Иванка Павлова

НЕПРОИЗНЕСЕНА МОЛИТВА

Обичай ме. За да откриеш, че съм хубава,
да заструи гласът ми водопадно,
да бъда в зноя северна прохлада,
в студа огнище, броня срещу удар.
Обичай ме. За да те заболят нозете
от остриетата, по моя път поникнали,
с прегръдката ти-обръч да привикна,
небето ти да осветя като комета,
да звънна като първородна музика
и с багрите си да те омагьосам,
до твоята сърцевина да се докосна
и да пробудя спящите ти музи.
Обичай ме. Не като другите. Различно.
Без юношеска пламенност и жадност,
без упоение, без обожание,
без мъжката предзалезна трагичност.
Обичай ме спокойно като вятъра,
дошъл да оплоди цвета дървесен,
като ръка, изтръгваща от арфа песен,
като косач, отключил всички аромати.
Душата ми ще засияе ореолно
и приказните си страни ще ти покаже.
Обичай ме, когато ме отричаш даже…
А аз ще те измисля - бог, пред който да се моля.

НАКАЗАНИЕ

Ще те накарам да си с мене,
напук на женската си гордост.
С горчиви устни ще се смея,
ще тържествувам натъжена,
когато нечий алчен поглед
към мен горещо ласо хвърля.
Ще те накарам да ме слушаш.
По моите пътеки диви -
неомагьосващи, нелесни -
ще те заставя да преминеш,
от скритата ми жар облъчен,
от мисълта ми озарен.
Ще те накарам да си тръгнеш,
загубил древната надежда
с упорството си да превземеш
подмолите на нежността.
Ще те накарам да ме помниш
с унилата и хладна памет
на неродените неща.
Ще те накарам да ме търсиш,
мозайката на моя образ
да слепваш от безброй подобия.
Ще те накажа да ме имаш -
далечна като хоризонта,
неуловима като вятър,
непостижима като блян.

ТОГАВА

Ще бъда като ядка крехка
на дрехите без меката защита.
И ще пристъпя със притворени очи,
за да заключа вечността на този миг.
Ще сложа длани на гърдите ти.
Ще заструи от двете ми ръце
такава изворова нежност,
събирана по капка дълго
през късните еднакви вечери,
през будните беззвездни нощи.
Ще ти разказват тихо пръстите
и ласкаво ще направляват
на думите седефените ладии
край рифовете на страданието,
за да не звънне ненадейно счупване
на нещо крехко вътре в мен.

КОТКАТА

Задраска по вратата, предявявайки
правата си над нежността ти.
В онези дълги вечери, когато
в съблечените клони на дърветата
се е полюшвала измръзнала луната,
гальовно си заравял пръсти
в златистата й топла козина.
Премина древна тръпка по кръвта й.
Когато й отвори, тя се стрелна
към коленете ти в очакване,
но твоите ръце държаха моите.
Две жълти цепки с укор ме прерязаха.
С упорство, с отчаяние, с омраза
тя се опита да се вкопчи в тебе,
но ти враждебно я отхвърли
и не видя: безшумно с нея
и аз напуснах твоя дом.

МЕЧТА С УХАНИЕ НА ЦВЕТЕ

Намерих ли те? Или те измислих?
И кой си ти? Като кристална чаша
с душата си те пълня, без да зная
ще звъннеш ли от моето докосване.
Усещам твоето присъствие
по сепването на сърцето,
по нежното потръпване на устните.
Къде си в тоя час? С кого?
Като въздишка нереален,
ти най-дълбоките ми пластове
разместваш и оттам избликват
неподозирани и щедри извори.
Не искам нищо да се промени:
звукът на думите ти ще пропъди
врабчето на плашливото ми чувство
от клончето изящно на мечтата.

Не искам нищо да се промени.

НО…

Когато обичам, обичам изцяло
дори ако имаш прегърбено тяло.
Косата ти нека е севернобяла,
в очите ти зимна печал да е спряла,
прорязала с котва дълбоко сърцето.
Аз пак ще те следвам нататък, където
мечтата е спуснала своите люлки
и жалби изплакват незрими цигулки.
Ще бъдат ръцете ми ладии бели
за твоите грижи, съня ти отнели.
Аз всякога всякакъв бих те приела:
била ли съм плаха, за теб ще съм смела,
била ли съм въглен, огнище ще стана,
а в роза ще пламна, била ли съм рана.
Но аз се страхувам от мисли нечути,
от знойните стъпки на млади кошути,
от здрача седефен на болки предишни,
от ласки без огън, от думи излишни.

Боя се… В душата ми всяко начало
е в нещо отминало вече умряло.

НАСТРОЕНИЕ

Върху лицето ти е спало лятото
и мекият нектарен дъх на праскова
от него ме облъхва леко.
Ти на какво послание си пратеник?
Какви забрани днес, на гордостта подвластен,
в мъгла от думи цял се те облекли?

А аз с ръце прохладни бих вървяла
на твоята усмивка по загара тъмен.
Бих запечатала устата ти.
Стрелките на часовника бих спряла,
дордето в тебе бавно се разсъмне
от тихите олтари на телата ни.

Усети ли мига на звънък пчелен полет?
Полепна мед по моето сърце от тебе.
И ако беше цвят - сам чашка би разтворил.
Зелен е вятърът. В кръвта витае пролет
и нежността ни мъчи с трудни ребуси.
От себе си ли се боиш, та все говориш?

***

Не бих те забелязала дори.
В прозрачния ти поглед
се видях.
Пред южната ти нежност
се смирих
и в порив неочакван
полетях.
Звънеше с арфи
пиринската нощ.
Пред стъпките ни
падаха звезди.
Ти не умееше да бъдеш лош.
Аз се задъхвах
в своето „преди”.
Ръце -
като на пътници без път.
Ранени устни.
На душата вик.
Мълчание -
безбрежна бяла смърт.
Забрава -
сухи есенни треви.
Тъга -
като дъждовен бавен плач.
Мечтата светеща залезе в нас.
Загубени деца сред тънък здрач.
И „сбогом”,
неизречено на глас.

РАЗМИНАВАНЕ І

Колко пеперуди
с опърлени крила
наваляха под светлината.
Тръгна си натъжена -
преди да е била -
с люлякови очи мечтата.
Прегръщаше ме
с отсечени ръце
забраненият ти порив.
Зимно зъзнеше
детското ми сърце
зад стъклената ми гордост.
Никога недей помисля
да разсечеш
живите връзки -
алена
през сърцевината ти ще потече,
ще те удави раздялата.
Своите спомени -
добри или не -
запази.
Не се натъжавай.
Да можехме да страдаме поне.
Бавно към дъното
отплават
разбитите кораби
на нашите сърца.
Чакат те фарът на къщата,
златната котва - двете деца.
Тръгвай без мен.
Не се обръщай.

ОБРЕЧЕНОСТ

Чувство,
колкото живота
на едно откъснато цвете
в изящната шия
на модната ваза.
Напразно
подменят водата.
Стъблото се гъне.
Загубва цветът
аромата си.
Мълчим.
Какво да си кажем?
Ти си моята ваза.
Аз - откъснато цвете.
Напразно
обгръщаш с ръце
раменете ми.
Душата ми - няма.
Докосване - без магия.
Все още сме двама,
но вече не ние.

НОЩ

Тази нощ дали е някога била,
или е сънувана,
или измислена?
Плакаха ли тъмните стъкла?
Бяхме ли тогава
истински?
Помня меките ухаещи коси,
на телата
бялата жарава,
нежността, която възкреси
думи ароматни
и забравени.
Помня двете ти почиващи ръце,
стръмните пътеки
опознали.
Помня своето добро лице,
на гърдите ти
гнездо направило.
Тази нощ дали е някога била,
в приказка ли стара
е родена?…

Утрото през мътните стъкла
не позна лицата отчуждени.

УСМИВКИ

Усмивки -
когато тръстиките на телата ви
се огъват под аромата
на моето присъствие.
Усмивки -
когато ми поднасяте
от магазина на душата си
подбрани чужди плодове.
Усмивки -
когато в пещерата на ръката си
уплашената ми ръка затваряте.
Подир това
върху екрана на представите,
озъртайки се, преминават кадрите
на истината във сърцата ви.

***

Привързах ти крила -
да бъдеш птица.
От синия бокал на хоризонта
отпихме глътка.
Като златен пръстен
лежеше слънцето на неговото дъно.
Но кактусова кожа бе облякло
сърцето ми вместо венчална дреха.
Убодох те:
закичих самотата си
с червеното перо на свободата.

***

Морето е зелено като поглед,
от който няма да избягам.
Притегля ме с прохладна ласка
към съдбоносното си дъно
и меките ми стъпки тънат
в капризен пясъчен килим.

От арфата на мойто тяло
водата бавно зазвучава.
Отплават покрай мене риби
в сребристо светещо мълчание.
В косите си корал забождам,
безплътна като аромат.

Очите ти ме теглят като дъно.
Зелените му водорасли
приспивна люлка са изплели,
която ще ме залюлее,
и в зъберите на скалите
ще се разбие моят сън.

Морето е зелено като поглед,
от който няма да се върна.
В нетраен миг ще ме усетиш:
въздишка бяла в полуздрача,
ръце, които не докосват,
и вик, в мълчание замрял.

ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО

Мразете ме, тъжни момчета,
редници на поезията.
Очите ми - потъмнели пайети,
са непростително трезви.
Една Рила - самотнобяла -
в профила ми се оглежда.
Изпита е чашата на раздялата
с последни капчици нежност.
Милите ми момчета прошарени,
как сте кръстосали шпаги.
Птици от поднебесните мансарди,
от крилете си не ще избягате.
Предизвикателно блясват очите ви,
стиховете ви стрелят в сърцето.
В своите прерии се скитате,
непоправимо млади поети.
И закръжавате като над остров
над моята територия ничия,
огряна от белите кости
на едно-единствено обичане.
Жалете ме, тъжни момчета,
аз съм Снежанка омагьосана.
Обкръжете ме като джуджета:
да почакаме принца гостенин.
Може би е пред портата вече.
Конят му рие пръстта: „Къде си?”.

Ако можете да въртите мечове,
търсете своите принцеси.