БАЩИН ЗАВЕТ
БАЩИН ЗАВЕТ
Да бъдеш горд и силен в живота, сине,
и през главата ти каквото и да мине,
не се оплаквай, а понасяй със търпение
и никогаж не давай в хората съмнение,
че си изпаднал духом и че имаш нужда
от милост, или от подкрепа чужда.
За чест и правда света знамето в борбата
високо дръж! И винаги тълпата -
пияната, безумната тълпа - о, сине мой!,
презирай я!… Бъди борец открит, бъди герой.
За истината може да останеш сам-самин
в борбата, но… ще бъдеш исполин.
Обичай родната земя свещена, за която,
о! много, много скъпа кръв човешка е пролята.
Във хладната чужбина, ако нявга бъдеш ти,
за родния край сърцето ти, о, сине, да тупти!
Обичай си народа и бъди му страж велик;
обичай, от сърце обичай бащиния си език.
——————————
сп. „Илюстрация Илинден”, г. 3, кн. 5, 1930 г.
ДАМЯН НА ВОЙНА ОТИВА
(По народен мотив)
Дамян на война отива
и на булче си думаше:
- Грозданке, първа изгоро,
на война, либе, отивам
и може млад да загина.
Кажи ми, либе Грозданке,
кажи ми, първа изгоро,
ти кога ще ме прежалиш,
ти кога ще ме забравиш?
Грозданка дума Дамяну:
- В равна градина ще сляза,
шарена китка ще свия,
калпака ще ти накича.
Кога китката увехне,
тогава ще те прежаля,
тогава ще те забравя…
Дамян си тейку думаше:
- Кажи ми, тейко, кажи ми,
ти кога ще ме прежалиш,
ти кога ще ме забравиш?
Тейко Дамяну думаше:
- Синко Дамяне, Дамяне -
едничка помощ на тейко -
аз ще те, синко, прежаля,
аз ще те, синко, забравя,
кога морето пресъхне,
росна ливада да стане,
сеното аз да окося,
голяма купа да сторя
и под купата да седна,
със меден кавал да свиря…
Дамян си майци думаше:
- Майко ле, мила и драга,
ти кога ще ме прежалиш,
ти кога ще ме забравиш?
Майка Дамяну думаше:
- Синко Дамяне, Дамяне -
едничка рожба на мама -
от огън главня ще взема,
в градина ще я посадя.
Кога главнята израстне,
кичест дъб, синко, да стане,
дебела сянка да хвърля,
майка под сянка да седне,
бяла къдела да преде
и тъжни песни да пее -
тогава ще те прежаля,
тогава ще те забравя…
——————————
сп. „Илюстрация Илинден”, г. 3, кн. 6, 1930 г.
КЪРВАВО ПОЛЕ
(Македонска легенда)
Под клонест дъб в поле широко
умислен старец сам седи
и гледа внучката си мила
как кичи своите гърди
и русите коси разплени
с божурите червени.
Под клонест дъб седи и мисли
бял грохнал старец: боже мил,
кога създаде ти небето
и този свят си сътворил,
нима създаде ти цветята
за радост само на душата?
За радост само на душата,
що грижи, мъки ощ не знай?
За радост само на детето,
безгрижно тука що играй
и не знай, че с кръв са напоени
божурите червени?!…
- Ей, дядо! - внучката извика -
преминахме днес толкоз път,
но само тук видяхме, дядо,
божури вредом да цъфтят…
Я виж полето, дядо стар,
обсипано като със жар…
- Ти мъничка си, душке мила -
отвърна с разтреперан глас
добрият старец. - Аз съм слушал,
ах, време има оттогаз,
от старци с сълзи на очите
чудесни приказки нечути.
Кога било, кои години
не помни никой… В туй поле,
ех, много, много, дъще мила,
човешка кръв се тук проля;
царе тук двама знаменити
изпотрошиха си войските!…
Години тежки и усилни!
Какви са били черни дни!…
Реки от кърви са течали
по тез широки равнини…
О, туй поле, днес тъй засмяно,
е било с гъста кръв обляно.
И Бог спокойно дълго гледал
как е бесняла тук смъртта:
със огнена коса в ръцете
безмилостно троши света,
как силила се е във миг
да не остане жив войник!
Така невъзмутим Бог още
би дълго гледал страшния бой,
ако оттук в страни далечни
не чул риданията той
на мънички деца злочести,
на стари майки и невести.
Разбит, печален Бог на трона
във небесата сам-самин
тревожно седнал и послушал
как майката за своя син
нарежда жално там далеч
а тука - кърви, плам и сеч…
И видел той море от сълзи
в онез земи… Цветята там
посърнали са… И горите
преклюмнали, като че плам
е минал бърже по листата!…
Във скръб е била там земята!…
- О, стига вече! - викнал Господ. -
О, стига вече кръв и сеч!…
О, стига, смърт, откак върлуваш,
седмица време става веч
тъй разфучана, ядовита! -
На жертви нямаш ли насита?
И в миг на майките сълзите
във черен облак ги събрал
и с тях затулил е лъчите
на слънцето. Лъч не дал
да светне тука чак дордето
кръвта личала низ полето…
Години дълги са летели
и по туй кърваво поле
тревица вече не растяла!…
Синчец, кокиче и лале,
и теменуги, минзухари
кръвта човешка ги попари!…
Полето цяло черно било,
владеял тука черен мрак,
че майчин облак е затулял
лъчите… И човешки крак
по туй поле, по тез долини
не стъпвал дълго - със години.
Заселили се пак човеци
след векове, но страшен смут
обхванало ги кат видели,
че напразно тук пилеят труд,
че капка, капка от небето
дъждец не паднал от небето…
Проклятието било черно!
И вкупом всичките тогаз
събрали се - с ръце нагоре
към Бога викнали със глас
една молитва: „Боже вишни,
смили се над чада си грешни!”…
И Бог смилил се: Майчин облак,
що толкоз време горе бил,
раздрал го. С майчините сълзи
полето жадно напоил -
за радост на орача беден
и на овчаря с кавала меден…
Ах, как е тъжно тука, дъще,
когато пролет пролети,
най-първо в тъй поле широко
божур червен се разцъфти,
божур в околни пущинаци -
КРЪВТА НА ПАДНАЛИ ЮНАЦИ!
——————————
сп. „Илюстрация Илинден”, г. 3, кн. 10, 1930 г.
