ЗАЛЕЗ
ЗАЛЕЗ
На Д. Карагьозов, убит от фашистите
край Бургаския залив
Отвъд тръстиките, над залива,
се достопяваше денят.
Потъваха - и той, и залеза -
две отражения без плът.
Угасваше едно страдание,
един пречупен звезден лъч,
и замъгленото съзнание
притихна, спря да се измъчва.
Дали заплакаха тръстиките?
Не знам, бе тихо над света. -
Две отражения застинаха
в дълбочината на нощта.
1965
ОБЛАК
Подгонен не от вятъра, а може би
от своето призвание да носи дъжд,
той тръгна - потъмнял и разтревожен,
готов да се изсипе изведнъж.
Небето беше кремък и по него
звънтяха твърдо стъпките му-мълнии,
една дълбока тишина полегна,
която никой не смути за дълго.
Но тресна изстрелът - последният и тихо
отпусна рамо той и полетя към бездната.
Не, не заплака и не се усмихна -
валеше дъжд и просто беше весело.
Валеше дъжд, а облакът издъхваше,
отдаден на треви и на дървета,
на папрати, на лишеи, на мъхове…
И много синьо ставаше небето.
1965
ПОВИК
Зелената трева ме вика
да се завърна в равнината
и сам като трева да никна
под старото небе на Тракия.
Да разговарям с ветровете,
презрели в пътищата свои
самотността на върховете,
двуличието на усоите.
Да чакам дъжд и всеки облак
да бъде моята надежда,
изпълнен с радост или болка,
денят във мен да се оглежда.
И да отроня, да посея
до корена си плодно зрънце
и най-подир да остарея,
да прегоря от много слънце.
1965
ВОЙНА
(Четиристишие, което прочетох в
междуредието на едно комюнике)
И небето бавно почернява,
и се спуща страшната печал.
Чезнат свети имена и слава…
Нищо ли светът не ни е дал?
1965
