Йово Неделчев

Омар Хайям изпя сладките си рубаи, уморен от мъдростта на годините. Андрей Германов написа своите четиристишия, преди да навърши петдесет години. На шега той ги наричаше ту андреати, ту германиати. Отломки от звезди. Кратки песни, светъл въздух, вдишан четири пъти, блъскане на сок в жилите на дърветата.

Той отглеждаше думите, както се отглеждат деца, млади овошки - бодри и одухани от вятъра, пъргави козлета.

В началото си Андрей има едно “Изсичане на Лонгоза”. Глухи удари на брадва, въздишка на падащи брястове - мирише на гора, която умира.От това дълго и страшно сечене у всекиго от нас израства по един лонгоз.

Едва ли някъде земята е така единна, но и така дяволски противоречива, както тук, където и започва, и свършва Стара планина. Могъща снага на исполин коленичи, за да пие вода от река с име на жена. Камчия!

За Лев Толстой беше написано: “Целият свят, цялата земя го гледа от Китай, Индия, Америка - отвсякъде се насочват към него живи, трепетни нишки, душата му е за всички, и то - завинаги! Защо природата да не направи изключение от закона си и да даде единствено за него сред хората физическо безсмъртие…?”

Срещу богоподобното искане за безсмъртие при Андрей се възправя един човешки укор, слисан от несправедливостта и молещ за пощада. Но клик за милост ли е това четиристишие, или примирена въздишка на селянин, познал мъдростта на земята?

Нима не ти достигат мъртви, нима не ти достигат песни, та ти и мен, и моите песни - безпаметната! - ще погълнеш? Село Яворово. Явор. Яворово дърво. Листо от явор. От слънчевия нар, през двете гълъбови крила на прозореца, момчето вижда огромен хълм - бял и зелен, а в безкрайните дни на септември, когато зреят гроздата - виненочервен. Този хълм - мил и малък! Тогава или сега са го лъгали очите? Всичко ли виждат очите и само с очите ли се вижда?

„Ти, която ме погледна, помълча и ме погледна
и полата си придърпа, стана мъничко по-бледна,
нещо ли на ум си имаш, или само ми се струва!
Ако трябва да остана, по-наблизо да приседна?”

Студът, белотата на снега и тишината удължават пътищата, полята, възвишават хълмите… Този глух, далечен лай на селско куче внушава усещането за космос - тъжен и безкраен.

На светлина от сняг ти пиша!

Той сякаш всичко постига на шега. Лекота на изказа, амноготонност на казаното. Във видяната подробност се съдържа безкрайното, а в безкрайното припламва миг…
Андрей Германов беше голям, ясен човек. Отиде си той от сладкия живот, но в поезията ще приижда непрекъснато. Чувате ли, виждате ли, усещате ли неговото идване? Слънце пече, дъжд вали, вятър ни облъхва… Андрей!

Преди да го срещна в Дългопол, тук той е бил ученик и учител, от мъже и жени слушах обичливи думи за този мъж, на когото всичко му било като на обикновен човек - и лудориите, и греховете, само дето покрай всичко това бил някак вътрешно особен…

И всички завършваха с едно незавършено изречение, в което се съдържаше главното. “Андрей ли? - казваха те. - Андрей, трябва да знаете…” И лицата им се озаряваха.

Той беше подобен на бял дъб, як и възлест, едра мечешка глава, красиво бледолико лице и сребрееща коса - меко къдрава.

Вървеше пред нас, но просто и естествено. Умееше да върви просто и естествено пред нас, без това да огорчава някого.

И в отвъдното отиде преди нас.

Коя година ще е било, забравил съм, Андрей ме помоли да го срещна с Димитър Мавров, партизанин от четата на Гроздьо Желев. След тази среща се роди “Камчийска балада” - прелестна книга за мъже, които бяха и загинаха като ангели.

Слязохме на спирка Бързица, половин час е пътят до Дъбравино, но се заглеждахме в красотите на есенеещата земя, а когато се изкачихме на хълма с поетичното име „Хълм на очите”, се позапряхме, та стигнахме у човека след час и половина. Хълмът не е голям, но разположението му открива околовръст чудна гледка.

На юг, от запад на изток, изправена, е синята стена на Балкана, под нас се тъмнее пъстрата хубост на Лонгоза, а до него успокоено тече Камчия. На изток се очертават сивеещите височини на Авренското плато, подобно на огромен кътник, а между него и предпланините лежи далнината, там някъде, в нейното дъно трябва да е морето.

На север се пребялват нагърбените ридове на Девня, осиновени от далечината, а на северозапад е проломът на Провадийското плато с димящите комини на соловара… Слънцето клонеше към своята вежда и там в омарата на предзаника, се таеше неговото родно Яворово.

От този хълм се вижда територията, на която се е разиграла кървавата драма на Гроздьо-Желевите мъже… От височината на Шерба, по река Доделен, през селата Горен чифлик и Венелин до село Аврен и след това… края над гара Синдел. Сега си мисля, че тази земя беше и остана негова люлчина територия, негова опора, негов приют, физически предана му майчица.

При Андрей внушенията за българско идват не от фолклорното многоцветие, от етнографската бутафорност, а от живия спомен за преждебившите, особената чувствителност на българското светоусещане…

И наистина, не е възможно да ни обладае до смърт сладостната идея за родината, ако преди това тя не ни се е представила като майка, роден дом и хора, които обичаме.

Словото на Андрей Германов е обърнато не към миналото, ако и да живее в него, а гледа в бъдещето. Думите му не искат и не постигат литература, а пораждат живот - самите те са живот!

И са подредени ясно, като в жеравен стяг - думата идва от дума и прави място за друга. Така всеки мускулен трепет в тялото на косача се подчинява на главното - косата да звъни и откосите да лягат равно.

Горещ вятър премина през изтръпналите ни души - твоята сянка от слънце, Андрей!
Андрей пишеше стихове, изпълнени с мъдрост и хармонии, не за да се наслади на нашата възхита. Той пишеше, за да живее. Думите му бяха и грозде, и хляб, закачливо трепване на женски устни, които ни обещават рай, а ни водят в ада.

Андрей беше воин на красотата. Но не воин, който удря, за да победи, а воин като вятъра, който носи на крилата си цветя, воин като зората, която предвещава изгрева, воин като любовта, в която победители са победените.

Прохладен здрач припадаше в крайградската ябълчева градина. Насядали са едноталпови пейки от двете страни на широка маса с мирис на далечни тръпчиви вина, приятелски рожден ден беше събрал познати и непознати.

Без видима връзка, месец след смъртта на Андрей, вдигнах се и с равен глас очевидно търсех неговия песенен ритъм, дори гласово се опитах да го наподобя…

„Когато много ме боли, България си смислям…”

- Вие сте приятел на Андрей - заговори ме жена с глас на утринна камбана. Обадете ми се, ще ви покажа десетина негови писма…

През лятото на 1979 година в писмото си до Нъварт Хмаяк, варненска интелектуалка, Андрей пише:

“За две седмици нахвърлях около 300 страници, които се надявам да използвам по-късно. Надявам се, защото не съм уверен. Двете почуквания на вратата (два инсулта) бяха много настойчиви и на мен ми е ясно, че трябва без паника да си стегна куфарите.”

Около три години продължава писмовното общуване на Андрей и Нъварт. През това време те не се срещат, за да се излъжат приятелски, че никак, ама никак не са се изменили от бригадирските години…

На 8 февруари Андрей написва последното си писмо, в което последната дума е “почина”.

“Още съм в болничен отпуск и ще използвам това, за да си почина.”

Като шевица се вписа той в българската словесност. Неговият талант не набразди небето с гръмотевици, а го изпълни с мека светлина, в която се топи светлината на голямото слънце.

Димитър Златарски казваше с усмивка, че всичко тече и изтича, дори времето, само Камчия не свършва, “тече и не изтича”.

И животът на Андрей ще тече през нас и през другите, които ще дойдат в живота утре, ще тече и няма да изтича…

Не можах да отида на погребението му, не го видях с цвета на мъртвите. Няколко дни след печалния ден му написах писмо, което ви моля да изпратим сега:

„Небето е все така синьо, както го запомни твоята душа, Андрей! Думата ти е птица в небето на нашата обич, Андрей! Вятърът движи талазите на класилите ниви, пчели жужат, а слънцето пече ли, пече…

От тук нататък кой ще пише стиховете, които ни стискат за гърлото?

Не трябваше да умираш, Андрей!”