СЛЪНЦЕ
Ний спираме пред къщата, където
потъналото слънце преди малко
ни гледаше с възпалени очи.
От стъпките му нищо не личи
и вечното богатство е възето
на облаците в златна катафалка.
Заспи най-после, почини си, мое
съкровище, попаднало във клюна
на гарвана, потънало дълбоко
в ония непознати, еднооки
шосета на тревогата и зноя -
на вихрите невидимите струни.
Не ще те търсим тая нощ до утре -
мечтатели на твоя жизнен плам,
когато ще поспреш над Виетнам
и ще съзреш в гигантския си устрем
градините, които там трепериха,
превърнати в пустиня от Америка.
Ти ще живееш в трепетните ъгли
на нашето съзнание - наречен,
пределно свеж и неоткъснат плод,
ти, най-голям, неизчерпаем въглен,
ти, южен хляб, измесен и опечен
за вечността на нашия живот.
