Иванка Павлова

РАЗГОВОР С МОЕТО БЮРО

Тебе те докараха насила,
мене ме научиха да се насилвам.
И сега сме само две дървета,
от които си отидоха пчелите.
Облечи си грапавата кожа.
Ще си тръгнем, без да ни усетят.
Птиците ще известят, че се завръщаме.
Живата земя ще се разтвори -
ще усетиш, че си с връх и корен.
Аз ще бродя боса и нехайна
край червените съзвездия на шипките.
Теменужките с око голямо
ще се удивляват на ръцете ми,
уловили гривата на вятъра…
… Стъпки. Някой идва. И си тръгват
мравките от твоята кора.
Спомняш ли си? Нищо не си спомням.
Аз и ти - дървета без гора.

ПО СТЪЛБИТЕ

Цял вдаден в грижата да се харесаш,
как търпеливо и унесено
с ръка нареждаше косите си
пред огледалото.
Крещеше връзката -
червена удивителна -
да бъдеш забелязан непременно.
Когато всичко беше в ред,
очите се втвърдиха от доволство.
И хукнаха по стълбите задъхано
муцунките на твоите обувки
по прясната следа на карамфилите,
които трябваше да те припомнят
на нечие внимание високо.

ГРОЗДЕ

Затварят в бъчви гроздовия сок
с ръце, окървавени от насилие.
Гладът за слънце го взривява:
как мъченически се блъска,
опасан с обръчи и безпросветност.
Бучи гневът му в гъстата мътилка,
додето се избистри мъдрата му сила
и потече по хладните му жили
заканата на огнената кръв.

ДЕТЕТО

Детето с двата бели хляба
бе спряло пред една витрина.
Заминаха нанякъде трамваите
с увисналите гроздове от хора.
Угаснаха под сенките на кестените
жените с изрисувани лица.
А дългопръстите неони
с разклатените клони се прегърнаха.
Детето с двата бели хляба,
като с две едри жълти риби,
стоеше пред голямата витрина,
закотвено на своя земен бряг,
и плискаше вълни пред него
едно море, което само то
все още можеше да вижда.

ВНУЦИТЕ

Тръгваме си и остават двамата
като стари съхнещи дървета,
със земята каменлива сраснали.
Дълго за довиждане ще махат,
след това свободно ще покапят
сълзите под черната забрадка
и под овехтелия каскет…
А сега в кафеза на гърдите
блъскат се уплашените мисли:
„Докога ли ще се връщаме на село
по изровения път от дъждовете?
Докога ли ще целуваме ръцете
с почернели изкривени пръсти
и ще се напълва с гласовете ни
одаята с потъмнял таван?
Докога ли ще излизат пред вратата
всеки път, когато непознати
минат по отсрещните ливади:
ще се взират в тях, дордето се изгубят
и отново писне тишината
в оголелите треперещи дървета…”.

Тръгваме си. Те остават двамата.
Пътят ни поглъща от ръцете им.
А под шарената сламена възглавница
в купчината пожълтели пликове
ще се смеят снимките на внуците
и приседнала на прага, ще ги чака
старата, добрата тъмнина.

***

Да бъдеш в малък стар градец,
където рано къщите заспиват
и улиците свечерени
повтарят късните ти стъпки…
Такава неподвижна тишина,
като че ли от хиляди години,
под лунния фенер забравен,
не се пробужда този град.
Единствено дърветата уютни
в зелената си сянка пазят
гласа на пухкави врабчета.
В такава нощ навярно има
сладкарничка с три-четири маси
и с някакъв последен посетител
с очи над бирата изпита.
Ще влезеш. Ще ти поднесе
кафе момиче тъмнооко
с омаята на южно слънце.
И в жълтата мъгла на тишината
ще отнесеш неясна скръб
и уморена завист ще оставиш…

Да бъдеш в малък стар градец,
където рано къщите заспиват,
и някъде далече в тъмнината
на спомени, желания и време
да вдига покрив твоят дом,
готов какъвто си да те приеме.

ПРЕОБРАЖЕНИЕ

Тук всичко си е същото и не е същото.
Дърветата са с грапава кора.
Трева прорасна в покрива на къщата.
Ръка случайна ружите обра.
Свирнята на щурците е предишната.
Щурчетата дали са отпреди?
С костилки голи ме посреща вишната -
стопанката й над плода не бди.
Цветята бели, за венчета брани,
суша - били целебни против рак.
Донасям вкъщи, цяла изподрана,
букетче диви ягоди и в знак,
че нещо детско в мен е още живо,
клеча пред щурчовата къща пак
и стрък трева напъхвам закачливо
като злосторен, но не зъл хлапак.
Певецът беден, войнствено наперен,
облечен в черен фрак и с лък в ръка,
от гняв навярно - не от страх - трепери
и сам е звънка струна за лъка.
Тук всичко продължава, както някога,
живота си безхитростен и прост,
мирише на овце и крави млякото
и само аз съм краткотраен гост.
Храната ми е като на овчарите.
Душата ми по чудо се смири
пред заника олтарен, пред върхарите,
пред подвига на мравките дори.

КРАЙ РИЛСКОТО ЕЗЕРО
БЛИЗНАКА

Поставени край твоя бряг от древността,
те имат своя мисия навярно -
огромни и безмълвни бели камъни.
Усещам топлината им да преминава
през тялото ми и съм благодарна
за щедрата им доброта.
Потъва погледът ми в дълбините ти.
Играят дребни рибки под водата
и в чудна плетеница се преливат
настигащи се концентрични кръгове.
Насреща - страховити зъбери
и вкаменени преспи сняг,
замрели в устрема си към земята.
Тук ясно чувам мисълта на Бога,
че са едно човекът и небето,
водата, камъкът и цветето -
изящно, нежно и безпомощно
сред каменната гръд на планината.
Поемам цялата магия
на твоята мистична красота,
око небесно, и сърцето се смирява.
Изтича моята умора.
Душевните ми рани оздравяват.
Ще отнеса в големия си град
утехата, че винаги си тука -
готово да ми върнеш добротата,
да ми покажеш мъдрата си сила
и от самата мен да ме спасиш.

РАЗДВОЕНИЕ

Аз съм хем щурецът,
хем мравката.
Станка Пенчева

Мравка съм. Щурецът в мене
отказва да свири. Замлъкна.
Може ли едно стихотворение
да изцери нечия мъка,
на безутешния да даде сили,
гладния човек да нахрани,
в ожесточения да вдъхне милост,
да ни избави от отчаяние?
Не е ли повече мълчаливо
да подкрепиш една старица,
да посадиш дръвче, да го поливаш,
да подслониш измръзнала птица?
Дори и да е елементарно,
поезията да е нещо висше,
плаши ме тази божия дарба -
сладкото бреме да пишеш,
ако трябва някого да изоставиш
и да подминеш нечия болка.
Мравка съм. Не си заслужава.
Един щурец по-малко. И толкоз.

НАВРЕМЕ

На две души съюзът красив да те роди,
навреме да напъпят моминските гърди,
навреме да достигнеш върха и далнината,
навреме да потърсиш пътека към мечтата,
навреме да изгрее любовната зорница,
навреме да се стрелнеш в небето като птица,
навреме да нагазиш в снега дълбок сама,
навреме да наточиш езика си-кама,
навреме да опиташ и лудост, и отрова,
навреме да си дръзка, навреме да си нова,
навреме да си свята, навреме да си грешна,
навреме да си силна, навреме безутешна,
навреме да си арфа, навреме да си мъка,
навреме да познаеш и обич, и разлъка,
навреме цвят да бъдеш, навреме да си скреж,
навреме да живееш, навреме да умреш.

ЖЕНА

Стоиш и слушаш.
Мъжът, чието звание и име
те карат да се чувстваш равна на самите тях,
говори нещо оживено
над пяната на твоето лице.
Гръдта ти е висока.
Вълнува го замайващото спускане
на линията й към талията.
Стоиш и слушаш.
Устните полуусмихнати
прикриват гордостта на тържеството ти.
Но погледът, привлечен
от нечий продължителен и значещ поглед
на мъж случаен,
неволно се обръща и го търси.
Стоиш.
В изящна дреха
и с безупречна фризура,
достойно изявила себе си
по начина единствен, който
душата ти познава.
Стоиш и слушаш.

МЪЖЕ

Мъжете са на „ти” с живота.
Завръщат се от гари и летища
и носят техните обувки
праха на пътища, които
мълчат като туптящи нерви
по мозъчните им кълба.
За стъпките им се отваря
в нощта една врата, където
по навик се навеждат над лицата
на своите припомнени жени…
Обичат топлината на дома си,
прегръдката на сънните чаршафи,
ръцете на дълга, в които
ухае чашката със мляко
и вие бял горещ език.
Те тръгват пак. Денят отново
ще населява техните планети
с мъглива женственост, в която
откриват тъжно-примирени
повтарящите се черти.
Прегърбени и уморени,
под нов товар от слепи мисли,
те се завръщат у дома.
И с правото си на мъже,
привикнали с лъжата стара,
до своите жени заспиват
и с тях в съня си се намират
като повехнали деца.

КЪМ БАЩИТЕ

Бащи,
когато дъщеря ви се роди,
спомнете си за всичките жени,
които сте обичали,
които
като сребристи риби са отплували
в морето на случайността и на забравата.
Спомнете си, спомнете си, когато
духът ви закопняваше
жената
да бъде бряг спасителен, където
намира разум и любов сърцето,
а не безплодна, мъртва красота…
Когато дъщеря ви се роди,
строшете в своя дом огледалата
и от деня, когато каже „татко”,
я направете на момчетата другар.
С душите на нещата населете
света на нейното приятелство:
да може,
да иска,
да постига,
да обича
и на момче във всичко да прилича.
А с прелестта си мила на момиче
да бъде топла като кръв от рана
и над нетрайните примамки за плътта й
да се присмива гордият й дух.
Но влюби ли се -
силна и свободна,
във всеотдаването си богата,
да заблести като дъга стоцветна
над фалша, над страха и суетата.

Когато дъщеря ви се роди,
строшете в своя дом огледалата.

ЧОВЕШКИ ПЕЙЗАЖ

Кънти измръзнала земята
от подкованите подметки.
Оголва вятърът пътеките.
Порозовелите уши
и заскрежените мустаци
се сгушват в галещите лапи
на топлите яки.
А над дървета почернели,
над вледенената прозрачност,
над покриви с танцуващ дим
ту се понася, ту заглъхва,
от синкавия нож задавен,
викът протяжен на свинете.
Дошъл от празнични дворове,
безпомощен и безнадежден,
ръце протяга към небето
и капе в локвички червени
по чистотата на снега.

РАЗГОВОР С БОДЛЕР

В пещта на нажежените думи
пращи духът ти самозапален.
Присмех зъл - над всяка умност,
утаен в тъмни бокали.

Отрицанието е милосърден гений
за наранимата душевна материя.
Прокълнатият и надареният
са единствено съизмерни.

Невинността не подлежи на извинение:
в речника горд на самотата
татко означава презрение,
майка - фалшифицирана святост.

Нежността е дълготрайна отрова
с коварността на опиятите.
Пълзи в кръвта бавно олово
от изстинали полуприятелства.

Вие плътта разбунтувана -
срива стените на благоприличието.
Знаеш ли това колко ти струва?
Малко по-малко от всичко.

Предизвикателството е за боговете.
Пороците са смелостта на избраните.
Входът към ада е през сърцето
с доживотна присъда: страдание.

В здрача на омерзена постеля
сияе една черна Венера.
Падат лебеди обезумели,
в яростни стихове разстреляни.

Париж - овехтяла графика,
подходящ декор за трагедии,
шокиран и любопитен ахка
пред ролетката на легендите.

Дрехата - с гънки премислени.
Дистанция - непреодолима.
Зад барикадата от неистини
истината се таи безименна:

любовта се дава цяла някому -
не се дели с генерали;
жената поробва всякаква -
с несъвършенство и с идеалност;

гордостта е дете без ласка;
болезнена - сърцевината;
сбогом на надеждите - маската
в големия живот-театър.