СЛЕДОБЕД – ЧЕТИРИ ЧАСЪТ
СЛЕДОБЕД - ЧЕТИРИ ЧАСЪТ
Следобед. Четири часа.
Истерия. Звънят часовници.
И хукват армии чиновници
на лов за светли небеса.
И улиците пак кипят -
народ! Движение! Движение!
Пожар, или пък наводнение?
Не, бърза към света светът.
А светофар - триок робот -
намига бясно на пресечките.
Къде си хукнало, Човечество?
Да гониш своя луд живот?
Не ще го стигнеш! Бяга той!
И хубавото е това, че
те кара винаги да крачиш,
да не замръзнеш от покой!
Следобед. Четири часа.
Рогатите тролеи с викове
фучат край мене като бикове,
на стъпалата им вися.
Потъвам в този град дълбок.
Редя се за вечерни вестници.
А в тях - в колонките им, тесните -
тресе се земното кълбо.
А горе, на един балкон,
прегърнати, в любов изгубени,
стоят спокойно двама влюбени,
увиснали като в балон.
На своята любов висят…
…Спокоен, вдъхвам топлината им -
те ще спасят от смърт земята!
Следобед. Четири часът.
1968
ФИЛМ
“Това е филмът. Друго няма.”
Валери Петров
Човешка, простичка, банална,
развиваше се любовта.
Макар и тъй сантиментална,
отдън душа ме трогна тя.
Тя в мен събуди всички болки.
И там, върху екрана бял,
въртяха се на двете ролки -
въртеше се животът вял.
Въртяха се в една окръжност
прощални погледи, слова.
А пък на мен ми беше тъжно
и без това, и без това…
Но някой захихика в здрача
и аз се сепнах изведнъж:
на мен се смееха - че плача…
Измъкнах се. Валеше дъжд.
Аз бавно тръгнах в този злобен
град, пълен с присмех, дъжд и дим,
щастлив, че още съм способен
да се разплача и от филм.
1968
БЪЛГАРИЯ
Ти си под мен и край мене.
Аз във душата те крия:
шарена люлка рождена
бъкле жетварска ракия.
Ти си глава на комита,
пришита на моите плещи.
Хляб на трапеза честита
и над смъртта ми две свещи.
Със дъждовете си бий ме,
грей ме със майчини сълзи,
а легна ли в тебе, завий ме,
завий ме да не замръзна!
1969
СОЗОПОЛСКА НОЩ
Стара порта. Гнили стъпала.
Изглед към морето и към чайките.
Стая с дървеничеви легла,
със комод и снимка на хазайката.
Бабички пред прага вън седят
и морето ги потапя в сянката.
Между тях сега за кой ли път
търся хубавицата от снимката.
Но я няма. Тъмните води
са отнесли хубостта й сърнена.
И на мястото й днес седи
някаква старица глуха, сгърбена…
Колко бързо всичко се мени!
Времето, и хубостта, и хората.
Баби стават младите жени
и от тихи стават зли просторите.
Ето ги - те падат отведнъж.
Портата изхлипва от безсилие.
Бабите се пръсват. Руква дъжд.
Сбогом, тиха вечерна идилия!
Сбогом, тихи думи! Пада мрак!
Буря като кораб люшва къщата!
И аз чувам през стената как
две икони молят се, прегръщат се.
Две светици в мрака се зоват:
земната и тая зад кандилото…
Женски плач, един рибар на път,
мълнии и мрак, море раззинало.
Падат стъпалата с грохот вън.
Тръгват към морето, та на ранина,
ако свърши този страшен сън,
да посрещнат жив и здрав стопанина.
….Стара къща. Гнили стъпала.
Но я няма тишината синкава.
Бурята е стихнала, ала
зеят двете счупени стъкла
и я няма на комода снимката.
1969
НА СБОГУВАНЕ
Та значи тъй: реши и си отиваш!…
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден-два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене, ако някога ме стопли
Усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О, знам: не ще съм същият тогава -
очите ще останат без искри;
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта;
и то ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе…
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
1978
ПРИКАЗКА
До тази нощ бях принц, но омагьосан.
Ориса ме орисницата лоша -
чак до смъртта си всяка нощ да нося
една бодлива таралежа кожа.
До тази нощ на таралеж приличах.
Щом слънцето угаснеше стопено,
аз страшната си мантия обличах.
Жените нощем бягаха от мене.
Бояха се от мен. От грозотата.
И те от мен, и аз от тях се криех.
но мислех си: „Ще дойде тя, едната,
и ще разтури страшната магия!”
И ти дойде. Прежали свойта нежност.
От всички тях ти престраши се първа.
До съмнало ти милва таралежа
и израни ръцете си до кърви.
Ръцете ти ме галят толкоз нощи -
и питам се със страх: „Кървят ли още?”
1984
ЩАСТИЕ
Една простичка дървена маса
сякаш крачи в тълпата сама -
на ръце двама млади отнасят
свойта свидна покупка дома.
Те така я крепят и внимават,
сякаш носят шиник със пари…
Тез, които край тях отминават,
им завиждат по малко дори.
- На какво ли завиждат? - ще кажеш…
О, на пълните с радост очи!
Че на маса-вълшебница даже
хлябът, смесен със сълзи горчи.
Подслади ли се с мъничко радост
и със дума човешка, добра,
и коравият хляб ще е сладък,
па макар и на гола софра.
Една простичка дървена маса
сякаш крачи в тълпата сама.
Всеки ден новодомци отнасят
тъй по капчица радост дома.
1984
ТИ
И ето те най-после - истинска.
От кръв и плът - не от мечти.
След толкова жени неискрени
направи искрен подвиг ти.
През хулите и през съветите
премина с каменно лице
и в жертвеника на сърцето ми
принесе своето сърце.
След тебе лаеха езиците
и всичко почерня от дим,
защото като еретиците
до днес на кладата горим.
Не ще угасне скоро кладата
и всяка съчка ще пращи,
и влязла в огъня й млада, ти
старица ще излезеш. Ти,
която като теменугата
на вятъра се подари.
Не ни остава нищо друго,
освен да светим, да горим.
1984
***
Не ме напускай ти до сетен час!
А даже и след него! И във гроба!
Бъди със мен, за да не мръзна аз!
Умра ли аз, ти не умирай, Обич!
Дори и в мрака вечен ми свети!
Над мен пониквай в стрък, в дете, във буря!
От мъртвите създавай живи ти,
на живите бъди не бряг лазурен -
бъди вихрушка, огън, святост, грях!
Греши със тях, пречиствай ги, да чувстват,
че по душите им не е останал прах,
че с теб се ражда вечното изкуство,
дошло от пещерния първобитен танц
и стигнало там - досами звездите!
Безбожнице, живей в единствен храм -
човешкото сърце! И по стените му
рисувай своя двоен образ - нов
и стар като самата вечност!
Живей, живей, измислице Любов!
Мираж бъди, но ни прави човечни!
1984
***
Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка-невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!…
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите, дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш - ме извикай!
Където да съм - твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината…
Ако е късно, ах, ако е късно,
отвъд земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не ти - то моята мечта.
1984
ПАК УХАЕ НА ЦВЯТ, ПАК НА ПРОЛЕТ УХАЕ
Пак ухае на цвят, пак на пролет ухае.
Здрасти, свят-необят, сбран във малката стая!
Здрасти, кипнал, студен, умен, тъп и безумен!
Днеска целия ден ще те правя на думи.
Нощес цялата нощ пак над теб ще се блъскам -
От ръждив, грозен, лош - нов дано те излъскам.
Дано пак заблестиш чист, какъвто си всъщност -
Меч, излят от мечти, погрознял само външно.
Пак ухае на цвят, на живот пак ухае!
Добро утро, крилат, мигновен и безкраен
Ден под синия свод! Ден голям, добро утро!
Пък дано с теб, Живот, си го кажем и утре.
1988
ТЕЛЕПАТИЯ
Ако всичките пъти, когато
съм те викал със мисъл стаена,
беше идвала с дух телепатен -
сто години да би била с мене.
Ако с клетви след всички измами
съм те гонил и ти си ги чула,
досага ог света да те няма.
Смерч невидим да би те обрулил.
Ако днес, след пожара любовен,
зарад всичко, което отроних
в твоя чест, чуеш ти благослова -
да би станала вече икона.
Ала чуване-знаене няма.
И така, разделени в безкрая,
непознати и чужди с теб двама
си живеем, без нищо да знаем.
И докрая така ще е, скъпа.
Докогато съвсем неусетно
една гръмка камбана изтръпне
и единия само подсети,
че той, другият, си е отишъл.
Ни той вика, ни него го викат.
От излишен е станал възвишен,
но за пръв път не мисли за никой.
1990
СРЕДНОЩНА МОЛИТВА
Събличай се, полека се събличай
със грацията дивна на русалка!
От себе си едно след друго свличай
прикритията нежни, ала малки
на свойта плът свенлива, но греховна.
Нима е грях тъй да те гледам, мила?
Нали от този вечен грях любовен
ний всички на света сме се родили?
Нали от този „грях”, така наречен
започва въсщност нашето начало?
Ако е грях, то този грях е вечен,
безсмъртен като смъртното ти тяло.
И като моето, което те обича,
което тръпне, чака и което…
Събличай се! Полека се събличай,
греха да видя и да го усетя
в копнежа му да изгоря докрая…
На този свят горчив и толкоз мрачен
по-сладко чудо от това не зная:
жена, която се съблича в здрача…
Събличай се и ми свети със вечност.
1990
ОРИС
Вместо трите приказни орисници
тази нощ при тебе ида аз.
Твоите очи ме гледат слисани.
Ти не разпознаваш моя глас.
Ни ръцете ми, от ветрове изстинали,
ни кравта ми, дето в теб тупти.
Нищо, аз съм твойто глухо минало.
Мойто светло бъдеще си ти.
И все пак заръките ми пламенни,
синко, запомни и отсъди:
нека мето ти бъде каменно,
но от камък, сине, не бъди!
Нека весел и щастлив пораснеш ти!
Хубаво живота преживей!
Избери си свойто умно щастие,
само лесно щастие недей!
Сам върви! И пеш върви! Умората
като мене да не те слети!
Никога не се разделяй с хората,
но свикни и сам да ходиш ти!
И стани такъв, какъвто искаш ти!
Мек в сърцето! Не в гръбнака мек!
Вместо трите приказни орисници
те орисвам аз: бъди човек!
