Калоян Блажев

В есето си “Световната история” /1918 г./ писателят казва, че не се интересува от величието на личностите, движещи световната история, че го интересува много повече съдбата на хората, страдащи под гнета на жестоките управници.

Идеята за ценността на всеки човек намира място и в “Демиан”, където Хесе пише: “Наистина днес по-малко, отколкото някога, се знае какво е това действително жив човек и хората биват убивани вкупом, а всеки човек е един скъпоценен, неповторим опит на природата. Ако не бяхме нещо повече от неповторими същества, всеки от нас наистина би могъл да бъде изличен от света с един пушечен изстрел, тогава не би имало смисъл да се разказват истории.

Но всеки човек не е само той самият, а и неповторимата, съвсем особената, във всеки случай основна и забележителна точка, в която явленията на света се пресичат само веднъж по един начин и никога вече. Ето защо историята на всеки човек е значима, вечна, божествена, ето защо всеки човек, докато живее и изпълнява волята на природата, е чудесен и достоен за всяко внимание. У всекиго духът е приел облик, у всекиго страда рожба човешка, у всекиго бива разпънат на кръст един Спасител.”

Този свой възглед за човека Хесе запазва до края на живота си и точно той го утвърждава като виден демократ и хуманист. Оказва се, че писателят, който десетилетия живее в изолация в дома си в Монтаньола, се е интересувал от новите явления в живота и литературата, поддържал е активна кореспонденция с редица съвременни писатели, с приятели и читатели и е написал над 33 000 писма.

Писателят Петер Вайс, с когото Хесе поддържа кореспонденция в продължение на 25 години и който няколко пъти го е посещавал в Монтаньола, казва в интервю след смъртта на нобелиста: “Херман Хесе беше човек, който силно се интересуваше от другите хора и дори когато в творчеството си не отваря дума за това, същественото в него е заложено именно в отношението му към другите хора, то е основното му качество.”

Възгледът на Хесе за човека обаче не се изчерпва с ценността на всеки индивид. Той знае от личен опит, че срещу свободата на отделния човек да открие и да бъде себе си се възправят редица врагове, от които трябва да бъде защитаван.

Изтъкнатата познавачка и преводачка на писателя на български език Недялка Попова, авторка на предговори и послеписи към книгите му, привежда негово изказване в този дух в есето си “От приказната към изстраданата мъдрост”:

“Всички мои литературни творби са възникнали непреднамерено, без тенденции. Но впоследствие, когато търся общия смисъл в тях, все пак намирам такъв. От «Каменцинд» до «Степния вълк» и Йозеф Кнехт всички те биха могли да бъдат тълкувани като защита (понякога дори като тревожен вик) на личността, на индивида. Отделният, неповторимият човек със своите наследствени качества и възможности, с дарованията и склонностите си е едно нежно, крехко същество и явно се нуждае от защита…

И тъй, както той е изправен срещу всички големи сили: държавата, училището, църквите и колективите от всякакъв род, тъй и моите книги се възправят срещу тези сили. Хиляди пъти съм намирал потвърждение колко застрашен и обкръжен от врагове е отделният човек, който стои неприобщен в света, колко много се нуждае от защита, от насърчение, от любов.”

Действително, съчувствието и състраданието към индивида превръщат писателя Хесе в негов адвокат. А поради дълбоко осъзнатия си християнски стремеж към единството на всички хора и към единството им с Бога, Хесе вижда зад милионите хора едно лице, представящо човечеството. Ето какво пише той в „Четене и книги”:

„С колкото по-тънка чувствителност и по-богато отношение умеем да четем, толкова повече виждаме всяка мисъл и всяка поезия в нейната неповторимост и тясна обусловеност, виждаме, че цялата красота, цялата привлекателност се крепи тъкмо на тази индивидуалност и неповторимост, и едновременно вярваме, че това ни разкрива все по-ясно как всичките, стотици хиляди гласове на народите се стремят към една и съща цел, под различни имена призовават едни и същи божества, питаят еднакви желания, изтърпяват еднакви страдания и от многото хиляди нишки на безброй езици и книги, от многото столетия в мигове на просветление към читателя гледа една удивителна, свръхдействителна възвишена химера - лицето на човека, омагьосано като единство от хиляди противоречиви черти.”.

От ранната си младост индивидуалистът Хесе търси собствен път и позиции, от които да се противопостави на болестите на своето време - грубия рационализъм, потъпкването на хуманността, войната, духовната деградация. Като описва този път в творбите си, той помага на сродните нему души да открият и да утвърждават себе си в разочароващата ги действителност.

В “Моята вяра” той пише: ” Аз съм творец, търсач и изповядващ. Трябва да служа на истината /а към истината принадлежи и красивото, това е една от нейните форми на проявление/. Аз имам задача, но стеснена и ограничена. Да помагам на другите търсещи себе си да разберат света и да устоят в него - пък било и само като им дам утехата, че не са сами в това начинание”.

Хесе има пълно основание, когато казва за себе си, че е търсач - преди всичко търсач на мъдрост като основа за достойно духовно съществуване. Неговите пътешествия в областта на историята, религията, философията, литературата, изкуството са чрез книгите, но към тях се добавят и пътуванията из Европа и Азия в периода 1900 - 1911 г.

За тях прави пътеписи, но едно приключение на младия Хесе като че ли е останало в сянка за изследователите му. През 1907 г. той посещава ранната хипи-комуна на интелектуалци от цял свят в Монте Верита /Планина на истината/, намираща се в швейцарския кантон Тичино. В нея ексцентрични идеалисти, утописти, анархисти, реформатори, писатели и художници практикуват природосъобразен живот, включващ натурално земеделие, вегетарианство, нудизъм, психоанализа, свободна любов и алтернативна медицина.

Хесе не се задържа в комуната, но основателят й Густав Гразер обогатява познанията му за Изтока и дава на младия писател мотива за взаимоотношенията учител - ученик, който присъства и в “Нарцис и Голдмунд”, и в “Играта на стъклени перли”.

Към тези впечатления по-късно се прибавят и знанията от пътуванията му на Изток, от които се завръща разочарован.

В този период, и особено след Първата световна война много европейски интелектуалци започват да говорят с тревога за залеза на Европа. Според Освалд Шпенглер европейската цивилизация си отива, защото е достигнала върха на рационализма, остаряла е и трябва да даде път на нови култури.

За разлика от тях Хесе е оптимист. Той счита, че след хаоса ще има възраждане на европейските ценности и отпор на варварските сили. Според него спасението е в облагородяването на човешката природа чрез християнските добродетели, и това е неговото основно послание към съвременния човек, отправено чрез книгите от зрелия му период.

В това той отново напомня на Новалис - в “Хайнрих фон Офтердингер” поетът Клингзор разказва приказка, в която става дума за това, че чрез поезията, чиито корени са в учението на християнството за спасението, враждуващите ще бъдат помирени и така ще настане новото време, времето на вечния мир.

Така се стига до привиден парадокс - индивидуалистът Хесе, който твърдо отстоява свободата на отделния човек, се превръща в моралист, настояващ за хигиенизиране на морала и нравите чрез вечните добродетели.

Защото той знае, че макар светът да е доминиран от егоизъм, алчност и агресия, хората, приели в сърцето си Исус, достигат до християнската благодат и се изпълват с любов, с желанието да помагат на другите и да се жертват за тях.

Така Хесе става защитник на етичните ценности като толерантност, хуманност, пацифизъм, става противник на войната и на варварското унищожаване на природата. Както при Новалис, неговата визия за човека на бъдещето се основава на представата за Европа, обединена от християнските ценности. Затова в последната му голямо произведение, “Играта на стъклени перли”, действието се развива в 2400 - та година.

Колкото и на пръв поглед да изглежда странно, подготовка за тази творба се явява романът “Нарцис и Голдмунд”, чийто културен фон е Средновековието.

Това не е случайно - като романтиците Хесе смята, че тази епоха е изключително важна, защото в нея върху останките на Римската империя започва да се развива европейската цивилизация.

Така героят на Хесе, вървящ по пътя съм себе си, се откъсва от миналото /”Сидхарта”/ и от настоящето /”Степният вълк”/, насочва се към генезиса на европееца /”Нарцис и Голдмунд”/ и минавайки през Изтока /”Пътуване към Изтока”/ стига до бъдещето.

Човекът на бъдещето - това е средновековният човек, притежаващ и духовно съзнание /Нарцис/, и романтична творческа душевност /Голдмунд/, успешно обединил в себе си сетивното и духовното. С вярата си в просперитета на европееца във време, когато ще се установи господство на духовността и творчеството, писателят олицетворява стремежа на немския интелектуалец към доброта, красота и обич към човека.

Неговият призив към нравствено извисяване, към търсене на доброто у всеки и към дейност в служба на другите е вечно актуален и непреходен. Новият европеец е Йозеф Кнехт от “Играта на стъклени перли”, който преодолява противоречието между природа и дух. Той притежава любовта на Сидхарта, мъдростта на Нарцис, търсещия творчески дух на Голдмунд и стремежа на Лео от “Пътуване към Изтока” да служи на другите.

В есето си “Благодарение на Гьоте” Хесе пише, че най-много се интересува от съдбата на Европа и споделя визията на Гьоте за нейното бъдеще. На тази тема е посветено и есето му “Европеецът”. Писателят изразява твърдата си увереност, че само духовно просветените хора могат да обединят Европа и света.

В същото време Хесе съзнава, че последният му роман е “само една възможност за духовен живот, един платоничен блян, идеал, който не може да се смята валиден за всички времена, показва един постижим, но съзнаващ своята относителност свят…/ писмо на Хесе до швейцарския поет Роберт Фези, цитирано от Венцеслав Константинов в изследването му за “Играта на стъклени перли”/.

Но дори и в този “платоничен блян” авторът не подминава опасностите, застрашаващи света на духа. Героят му Йозеф Кнехт ги вижда ясно и дава свой отговор за задачата на просветените хора в критичните за духа моменти. “Възможно е да дойдат времена на ужас и най-големи беди.

Но ако в бедата все пак остане някакво щастие, то може да бъде само духовното, обърнато назад към това да се спаси образованието от по-ранните епохи и напред към ведрото и неуморно предаване на духа от едно време, което иначе изцяло ще потъне във вещественото.”, пише Хесе.

Този процес осигурява приемствеността в културата и е гаранция за бъдещия живот на духа: “…радостта да пресадиш в друг интелект онова, което духовно си постигнал, и едновременно да видиш, че то се преобразява в нови форми и излъчвания.” Писателят е убеден, че интелектуалецът има отговорност към света, в който живее, затова развитият дух не бива да се откъсва от цялостния живот на човечеството.

Това е посланието на Хесе към човека на бъдещето. Днес, когато се навършиха 140 години от рождението и 55 години от смъртта му, става ясно, че и хората от бъдещето се интересуват все повече от писателя.

През 1946 г. по предложение на Томас Ман Хесе е удостоен с Нобеловата награда за литература за книгата си “Играта на стъклени перли”. Мотивацията за наградата гласи, че тя му се присъжда за неговите вдъхновени творби, които представят класическите хуманитарни идеали и ценности и притежават високи качества на стила.

В речта си при обявяването на наградата председателят на Шведската академия на науките Сигурд Курман подчертава посланието на Хесе, че хората могат да постигнат хармония и мир, само когато убият егоизма в себе си.

Удостояването на Хесе с Нобелова награда съвсем скоро след края на войната го отличава и като политически необременен и морално надежден представител на немската култура и литература.

Писателят не получава лично наградата, но изпраща благодарствено писмо. В него приветства идеята да се служи на наднационалния характер на духа и на интелектуалното сътрудничество между народите в името на мира, но изказва и пристрастието си към запазването на своеобразието на националните култури и срещу духовното унифициране на човечеството.

През 1955 г. Хесе получава Наградата за мир на германските издатели и книжари. В словото си по случая той характеризира войната не само като насилие, но и като вид презрение към живота и злоупотреба с човешките същества.

Той казва, че задачата на твореца не е да се адаптира към настоящата реалност и да я прославя, а да се издигне над нея и ориентирайки се по звездите, да показва възможностите за красота, мир и любов.

Писателят разбира мира не само в политически и военен смисъл, а най-вече като Божия мир, към който трябва да се стреми всеки човек, за да живее смислено, пълноценно и хармонично.

Херман Хесе е удостоен и с наградата “Гьоте” на град Франкфурт на Майн (1946), както и за цялостно творчество с литературната награда “Вилхелм Раабе” на град Брауншвайг (1950), а в 1955 г. получава престижния орден “Pour le M?rite” /”За заслуги”/. В чест на писателя град Карлсруе учредява през 1956 г. литературната награда “Херман Хесе”. Едноименна награда създава в 1964 г. и родният му град Калв.

Въпреки Нобеловата награда и актовете на признание от страна на немската общественост, приживе Хесе не е възприеман еднозначно от критиката и от академичните изследователи в Германия. Според немските медии той е най-иронизираният нобелов лауреат.

Някои го считат за наивно-романтичен мечтател и сантиментален кичозен поет, други го обвиняват, че не се съобразява с границите в изкуството. Въпреки че бележи успехи още с ранния си роман “Петер Каменцинд” и че книгите му вече са преведени в много страни в Европа, четири години преди смъртта му списание “Шпигел” вещае, че този писател няма да се наложи в чужбина. Това пророчество обаче не се сбъдва.

В края на 60-те години, когато славата му в Европа позаглъхва, Хесе е открит от хипи движението в Америка, което го превръща в свой духовен гуру. “Сидхарта” и “Степният вълк” стават настолни книги за младите бунтари, на които импонират свободолюбието на писателя и противопоставянето му на обезличаващите индивида обществени институции, антивоенните му позиции, склонността му към естествен начин на живот и защитата на природата, увлечението по източната философия.

Този огромен интерес кара литераторите и критиците да преразгледат творчеството на Хесе и популярността на писателя се пренася обратно в Европа, а после и по целия свят. От 60-те години досега той е най-четеният, най-превежданият и най-издаваният европейски автор, като през последните три десетилетия интересът към него постоянно нараства.

Престижното немско издателство “Зуркамп”, с което Хесе сключва договор през 1939 г. , продава всеки месец по над 30 хиляди екземпляра от книгите му по целия свят, като годишно бройката достига 400 хиляди /творчеството му се чете на 55 езика/. Що се отнася до родината на писателя, според една класация на сп. “Щерн” от 2001 г. за най-важните книги в живота на германците “Сидхарта” заема второ място след Библията, “Степният вълк” - трето, а “Нарцис и Голдмунд” - седмо.

Тук си струва да отбележим, че романите на Хесе “Петер Каменцинд” и “Сидхарта” са преведени на български език само няколко години след появата им през 20-те години на миналия век и са публикувани в поредицата „Мозайка от знаменити съвременни романи”. Първият превод на “Сидхарта” е направен от Тереза Хофщетер и притежава високи литературни качества.

Въпреки световното признание, което получава прозата на Хесе, неговите стихове все още не са оценени по достойнство. А той винаги се е определял на първо място като поет. През 1907 година е записал в бележника си следната автоепитафия: “Тук почива лирическият поет Х. Не го признаваха като такъв, но пък твърде го надценяваха като развлекателен писател.”

Действително, той дебютира в литературата със стихосбирката “Романтически песни”. През 1923 г. в есето си “Пътят на Херман Хесе” Стефан Цвайг казва, че в поезията му звучат хорните на Айхендорф и нежният кавал на Мьорике и че в копнежния й тон има забележителна чистота.

Хесе остава верен на поезията до края на живота си и издава 14 стихосбирки. В тях личи изключителният му талант да предава и най-сложните състояния на душата с прости изразни средства, поради което по голяма част от стихотворенията му са направени музикални композиции.

Освен това той включва част от поезията си в белетристичните си творби, тъй като мотивите от стихотворенията му са философски развити в прозата.

Може би ще дойде време, когато човекът на бъдещето ще оцени и поетичното творчество на Херман Хесе - авторът, който толкова много вярваше в приемствеността на духа и в единството на миналото, настоящето и бъдещето и който беше толкова загрижен за Божия мир в душите на хората.