с писателя Добри Жотев разговаря Ангел Тонов

- Кажете нещо за първата Ви творба?

- Написах я на 10 години за смъртта на един мой съселянин. Бях сам, нямах читател и я прочетох на нашето куче. То стоеше, слушаше и въртеше опашка.

- В кои води плувате по-добре - на лириката ли или на прозата?

- На лириката. В лириката се чувствам по-добре. По същество съм лирик.

- Защо един лирик става сатирик?

- Лирикът мечтае, сатирикът охранява мечтите му.

- Наистина ли всичко е преживяно в „Преживени разкази”?

- Самото заглавие на книгата показва, че разказите са автентични. Аз имам емоционална памет и затова не мога да пиша мемоари. Всичко в тях е 90% истина. В паметта ми остава това, което ме е емоционално впечатлило. Сменям например времето на случката, ако е станало през пролетта, мога да я разкажа, че е през есента в зависимост от моите цели на писател. Сменям имената на героите, обединявам в едно две събития. Дядо Благой е събирателен образ от трима истински хора. Името му е бай Стойко. Останалите двама допълват образа. Така че образът е автентичен, всичко е действително станало. Мога да кажа повече, но казвам по-малко от станалото, за да не наруша истината, да не подведа.

- Кои теми предпочитате - от миналото или от настоящето?

- Аз не предпочитам темите, оставям те да ме предпочетат. Аз бягам от тях и те трябва да ме намерят. Тогава взимам най-упоритите. Това, което най-добре познавам. Не е достатъчно само да го познавам, за да стане творчество. За да има художествено творчество, трябва да познавам тематиката много добре, да е влязла в твореца, да е негово неспокойствие, да е негова болка, негов ужас и тогава може би нещо ще стане.

- Пишете ли по зададена тема?

- Не пиша по зададена тема. Ако ми поръчат нещо, ми се парализира мозъка.  Ако поръчката съвпадне с мои неща, тогава приемам поръчката.

- Какво е длъжен творецът на читателя? Защо писателят твори?

- Твори първо за себе си, не може да не твори, да не търси себе си. И доколкото успява да намери себе си, успява да намери и другите. Ако аз казвам нещо на хората, то е резултат на собственото ми себетърсене.

- Защо пишете за деца?

- Пиша не за деца, а разказвам за своето детство и ако то съвпадне с детството на другите, става литература. Иначе ще се вдетиня, ако пиша за деца.

- В килията в часове на очакване идваха ли Ви на ум стихове?

- Пребит и смазан не съм писал стихове, защото нямах лист и молив. Драсках с нокът по стената, докато запомня стихотворението. Така съм написал „Мълчание”.

- Какво най-силно съдейства за изграждането на човешкия характер у младите?

- Тази история на млади и стари е много смешна. Старите са забравили, че са били млади. Нашето поколение се занимаваше с революция, защото такова беше времето, ако младите бяха на наше място и те щяха да правят същото. Младостта е младост и тя е прекрасна. А страшно е, че наблюдават как едно се говори, а друго се върши. Изградете си броня срещу това, възпитава се с личен пример. Най-лесно е да си съдник. Със своята младост не трябва да се оказвате съдници на старите. Най-трудно е да разбереш другите. А вие се старайте да разберете възрастните. Трябва да изтърпявате словесността някак си.

- Кои от тези хора, които Ви помагаха, бях повече - човечните или  невинните?

- Помагаха ни от човечност. Случаят в разказа „Белег за човечност” е автентичен. Това е мой чичо, който ми разказа  тази случка. Голям процент бяха хората, които разбираха, че фашизмът е фашизъм и трябва да се борим срещу него.

- Кое се посреща по-добре - работническата поезия или работника - поет?

- Ако поетът е работник, той ще пише  за това, което познава, т.е. ще пише работническа поезия. А този, който иска да пише работническа поезия, без да е работник, няма да успее. Поезията не се дели тематично, тя е човешка поезия.

- Какво е поезията според Вас?

- В поезията има искреност на изживяванията, има изповедност, но авторовата самокритичност трябва да търси да има покритие на изживяното със словото, иначе само изповедност не ражда поезия. Поезията е мислещо сърце, но и чувстващ мозък. Класическият стих е като пианото. Всеки човек, даже и без музикален слух, може да изсвири нещо на пианото. Свободният стих е като цигулката. Трябва да имаш страхотен слух, за да постигнеш нещо. Клавишите не помагат.

- Какво мислите за приятелството и любовта?

- Една любов,  в която не съществува приятелство, е подозрителна. Приятелството укрепва любовта. Приятелството, обогатено с любовта, постига недостижими неща. А от любовта остава приятелството. Има нещо подозрително в усещането на този човек, който смята, че любовта може да развали приятелството.

- Какъв е Вашият най-голям ужас в живота?

- Когато очаквах да произнесат присъдата ми. Очаквах да получа смъртна присъда. Да те обесят и да не можеш да се защитиш. Най-щастливият миг, когато прочетоха, че съм осъден на 15 години строг тъмничен затвор.

- В какво най-много вярвате?

- В нищо. Съмнявам се. Една от поемите от „На гости у дявола” утвърждава съмнението като криле на вярата.

- Вашето хоби?

- Свиря на всички инструменти, които са ми попадали.

- Получихте ли благодарност от поетите, които сте създали като редактор?

- Аз не съм ги учил на поезия, само съм разгарял в тях огън, будил съм мисъл, търсил съм във всеки от тях поета, това е особената работа с тях. Държат се добре с мен, има обич, което говори, че доброто и човешкото в тях не са се изгубили в тях.

- Страх ли Ви е от критиката?

- Няма безстрашни хора. Думата „безстрашие” е измислена. Едни се поддават на страха, други го надмогват, те са безстрашни. Критиката е необходима. Когато критикът искрено ми показва мои слабости, ще кажа на този критик „благодаря”.

- Кои от съвременните критици слагат мехлем в раната?

- Няма такъв. Въпросът е до каква степен - и в това е разликата им. Зависи за кой автор пишат, за какво творчество. Ако творчеството е в унисон със съвременните неща, критикът е свободен да говори каквото си иска.

- Защо критиците се докосват по-рядко до сатирата?

- Те не се страхуват от сатирата, а от това, срещу което е насочена тя. Сатирата е откровеност, а има случаи, когато откровеността не е приятна.

- Познавате ли творец, който едновременно да е критик и писател?

- Критикът също е писател. Критикът трябва да бъде писател по начало и да пише вълнуващо и образно. Такъв критик и писател е Тончо Жечев. Неговата книга „Българският Великден” е написана едновременно от критик и писател.

- Пишете ли литературна критика?

- Инцидентно съм писал. Но не пиша, защото има достатъчно критици по брой. Ако и аз стана критик, ще бъдем  много.

- Защо българският народ мисли на парче и е безбожник?

- Защото е живял на парче. Този народ е живял на кръстопът най-напред като езичник със своя Тангра. Тук познава славяните, също езичници със своя Перун.  После княз Борис покръства насила българите и идва нов бог, Христос. След това идват мохамеданите с Аллах. И като извод от сблъсъка с толкова богове се  добира до усещането, че има нещо гнило в тези богове и ги низвергва.

- Как ще обясните пасивността по време на робството, когато на българина му вземат най-хубавото момче?

- Има една страшна песен „Еничари ходят, мамо”. Това е песен, изразяваща  пълна безпомощност и отчаяние. Народ, който от такава безпомощност е сътворил красота (и като текст, и като мелодия), има нещо в себе си. Нашият народ все още не знае какво може и какво е. И тази пасивност идва от мисълта, че нищо не може да се направи. „Бог високо, цар далеко”. Парализиращият страх е причината.

- Как се роди идеята на „На гости у дявола”?

- Бях изпаднал в депресия, мислех дори за самоубийство. Борис Нанков, екермановски тип човек, ме спаси от самоубийството, като ми даде идеята за тази книга. Показа ми бронзово дяволче, с което вечер разговарял в леглото.

Поисках му го и си го сложих върху библиотеката. И в тази жестока депресия разговарях с него: „Добре бе, мили, беше силен, беше най-близо до бога, изгони те, че искаше да узнаеш тайната му. Грях ли е това? Що за творец е този бог, който не иска да се узнае тайната му за сътворението на света? Твой грях е, че нямаш грях. Вторият ти грях е, че подучи Ева да хапне от ябълката на познанието. Нямаш грях. Обвинен си несправедливо. Аз искам да те реабилитирам. „Така съм стигнал до онзи трамплин, който ме изхвърли до онова нещо, което той не е успял.

Запазил съм няколко начални куплета в духа на Смирненски, оставих неговия ритъм, неговата образност е само загатната.

Оклеветеният дявол ме подведе, аз му се доверих и той ме преведе през тези основни недъзи на настоящето. Опитах се всъщност да изобразя основните недъзи на нашето съвремие. Заслужава внимание образа на дяволът, той е мой. Сатирата се ражда от обстоятелствата.

- Още нещо за „На гости у дявола”?

- За мен тази книга не е сатирична. Сатирична е „Среща с кибернета”. „На гости у дявола” е по-сложна и критиците я напъхват в сатирата въпреки всичко.

В книгата има един дявол, който е по-различен от всички дяволи, създадени до сега. У Гьоте е абсолютният отрицател и пакостник, който придвижва живота.

При Лермонтов е изгонен от небесните селения, без да има грях. Очернен от бога, той наистина се превръща в това, за което е оклеветен. Това го измъчва и иска да излезе от него чрез любовта си към Тамара. Но тя умира от целувките му, защото дотолкова се е превърнал в демон.

Дяволът при Смирненски е онова реално начало,  което разбира, че животът е мрачен, живее като мръсник, но намира сили да се надсмее над всичко.

Моят образ е по-различен. Той не се примирява със злото, защото дълбоко в себе си люби истината. Моят дявол донякъде се доближава до Милтон. Той е близо донякъде и до народната приказка, където помага на сиромасите.

Няма пародия на Смирненски. В І песен става дума за неща, които са далече от Смирненски - за Лъжата, облечена в чужди дрехи.

Идеите не са абстрактни, те пътуват във времето и се повтарят. Новото е как да се противопоставим на лъжата в наше време, че съм изградил вариантите на лъжата в наше време. А това, че аз съм взел от стиха на Смирненски, че съм оставил лек негов дъх, е от почит и да бъде традиция - да довърша това, което  не е свършил Смирненски.

март 1984 г.