Йордан Ковачев

***
О, разлей се, радост моя,
към безкрайния простор,
дето не достига нивга
ни мечта, ни морен взор.

Намери на твойте сили
извора неизтощим
и ела си с нова вяра
в тъмно време да горим.

Да разпалиме сърцата
и в скованите души
странна сила зли вериги
с весел звън да разруши.

Тез блата - струи замрели,
тез тълпи от мъртъвци
да пробудим за живота
с наште сребърни звънци.

Във искрящи водопади
буйна радост да блести
и сърцето на човека
в топъл лъч да зацъфти.

Отлети, о, радост моя,
там над седем небеса
и на истината вечна
чуй отново ти гласа,

и ела си, че ни чака
дълг и работа без край -
тая спяща, глуха сила
пак в живот да засияй.

——————————

сп. „Възраждане”, г. 17, кн. 2, 1927 г.

СВЕТИЛНИЦИ ВЕЧНИ

Вий земният вече изминахте път,
глас ясен навеки замлъкна,
зарята свещена, заря на дългът
в угасналий поглед замръкна.

Земята рождена във свойте недра
прахът ви безжизнен е скрила,
но тя не погълна, но тя не прибра
и вечний ви блясък и сила.

Живей, право слово и свято дело,
и ек от борбата ви тътне,
звездата, що беше на вашто чело
пак грей над несгодите мътни.

Че вярвахте вие в най-нежния блян,
мир ляхте над всяка тревога,
на злоби и страсти във тежкия плен
вий търсихте, сочихте Бога.

И в идната пролет от вашия труд
поникнат ще цвете до цвете;
със милост и обич, всред мрак и всред студ,
светилници вечни, горете!

——————————

сп. „Възраждане”, г. 17, кн. 3, 1927 г.

***
Не скривай своите борби,
и всяка мисъл разкажи,
щом хранена до зрелостта
на родна вейка натежи.

Гори ли огнена мечта,
надежда нежна ли сияй,
ти къс по къс ги раздроби,
та всеки дух да ги узнай.

Не са сал твои тез цветя,
що никнат в твоя ясен ум,
не сал за теб се впускаш ти
по синия небесен друм.

От всяка радост, що цъфти,
от всеки порив, що светлей,
ти длъжен си да отделиш
и друг във тях да оживей.

На семето, що ти садиш,
плодът ще друг да обере,
и не мисли дали светът
завета твой ще разбере.

Работникът за своя труд
награда взема вечерта,
но той не търси да узнай
на господаря мисълта.

И ти труда си тъй отдай,
разпръсквай свойта светлина,
и не търси де пада тя,
в кое сърце, в коя страна.

——————————

сп. „Възраждане”, г. 17, кн. 8, 1928 г.

ЗЕМЯТА РАБОТИ…

1. ЛЕТОПИС - 1928

Длетото, калено в жарава и творчески пламък,
и чук каменарят издигна във яка ръка,
изглади лицето старинно на сивия камък
и ужаса земен записа на него така:

„Помнете, вий, знатни, и вожди, и хора работни!
Нощта бе току-що покрила тракийски поля
и в тиха почивка прибрала човек и животни,
когато земята се бурно разтресе, сгърчи, разлюля.

Селата грохнаха, от мощната тръпка срутени,
градът се обърна на сипей от тухли и пръст;
стрели-минарета паднаха, като от коса покосени,
и с църкви старинни политна блестящият кръст.

Крайречният бряг о брега се блъсна и удари,
водата изчезна в попукани земни недра;
кат змей си снагата извиха тез хълмове стари,
когато страхотният тътен земята раздра.

Дърветата тежко шумяха от тръпката страшна
и правеха ниски метани на тая беда,
а братята хора, в неволята наша сегашна
за миг, но станаха настръхнали, плахи стада.

Вик страшен избликна, и общо човешко ридане
зловещото тъмно небе бе стигнало дори;
не знаеше никой кой где е, кой жив ще остане,
кой мъртъв е вече, чий дом там из мрака гори.

Но щом си спомниха за дивната воля на Бога,
която над всичко била е и пак тя ще бъде навек,
утихна страхът им, изчезна суетна тревога
и всеки усети пак сила да бъде човек.

Но още земята бучи и разтърсва се цяла,
и с нас що ще стане, о, никой не може да знай!
Ръката ми бърза таз мъка на теб да издяла,
о, камъко мъртъв, на живите ти я предай!”

2.

О, напразен устрем да те доловя!
О, напразна мъка да те опозная,
воля на всемира, воля на духа,
аз за тебе с всички немощен гадая.

Ти ли тъй разтърсваш земните недра?
Ти ли нас подхвъргаш на беда незнайна?
Или, непокорен, дух на зло и мъст
ни поднася чаша зарад тебе тайна?

Но защо направи радостен часа,
в който сме на тебе, сал на теб покорни,
ако друг и странен, не под твоя власт,
зарад зло люлее тез поля просторни?

Не. Ти, сило дивна, майка и баща,
всеки шепот даже на листата млади,
всеки гръм небесен, всеки земен трус
ти ги украсяваш с радост и услади;

стига да отпуснем своя кораб слаб,
стига на мощта ти да се довериме,
и да срещнем всичко в тоя бурен свят
на устата само със Божото име.

3.

Майчице, майко, стихия - земя!
Сръчно нареждаш ти твойте чертози,
тежки грамади разместяш под нас,
с бури раздухваш огнища гигантски,
а на огнищата ври и кипи
туй, що си ти в твоя медник сложила.

Слабите твои суетни деца
тръпнат в уплаха от твоята шетба;
считат те мъртва във краткия сън,
в който почиваш от трудове вечни;
сявга забравят те в свойте игри,
работа своя, че имаш да вършиш.

И ти се сърдят, о, майко добра,
вярна че си на закон, за тях таен;
ропот от немощ издигат, и власт
търсят да имат над твоята сила,
докато удар случаен и слаб
техния ум не докара до ужас.

Не, не роптая и аз срещу теб!
Песни избликват за твоята слава;
скъпа е сявга на мойто сърце
дивната сила на майка - стихия,
и с благодарност и нежност узнах
част от живота ти, майко работна!

——————————

сп. „Възраждане”, г. 17, кн. 10, 1928 г.