Найден Вълчев

Когато изпращахме Тодор Харманджиев към последния му дом и мълчаливо излизахме от залата, рекох:

- Отиде си един добър човек.

- Да, един добър човек - повтори Ефрем Карамфилов и това непретенциозно, обобщително определение изглежда така точно, че го повтарям и сега. То съдържа всичко. В него е добрият учител по френски и руски езици, добрият поет, добрият разказвач, добрият редактор, добрият преводач, добрият приятел на децата, добрият колега.

Не правя портрет на автора, не анализирам широкообхватното му творчество, бягам далече от каквито и да са суперлативи, но си спомням

как от дъното на утрото
един петел изстрелва своя глас,

спомням си дъба на птиците, спомням си поетовите коне:

Коне от мигове и ветрове!
Надбягват се и свойте сенки гонят -
дали ги нещо силно не зове
зад синята черта на небосклона?

И си казвам, че това може да го види, почувства, нарисува и предаде и на нас само добър поет. А като разлиствам Лафонтеновите му преводи или Блоковите „Дванадесетте” и виждам как във финала Исус Христос върви през „ситен разсип” от роса, си повтарям, че така може да го преведе само добър преводач.

И охохооо, с този „ситен разсип” от роса си повтарям, че така може да го преведе само добър преводач. И охохооо, с този „ситен разсип” колко повече от добър. Но тук ще добавя само малък щрих към неговия образ.

По име знаех Тодор Харманджиев отдавна, а го видях за първи път през 1952 г., когато като войник на път от Беласица за Пловдив минавах през София и се отбих във вестник „Литературен фронт” да попитам какво става с моите стихове, изпратени до редакцията от южната граница.

Кого да попитам? Знам, че главен редактор е полк. Веселин Андреев. А знаете ли вие какво значи за един редник това „полковник”? А той в коридора, насреща ми. Цивилен, но аз:

- Другарю полковник, разрешете… - и така нататък, точно по устава.

- Ела, ела - отваря вратата главният редактор, въвежда ме в стаята си, кани ме да седна, пита къде служа, какво ме носи насам.

Казвам си всичко, той повиква от друга стая Харманджиев, който завеждал отдел „Поезия”, и вече сам пита за моите съчинения.

- Цикълчето „На южната граница” - казва Харманджиев - значи е Ваше, ще го предлагам за печат.

За войника - радост велика! Завеждащият отдела ми подава ръка да се запознаем (ама че ръкостискане, ама че лапа има този човек), разговаряме още минута-две с него и с главния редактор, наново „Другарю полковник, разрешете…” и така нататък, той ми пожелава „Лека служба” и хайде към гарата, докато не са ме спипали някъде комендантските.

Но в литературния кръжок, където отивам на сбирка, няма да казвам за цикъла. А като излезе във вестника, тогава ще ги питам аз от онези от големите гарнизони какво знаят за папурите край Струма, за диверсантите и за землянките в недрата на Огражден и на Беласица…

Минават години. Заедно с Вътьо Раковски сме литературни сътрудници в отдел „Поезия” на списание „Септември” при Елисавета Багряна. В съседната стая е отдел „Белетристика”. Там са Здравко Сребров и Тодор Харманджиев, но сътрудничката им Вера Гешева отдавна отсъства, боледува, а Здравко Сребров е и заместник-главен редактор…

- Абе я единият от „Поезия” временно да мине в „Белетристика”, там идват много и обемни ръкописи, Найдене, моля те - казва Христо Радевски, главният редактор…

И така аз временно ставам „първо сито” в отдел „Белетристика” под егидата на Тодор Харманджиев. Работа като работа. Количествено - много, отговорна, с някои авто­ри - мъчна, но и често разведрявана със сладкодумните спомени на завеждащия отдела, с гърлестия му смях, с поговорките и анекдотите, които разказваше, като ставаше от стола и ги разиграваше по актьорски.

Случаи много и всякакви, тук отварям дума за един от тях.

Постъпил е в редакцията ръкопис, въздълъг разказ от Георги Марков. Тогава в младата литература имаше двама: Георги Марков критикът и Георги Марков белетристът.

Критикът Георги Марков ходеше с бастун, единият му крак беше ампутиран и затова връстниците му го наричаха Джери Куцото. А заради експанзивността, вечната възбуда, неспокойния дух на затичания, забързания, страстния картоиграч Георги Марков белетриста - него понякога назовавахме Джери Лудото.

Тук говорим за Георги Марков белетриста и за неговия разказ. Аз съм го прочел, ще го предлагам на Харманджиев за подпис и за включване в някоя от следващите книжки за печат. Идва авторът, ние с него сме почти връстници, знаем се донякъде, сяда той до мен и тихичко си говорим, за да не смущаваме Харманджиев, наведен над дебел ръкопис на другото бюро.

- Една новелка трябва да имам тук…

- Разказ си го нарекъл. За патента.

- Щом съм писал разказ - разказ да е.

- Надявам се скоро да го видим отпечатан. Уверен съм, че ще го одобрят и след мен, но нека си мине по реда.

- Аз не съм от много търпеливите, но какво да се прави.

Говорим си за разни работи, разказва ми за своето инженерство, за туберкулозата си, за тези лечения и тези процедури, режими, процеси, химии…

Питам го отде ги чатка работите за боите, за които пише в разказа си, за суспензии, за колоиден начин на добиване говори…

- Ми нали съм инженер! При това химията на жълтата оксидна…

Харманджиев ще не ще нещо е дочувал от разговора ни, че изведнъж става и казва:

- Вие сте инженер-химик?

- Инженер съм - казва Джери, но не може да доуточни защо Харманджиев най-внезапно го пита как по химически начин може да се установи каква е разликата между чистия пчелен мед и глюкозата, как може да се определи какъв процент глюкоза има в даден мед и ни пояснява как, май че на Женския пазар, един продавач, верицата му, го измамил, като му продал уж чист мед, а се оказало глюкоза…

Инженер Георги Марков не беше изненадан и от подобен въпрос и помня, че подробно и убедително обясняваше по какъв начин можело да се провери една такава работа, как ставало то, смеещите се очи на Харманджиев се удивляваха на познанията му, на хитрия продавач и на наивния купувач.

Джери съчувствено казваше: „Само че оня…”. „Ааа, оня иди го гони!”, казваше и Харманджиев и при това положение те двамата вече бяха станали познати.

Разказът се казваше „Последният патент”. Харманджиев и Радевски сложиха своите одобрителни подписи при заглавието му и той излезе в брой 12 на списанието от 1958 г.

Това беше първата публикация на Георги Марков в „Септември”, където в следващите години и при Харманджиев, и след него той се появяваше твърде често.

Април 1999 г.