого не пощадила
ударната ураганна сила
на огнедишащата страст.

Вбесено, страшилището се размърдало,
щом дъх усетило човешки.
И, само като се обърнало,
скалисти върхове каменопадали.

Щом доловила утробното дихание,
Айетовата свита предвидливо спряла
кервана с аргонавтите на разстояние…
Орфеевата златна песен се разляла.

Неземна тишина се възцарила.
Дружината когато приближила,
най-неочаквано открила
подземната бърлога.

Там някъде в планината,
на лапите глава склонил, притихнал,
като видение през маранята,
реликтовият динозавър се усмихвал.

VIII. ЩАСТЛИВ ЕПИЛОГ

Язон поискал да узнае
потайностите на кавказкото знахарство.
Медея дала дума нищо да не скрива
и почнала с планинското билкарство.

Но, чуйте капитане, моята молба.
В планината пътят е скалист и труден.
Обуйте си сандала, който ви оплетох
да замени от вас изгубения! (1)

През пропасти и дебри го повела,
там дето върху поднебесните скали
разпънат, окован, героят Прометей
кълвяли лешояди и стръвни орли.

От всяка капка кръв на мъченика
растяло огнено-червено цвете.
Понесло на Олимп божествената сила,
то в тъмнината с кървав блясък светело.

Медея нощем брала огненото биле,
приготвяла от него мехлем - „неуязвим”.
Когото тя намажела - в огън или жупел
оставал невредим.

И други тайни на Язон открила:
как Слънчевото злато слиза от небето,
къде живеят седемглавите лами
и как се прекосяват световете.

Тунелите къде са към земните недра
и стъпки извънземни по ледниците снежни,
какво вещаят древните рунически послания
и кои сънища към звезди отвеждат.

Вървял по стъпките им юношата Ерос
с две златни стрели наточени,
към младите сърца насочени
и поразил ги с изстрел безпогрешно точен.

Горещо, страстно двамата се влюбили.
И любовта им била споделена…
Разбрал Айет, че аргонавтите замисляли
Златното Велико Руно да му отнемат.

И на Язон поставил две условия:
да впрегне биковете медноглави,
да изоре пред Руното полето.
И да засее зъби драконови.

Язон запрегнал огнедишащите бикове.
С мехлема - стихията орача пощадила.
Полето изорал и зъбите засял,
ала от кълновете - армия се появила.

Видяла туй Медея и дала му съвет -
да хвърли камък в стройните редици.
Войската почнала да се смоизбива.
И скоро - мъртви паднали войниците.

Постигнал свойта цел заветна, Язон стоял
пред Руното, а то блестяло с пламък нов.
Свалил го от стената, любимата прегърнал -
не скривали те вече своята любов!

Преди да ги усети Царят, аргонавтите
към пристана Колхидски се отправили
с прекрасната Медея и Руното на борда
и към Елада без забавяне отплавали.

И бързоходният „Арго” политнал
на любовта върху крилата.
Сама Богиня Нике ги закриляла.
И пеели в ръцете им веслата.

Орфей запял вълшебна песен
за две сърца щастливи, от любов огряни,
Медея и Язон го слушали унесено,
а той виждал Евридика в родните Балкани.

……………
1. Язон изгубил сандала си, когато помогнал на стара жена (предрешената Хера) да премине през тинеста река. бел. авт.

2017 г., гр. Кутаиси