Иля Виноградов

превод: Елена Алекова

БАЛКАНСКИ БЕЛЕЖНИК

1. България

С блясък и шум ме посрещат Балканите:
крясък на чайки, кестени пламнали,
думите - ясни, светът - многостранен,
сякаш че шарен библейски ковчег.

Черно - морето. Вълни упорити,
дето все спорят с бурани сърдити,
в пяната радост и болка преплитат,
свързват съдби и народи во век -

с нежност на предано куче ме галят.
Старец търговец ракии разхвалва;
клатя глава, но объркал съм малко.
„Понял, добре!” - чувам смесен език.

Тук всьо добре е - и хора, и вечер,
зрееща бавно в простора далечен;
всеки човек сякаш е и човечество,
както единни са вечност и миг.

2. София

София - мъдрост красива,
гъвкава, плавна снага.
И хора… А те са такива -
дори нямам думи сега.

Говора тукашен слушайки,
както вървя си пеша,
разбирам защо през „радушие”
и радост искри, и душа.

Ден сме познати, а странно е -
все едно бил съм в града;
тук не просто тъй през фонтаните
от извори блика вода -

пий без боязън, безмерно!
В нея са черпели мощ
и римските легионери
след походи в бран ден и нощ.

Тяхната огнена сила,
тяхната смелост и чест
с отломки от крепост срината
пронизват града и до днес.

Само че няма власт вечна.
Във руините - покой…
Но жив е градът - и с човечност,
и с мъдрост - сред летния зной.

3. Пловдив

Пловдив многолик и дивен
многоглав е великан.
Бяло слънце се разлива
в светлината океан.

С вековете сраснал здраво,
шир и хълмове - отвред,
мериш ти епохи славни,
сякаш мериш си каскет:

тук - стои на пост Альоша,
възрожденска къща - там;
бял и прашен, свети още
по-встрани античен храм.

Тлее времето, душата
чоплят мисли и тъги:
миналото и нататък -
всичко чезне сред мъгли.

Само Пловдив над мъглите
е изправил шест глави.
Тям какво ли е открито
как с една да доловим?

СЛЪНЧОГЛЕД

Изви се внезапно пътят
и морския скри простор.
За мене обаче скъп е
и земният кръгозор -
целият в жълто бледо.
На името по закона строг:
виж, слънце е слънчогледът,
мирише на слънчев сок
особено пред усилна жетва;
със златна обшит канава,
разтворен почти в небето,
обичан от нас за това,
че даже да съхне всичко
от жегите дни наред,
на слънцето той се врича
по някакъв свой си обред
без гордост и без назидание
(човек е с друга съдба!).
Към слънчевото създание
аз имам тайна молба:
И в ден на скърби безплодни,
и на щастие във деня -
научи ме докрай да ходя,
приятелю, след светлина.

КЪМ ДОМА

Към зимата се носи влакът,
белеят гладките поля,
а борове зелени сякаш
ръце издигат със молба

за нещо само тям понятно,
с на всички ясната тъга;
на сиви облаци петната
студа смекчават и снега.

Страна - голяма. Пътят - дълъг.
И дом след дом. И край след край.
Какви ли мисли не прехвърляш
и празни приказки безкрай:

за скучните ненужни теми
по новините, за лова,
за наболелите проблеми,
за болестите… след това -

че след година пак ще тръгнеш
и ново друсане на юг…
О, тази права север - юг е
безизходен порочен кръг.

Изстива слънцето в безкрая,
речица някаква дими -
замръзвайки, и рижав заек
се стрелва в преспите за миг.

ВЕКЪТ НА ПЛАСТМАСАТА

В железен век родени, мислим често
какво ли е по-страшно от това -
от белези на ножче по ръцете
и от следи на танкове в трева?

Но век пластмасов се внедри незримо:
без да почука, без покана, сам;
студен, изкуствен, непреодолим и
непоносимо тежък, пуст, без срам.

Той с дестилирана вода ни дави,
от еднократни чашчици залян -
блатисти мисли цъфнаха в добавка
като реки, но не към океан.

Изглежда уж по-мек и по-удобен;
желязото - в боклука да върви!
Но… жилото на истинската злоба
в изкуствени усмивки се прикри.

Уж в свят, където всичко е в излишък,
съседът ще се радва на съсед.
Но… радостта изчезна като нищо
и яки порти и стени - отвред!

В комфорт уж по е леко да се вярва
и в ситост - да се чопка вечността…
Но… празнота в душата се отваря,
а вярата се спъва в ситостта.

И чувам как пластмасата ми шепне:
„Приемай всичко, спи и забрави…”.
И аз, неистински почти, без трепет
по-рядко влизам с нея в спор, уви.

ГЕНЪТ НА ТЪГАТА

1.

Неизявения ген на тъгата
природата на руснака е дала.
Глави лекари мъдро клатят:
Не, няма лек срещу печали.

Всечасно несгоди се скупчват
над руските ниви и паши;
без революции тук е скучно,
а после - ту тъпо, ту страшно.

Очакваме щастие скоро,
упорно все вярваме в личби -
в добрите,
в песни минорни
и тачим поети трагични.

2.

Знам бързия ген - на зулуси,
по-бавния - на скандинавци…
Различен е генът руски,
с горчиви билки подправен.

На скитнишки огън дивен
мирише, в него са скрити
ведно с византийските химни
съзвучията на санскрита;

От древни епохи май носи
отблясък,
че е роден, когато
земята била е плоска,
този наш руски ген на тъгата.

3.

Безброй векове просветват,
замлъкна и птицата веща (1);
днес да тъгуваш е ретро,
ценят се не хора, а вещи;

цени се суши с доставка,
не Пушкин и Достоевски…
Но генът държи се, корав е -
ген руски, росийски, съветски.

Витрини с измамен блясък,
стомана, ракети крилати
безсилни са, докато в нас е
незнайният ген на тъгата.

————–

(1). В оригинала е Гамаюн - митична райска птица без крака и крила, лети с опашката си, има пророчески способности. В по-късно време се изобразява с крака и крила, дори с лице на жена. Падането й предвещава смърт на владетел, а появата й се свързва с представите за щастие и блаженство.

* * *

Днес насън ти се смееше пак.
Аз - в ответ - до зори се усмихвах:
бе тъй светла в ръждивия мрак -
предвещаваше щастие тихо.

Нека сняг си се сипе навън,
пролетта е зад ъгъла, грееща:
та и будна, не само насън,
като малко дете да се смееш ти.

* * *

Немеят, подути, ръцете -
гипсирани сякаш, но жал ми е
да стряскам, да будя детето,
на мойто коляно заспало.

Дъхът му, във който се вслушвам,
е чудо. И мисля си тайно:
небето тъй с грижа е гушнало
земята в дланта си безкрайна.

СТАРЕЦЪТ

Не товареше никого с болки, болежки:
бе решил за проблеми да не разговаря.
Зеленчук за вечеря през ден си вареше -
„ей тъй нещо” - в очукана тенджерка стара.

И в най-малкото търсеше повод за радост -
не в изискани гозби, посуда, бокали,
та нали се родил - и веднага блокада,
въобще оцелял бе със супа туткалена.

Бе в хрушчовка (1) живял: „цели трийсет квадрата!” -
тъй я хвалеше той, който в нея бе стъпил
със жена си… и с нейната майка, и с брат й;
жалко, вече е сам - и е празно и… скъпо.

В собствен дом да тъжиш си е някак неловко -
а какво е било не забравя се просто:
толкоз дни по землянки, бараки, битовки (2):
вътре в тях - теснота, а навънка - удобствата.

От властта и съдбата не искаше много:
ни в собеси (3) бе крачвал, ни в църква, защото
не бе чувал за Бог, но предчувстваше Бога -
Бог бе вяра в човека и вяра в доброто.

Бе ли трудно - се смееше: „глупости постни”,
преживял и препатил - от какво да се стряска…
За човек, който все от смъртта е на косъм,
не е черен животът, а бляскаво тайнство.

———————–

(1 Хрушчовка (разг.) - социално жилище от времето на Никита Хрушчов с невзрачна архитектура и неудобни, тесни апартаменти, които се предоставяли безплатно за временно ползване.
(2 Битовка - временна дървена къщичка за битови нужди.
(3 Собес (уст.) - абревиатура на „Социальное обеспечение” (Социално осигуряване).