ПРОСТА ЖЕНА
От големия град излиза една волска кола, натоварена с пружини и постелки. Върху надиплените дрехи лежат три деца и се радват на лятното слънце.
Майката и бащата вървят след колата, приказват си за незначителни неща, искат да се откъснат от уморителния шум на града и не могат. Над тях грее, пече слънцето, пред очите им се разстилат узрелите ниви и все пак тишината на полето им остава чужда.
Колата навлиза в страничен път, минава покрай окосена ливада, отбива се в една низина и спира под сянката на старата, грохнала вече трепетлика. Двете от децата слизат през ритлите, изтичват към забравената слива и започват да берат и ядат неузрелите й плодове.
Бащата им се скарва, но и той откъсва няколко зелени сливи и ги изяжда. Пред него са останките на разрушена сграда, забравя за децата и отива да я разглежда. Препъва се в разхвърляните камъни, подплашва гущер и се спира до едничката запазена кирпичена стена. Разпознава мястото на някогашното огнище, сяда на камък и се замисля.
Майката пристига при него, слага ръка на рамото му и загрижена продумва:
- Малката не иска да се храни. Има огън, страхувам се да не се е разболяла!
И двамата се връщат при колата. Момиченцето лежи върху покривките и с особен блясък в очите гледа тънките си и слаби ръчички. Бащата слага ръка върху бялото челце и чувства как бърже се затопля хладната му длан.
Среща очите на жена си и не знае какво да й каже. Усмихва й се, преглъща мъката си и казва на коларя да впряга колата и да бърза към селото. Майката изтичва до близкото изворче, намокря чиста кърпа и я слага върху челото на разболялото се дете.
Воловете бавно изкачват последния баир. Двете деца са забравили за болното си сестриче и пеят весела песен. Бащата и майката сега вървят от двете страни на колата и не свалят очи от бледото лице на малката. Наоколо е съвсем тихо, а небето е по-чисто и от водата на бистър и плитък извор. Единствените бръчки са върху челата на родителите.
Селото ги посреща с пълно равнодушие. Колата лъцва в камък, завива и влиза в широк и пометен двор. Здравите деца се разтичват из него, влизат в новата къща и се радват на промяната. Бащата взема на ръце болното дете, а майката изтичва пред него с вълнена завивка.
По-късно детето лежи върху постланата пружина и облизва с език засъхналите си устни. Майката се тревожи, че са дошли в селото без време, а бащата пита болното си дете:
- Искаш ли мама да ти донесе чаша прясно мляко?
- Искам!… - едва отваря засъхналите си устни момиченцето.
Вкъщи няма мляко. Децата на хазайката се разтичват из близките дворища и след малко пристига стара, окъсана жена с пълно котле мляко. Застава на прага, разширява помътените си от късогледство очи и пита:
- За вас ли е млякото?
Бащата и майката едновременно се спущат към жената, вземат котлето от ръцете й и бързат да запалят огън. Старата жена пристъпва към болното дете, застава до леглото и казва:
- Нищо му няма на детето, от слънцето е!
Бащата чува думите й и дохожда при нея.
- Детето има много силна температура!
- Разтрийте главичката му с оцет и ще му мине! Почакайте, аз ей сега ще донеса малко оцет.
Старата жена излиза от стаята, избързва до къщата си и се връща с пръстена паничка, пълна с оцет. Запретва окъсаните си ръкави и сръчно започва да разтрива болното дете по челото, главичката и вратните жили. След това завива с кърпа русите косички на момиченцето и пак му се усмихва с беззъбите си уста:
- Докато броиш до десет и ще ти мине!…
Слънцето се докосва до върха на клонест орех и се заплита в едрите му листа. Двете деца тичат из двора и вече другаруват с кучето. От къщата излиза болното дете, усмихва се на сестричката си и също се разтичва из двора.
Бащата и майката се споглеждат един друг, забелязват влагата в очите си, хващат се за ръце и сядат на две триножни столчета. Децата им са радостни и толкова силно викат, че съседните кучета застават по плетищата и ги гледат с учудване. Но за родителите селото е толкова тихо, че те дори не чуват и кроткия, мъдър шум на ореха. В сърцата им сега се намира най-тихият кът на света…
Старата жена се връща да прибере котлето си. Бащата бърка в джоба си, изважда десет лева и ги подава. Тя ги взема, приближава.
- Много ми даваш. Млякото струва само пет лева.
- Аз го плащам десет лева. Много ти благодаря, бабо!
- И на тебе ли изглеждам като баба?
- Нима нямаш седемдесет години?
- На Димитровден ще свърша петдесет.
- Ами много си остаряла!
- Всичко е от болове и жалове…
- Тука ли е мъжът ти?
- От пет години лежи в гробищата.
- Имаш ли деца?
- Бяха седем, но сега при мене е само момичката. Другите отидоха при баща им.
Разговорът стана излишен. Старата жена поглежда към децата, обърсва с ръкав очите си и тръгва към вратичката. Мъжът и жената не гледат след нея, а земята, която е запечена и посивяла от старост. В двора става още по-тихо.
Жената след малко пак се връща при тях. Разтваря закърпената си престилка и подава на градската жена пет яйца:
- Мъжът ти ми даде десет лева за млякото, но то струва само пет. За другите яйца вземи тези яйца!
Бащата на децата става от столчето и й казва:
- Защо така правиш? Аз ти дадох повече пари от благодарност, че помогна на детето ми.
- Е, за такива работи пари не вземам. Правя го за душата си. Пък и момиченцето ти е много хубавичко. Косичката му е като коприна, а пък очичките му греят като звездички. Нека да ви е жива и здрава!… Е, утре да ви донеса ли пак прясно мляко?…
Настъпва тиха, кротка вечер. Градините потъмняват, шумът на ореха се засилва и на небето се усмихват няколко звезди. Бащата и майката гледат далечните звезди и си мислят за очите на своите деца. Сядат на трапезата да вечерят.
Мъжът казва на жена си:
- Не е зле да отнесем малко от нашата гостба на старата жена.
След вечерята жената напълва паница с градска гостба, хваща мъжа си под ръка и се насочват към вратника. Препъват се в неравната улица, разсмиват се и застават до един разхвърлян и изгнил плет. В тъмната нощ се гуши ниска къщурка. В малкото прозорче свети плаха светлинка.
Прекрачват разградения двор, доближават се до къщичката и се вслушват. Глух, еднообразен и вечен плач достига до ушите им. Орехът засилва шума си и се мъчи да превърне плача в старинна песен, но селската нощ е тъй тиха и загрижена, че нищо не може да спре плача на старата жена. Отиват към вратата и бавно я отварят. Жената се приближава до наведената над голата земя селянка и тихо я пита:
- Защо плачеш?
Простата жена се сепва, става на крака, посреща ги и през сълзи им се усмихва.
Мъжът също я пита:
- Защо плачеш?
Тя и на него се усмихва, подава му възглавница и го кани да седне. В стаята става толкова тихо, че дори и щурците замлъкват изненадани.
——————————
в. „Литературен живот”, г. 3, бр. 5, 26 януари 1943 г.
