Борислав Владиков

През последните месеци от живота на Николай Хайтов често гостувах в неговия дом или разговаряхме по телефона. Няколко дни преди фаталния час отново позвънях.

Обади се Женя Божилова и каза, че не може да ме свърже с Нколай, защото спи. Неговата кръвна група била от редките и трудно се намирало кръв за преливане, а това го изтощавало много.

След този разговор в един от моите бележници записах: “Кръвната група на Николай Хайтов е не просто рядка, а може би единствена в съвременната българска литература и в нашия анемичен съвременен български живот”.

Сетне, прелиствайки предишните страници на бележника, стигнах до 15 януари, 2000 г. на която дата съм записал:

Чета “Избрани есета” на Николай Хайтов и не знам за кой пореден път, но сега с далеч по-силна вътрешна убеденост, разбирам колко естествен, първичен, свързан с природата и народа, е този наш писател. Той няма миг без тревоги и битки за България. Живее и работи с дълбоко осъзната мисия.

Неговите разкази, очерци, пътеписи, есета, драми, полемични статии, мъдри спомени, дневници, водени с учудващата добросъвестност и педантичност - всичко, написано от неговата ръка и преминало през страстното му сърце, е една величествена гора с багри, каквито само природата може да ни даде, за да не е безцветен животът, който живеем.

Десетилетия наред Николай Хайтов следи и посреща с огромна болезненост всяка отчужденост от род и родина, от божествената красота на българската природа, жестоко наранявана, опожарявана, посичана и осквернявана от нашето варварско отношение към нея.

А само да бъде прочетено есето му за родопското халище, ще усетим присъствието на голям български поет и невероятен художник, защото всяка дума от това есе е чувство и багра, ухание и красота.

Тази страстна Хайтова любов към Родопа и родопската жена, тази негова съпричастност към човека, към всяка жива твар, дърво и цвете, птица и облак, лъч и повей, към всеки звук и мелодия, са вплетени в халището така трайно и могъщо, че то завинаги ще топли и ще пази от измръзване българската кръв.

В нерадостната ни действителност Хайтов е “сам юнак на коня” в битката срещу ерозията - емоционална, нравствена, национална. Пороите на глобализма все по-често се превръщат в урагани и торнада, а той като съвременен Дон Кихот се възправя срещу тях трогателно наивен, че може да възпре разрушителната им стихия.

Но изглежда за него по-важно е да воюва, да бъде вълнолом пред всички беди, застрашаващи народа. Това усилие е рицарски тъжно, но така нужно на нас, че ако го няма, ако липсва като пример, не знам какво би могло да ни се случи.