Георги Зарчев

САНТИМЕНТИ ОТ АДМИНИСТРАТИВЕН ХАРАКТЕР

Честно казано, не изпитвам никакви сантименти да пиша за хора от властта, с която на времето и аз имах досег. Предпочитам да споменавам за срещите си с големи творци или обикновени почтени граждани на тази държава. Давам си сметка обаче, че в разказите ми за политици, които всички познаваме, се съдържа повече привкус на пикантност и повече се четат. Тъкмо затова, разказвайки истории за онова време и онези хора, се опитвам да направя една илюстрация на цялата ни политическа класа.
Запознанството ми с Валентин Церовски, депутат от Хасковския избирателен район, се осъществи в дома на местния бизнесмен Георги Музафиров. Влязох, съпроводен от домакина, в огромен хладен вестибюл, без да събувам обувките си. От един фотьойл се надигна мъж с гузно изражение на лицето, което впоследствие щях да разбера, че е обичайно за него. Приближи се към мен, за да ми подаде ръка, и забелязах, че пристъпва по теракотения под по черни чорапи, леко излинели в участъците на големите пръсти и петите.
Церовски си даваше вид на честен човек. Подкрепи ме, когато се опитах да разбера колко държавни пари се губят от пътни такси на границата. Но не обели и дума, когато Костадин Паскалев се оплака по този повод, че някакъв хасковски областен управител се меси в работата на министерството му.
Друг път, макар и безпартиен, ме бяха поканили в Народното събрание при Пламен Панайотов да обсъждаме кой да бъде координаторът на НДСВ в Хасково. Вальо Церовски дръпна пламенна реч и каза, че в годините, когато е бил депутат във Великото народно събрание, е бил омерзен от политическите далавери, но сега се кълне в собствените си деца, че винаги ще постъпва смело и почтено, за да не се повтори онова време.
Въобще политиците ни имаха доста високо мнение за себе си, пренебрегвайки какви ги вършат в ежедневието си. Веднъж при мен дойде тогавашният министър на транспорта Николай Василев. Пристигна от границата, където него и турския му колега шофьорите на камиони ги бяха замервали със запалките си за неуредиците при преминаването на пункта. Приех министъра в малката заличка до кабинета си. Следваха го като шлейф депутатите от региона и партийният актив на НДСВ. Попитах Николай Василев пред всички има ли някаква идея правителството как да спре корупцията на границата. Там крадяха службите на всяко едно министерство. Какво трябваше да направя - да се боря с това сам или като Майор Майор Майор от „Параграф 22″ да приемам и разпращам бог знае къде служебната поща и да нехая за останалото? Всички ме зяпнаха слисано заради откровеното поставяне на въпроса. Николай Василев ме погледна с воднистите си очи, уголемени от диоптрите на очилата, и ми призна, че той също си задава подобни въпроси, но не може да им намери отговор.
- Г-н министър - казах тогава - вие сте в по-тежко положение и от мен, защото аз мога да поставя тези въпроси на Вас, а вие само на себе си.
Никой не се засмя, а се съмнявам, че и Николай Василев схвана иронията ми. Неговата работа бе не да поставя тези въпроси, а просто да ги разрешава.
Веднъж пък по мобилния ми телефон се обади един от царските депутати, който в следващото правителство на тройната коалиция щеше вече да е министър. Той поиска от мен да намеря бенефициенти по един европейски проект, които да усвоят пари за образование. Директно ми каза, че после те трябва да му се отчетат. Препратих го към главния си секретар Добри Беливанов. След един час Добри връхлетя в кабинета ми и малкото коса на главата му бе щръкнала. Той не можеше да си поеме дъх след разговора с депутата и ме питаше какво ще правим с тези намеци за далавера. Обясних му, че нищо няма да правим и ще посочим бенефициенти, без да им казваме и дума да се отчитат после на когото и да е. След няколко дни депутатът ми се обади отново. Беше бесен.
- Какви са тия глупости - крещеше ми той - включили сте в списъка филиала на УНСС в Хасково, някакви училища… ама това са бюджетни организации, как после ще ми се отчетат?
Затворих му телефона. Не знам дали предложените от нас бенефициенти се добраха до някой евроцент. Сигурен съм само, че никой никому нищо не е давал под масата. Аз, разбира се, имах малко неприятности, защото депутатът ме обяви за непочтен човек и заплаши, че ще се оплаче от мен на парламентарната група. Така и не го направи, макар вероятно да би намерил разбиране там, но все пак си даваше сметка, че аз не съм един от тях, може би защото не бях разлепвал предизборни плакати с лозунга „Почтеност във всичко!”
По време на изборите за президент на България ми се обади министърът на администрацията Димитър Калчев. Започна да ми мрънка по телефона и накрая изплю камъчето - бюлетините в Хасково, които областната управа бе поръчала, излизали… много евтини. Оказа се, че струват в пъти по-малко, отколкото в другите области. Работата бе ясна - колегите си поделяха по нещо с печатарските фирми и сигурно имаше и за министъра. Калчев не очакваше такова нещо от мен, той знаеше, че не съм човекът, който ще го направи, но се опасяваше, че при толкова евтини бюлетини в Хасково може да лъсне далаверата на другите места.
Не знам какво биха отговорили министрите от онова време, ако ги беше попитал някой за очевидните им неуспехи в справянето с корупцията. Имали са достатъчно възможност, ако не могат да я сразят, поне да се борят срещу нея като мен. Не го направиха обаче. Например достойният борец за почтеност Валентин Церовски стана министър на мястото на Костадин Паскалев и в ресора му влизаха и пътните такси, за които някога уж ми помагаше да разкрием корупционните им схеми. Веднъж придружих министър Церовски на граничния пункт и го попитах дали няма да направи най-после нещо да се спре кражбите в този сектор. Той се обърна към мен и ми каза с нескрита почуда:
- А бе, ти луд ли си? Ако спрем корупцията, държавата ще фалира.
Очевидно Церовски бе забравил и общите ни усилия да се борим за честни и добри неща, бе забравил и клетвата си в името на децата си, че ще бъде почтен човек, независимо от цената, която трябва да плати. Опасявам се, че от такава амнезия и престъпването на такива клетви наистина би могло да има сериозни последици, но не за децата на министър Церовски, а за децата на обикновените хора на България.

ЧЕТЕНЕ И ПИСАНЕ

В свое интервю големият американски класик Ърскин Колдуел споделя една почти еретична мисъл: че има два вида хора - такива, които пишат, и такива, които четат. На времето четях много, защото нямаше нищо по-естествено от това да се пресегна към някое томче от богатата библиотека, която притежавахме. Четях и Колдуел. Сега се задоволявам да прелиствам делата си, но за сметка на това започнах да се изкушавам да пиша.
Началото поставих на страниците на местен вестник, чийто главен редактор веднъж ме обвини, че съм забравил откъде съм тръгнал. Не съм забравил. Просто помня не само началото, но и края на работата си за вестника. Бях описал в колонката, която водех, как качих на стоп на шосето за Димитровград млади хора. Посланието на написаното бе, че не бива да загубим тези хора като поколение, а това е най-лесно да стане, ако се опитаме по дух да бъдем млади като тях. Главният редактор бе прочел материала ми след публикацията и ми заяви, че или трябва да променя из основи начина си на писане, или да прекратим рубриката ми. Нямаше как да протестирам не само защото мнението на главния редактор бе единствено меродавно, но защото от българската преса отдавна вече бяха изчезнали разказът, очеркът и фейлетонът. Затова избрах да приключа с писането за онзи вестник, понеже не можех да отговоря на вкуса и разбиранията на главния му редактор или по-точно на вкуса и разбиранията на бай Иван, както редакторът фамилиарно наричаше средностатистическия си читател.
Ако е въпросът, бай Иван не беше склонен да приеме не само моите писания. Той би възразил остро и срещу Хемингуей, и срещу Достоевски, които са се препитавали на времето с публикации на повествованията си във вестниците. Времето обаче, когато главните редактори налагаха стил и вкус на читателите си, бе минало, сега читателят се налагаше на главните редактори. Сега тези, които имаха какво да кажат, трябваше да не пишат заради онези, които не могат да четат.
Много време, след като бях приключил с онази авантюра по страниците на споменатия вестник, вече като областен управител обядвах в ресторант „Хасково”. На една от съседните маси видях бившия кореспондент на „Свободна Европа” в града, който по-сетне щеше да стане пресаташе на въшното министерство - Марин Делчев, в компанията на белокос червендалест мъж. Приключих с обяда и тръгнах да излизам от ресторанта, но при асансьора Марин ме догони, обясни ми, че е с някакъв свой колега американски журналист и ме покани при тях да изпия едно кафе. Приех и се върнах.
Запознах се с американския гост, който ми се представи като журналист и ръководител на някаква американска неправителствена организация, която работи по проект, свързан с PR дейността в България. Колкото повече говорехме обаче, ставаше ясно, че чуждестранният гост вероятно е човек на разузнавателните служби. Той беше леко отегчен от усилията си да поддържа легендата, че е журналист, но все пак от учтивост ме попита за мнението ми относно местната преса. Споделих, че в България журналистиката отдавна не е призвание, защото с нея не се занимават професионалисти, а някакви полуграмотни графомани. Те си нямат понятие нито от основните жанрове, нито от журналистически разследвания, нито имат представа за историята на журналистиката и, ако ги попиташ кой е Боб Уудуърт или Карл Бърнстейн, ще мигат на парцали. Американецът ме изгледа с неприкрито любопитство и, без да се притеснява да прояви невежество, се осведоми:
- Извинете, но аз също не знам кои са Боб Уудуърт и Карл Бърнстейн, бихте ли ми казали?
Обясних му, че това са две момчета от „Вашингтон пост”, които на времето са успели в публикациите си да докажат, че президентът Никсън е заявил нещо, което той е твърдял, че не е казал, и така в общи линии са довели до неговия импийчмънт.
Събеседникът ми се оживи, рече, че знае за какво говоря и дори е гледал филма, в който Дъстин Хофман и Робърт Редфорд бяха в ролите на двамата журналисти.
Тръгнах да си отивам. Американецът не спираше да ме гледа с възхищение. Той беше наясно, че нямаше как да съм се подготвил специално за срещата си с него, защото тя стана съвсем инцидентно.
След няколко дни Марин Делчев ме срещна на улицата и възторжено ми каза, че, след като съм си тръгнал, американският му гост не е спрял да говори за мен и е казал, че в неговата страна не са много губернаторите, които могат да се похвалят с достатъчно широка обща култура. Накрая Марин ме погледна изпитателно и ми рече:
- Но той каза още нещо - че човек като теб няма как да изкара дълго в политиката.
Сега, докато пиша всички тези спомени, които ме връхлитат от миналото, си мисля, че според американския резидент и онзи главен редактор аз май за нищо не ставам. Би трябвало да съм, види се, с по-скромни възможности и идеи, за да се впиша в нашата действителност като политик или като човек, който пише. Склонен съм да се съглася с това, само дето си мисля, че проблемът пък може да не е в мен, а в самата действителност. И затова, вместо да се примирявам и нагаждам към нея, предпочитам да се боря, за да я променя. Тогава може би хората, които не могат да пишат, най-сетне ще се научат да четат. Не е сложно - все пак и четенето, и писането, доколкото си спомням, са учебни предмети в първи клас.

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА

- Момче, махни този термометър, за да не ти го пъхна знаеш къде! - чувахме първата реплика зад кулисите на Жоро Бахчеванов, миг преди да се появи на сцената като Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо”. Макмърфи, който се бори със сестра Рачид, олицетворяваща системата и регламента, за да помогне на пациентите от психиатрията, дето всъщност е минимодел на цялото ни общество. Макмърфи, който е обречен на провал, защото околните още не са готови за появата му, но който в крайна сметка ще успее, понеже идеите му са по-големи от самия него. После вождът Бромдън ще вдигне сандъка - нещо, в което самият Макмърфи се е провалил, ще разбие прозореца на лудницата и ще избяга, съпътстван от духа на Макмърфи, чието мъртво тяло ще остане да лежи в болничните чаршафи.
В онези младежки години не искахме да различим актьорите от превъплъщенията им. Една вечер с моя съученик Павел се натрапихме на Жоро Бахчеванов в дома му и го поканихме в бар „Мелодия”. Актьорът дойде, въпреки че бе озадачен от поканата на двете непознати момчета. Той заговори за родния си Бургас, където е бил докер, за учителя си Апостол Карамитев, за ролите си в киното. Аз го гледах скришом и виждах в него мъж на средна възраст, уморен и изсушен от алкохола, от компромиса между изкуство и халтура, от провинциалните нрави. Виждах всъщност един Макмърфи. Е, не твърде величав, но по своему героичен в борбата си с посредствеността.
С Павел обичахме театъра. В гимназията написах пиеса за патрона й Васил Левски. Разбира се, точно на Павел, не само заради русата му коса и сините очи, възложих ролята. На празника на гимназията пред препълнената с ученици и родители зала на читалище „Заря” предизвиквахме истински фурор с режисьорското ми решение накрая Левски да слезе от сцената, където бе импровизираната му последна килия, и да седне сред смаяната публика.
Не само Жоро Бахчеванов бе интересен за нас. Барчето на театъра бе демократично достъпно и там можехме да бъдем сред хасковските актьори. Първия път, когато отидохме притеснени заради страха да не ни изгонят, Павел попита на бара:
- Извинете, имате ли малък коняк?
Арменецът Карло с артистичната опашка на главата си ни погледна строго и каза, че това е клубът на артистите, а не на хумористите. В това клубче се натъквахме понякога на Пенко Пенков, който, освен актьор, бе и режисьор и дълги години директор на театъра. Изглеждаше строг и обран в думите и жестовете си. Незабравимо за мен бе участието му в ролята на адвоката Иванов от пиесата „Любов необяснима”. Един стар, уморен и болен адвокат, който не иска да се набърква в обществени проблеми и неприятности, но който накрая заема своята гражданска позиция, защото не може да изневери на себе си.
Години по-късно, когато се опитах да спра безумното застрояване на реката в Хасково, се сетих за Пенко Пенков и го поканих като гражданин да се включи в каузата. Той ми отказа. Стори го със същите аргументи, с които го правеше неговият герой в пиесата: не искаше да се замесва в неприятности. Обясни ми, че вече е стар, че е болнав, че ограничава обществените си контакти до сергията на зеленчуковия пазар, където продава собствена продукция. Стана ми мъчно, но не исках да го притискам. В деня, когато събрах различни хора в голямата зала на областната управа, за да видим как можем да спрем посегателството над реката, за моя изненада се появи и Пенко Пенков. И отново все едно го гледах в онази пиеса. Държа пламенно слово, всички му ръкопляскахме. Все едно виждах стария адвокат Иванов от пиесата, който, въпреки че е немощен и болен, не може да не се прояви като гражданин просто защото е такъв.
През ученическите си години често дезертирах в магичния свят на театъра от досадата на уроците по физика, математика и химия. Но и после като зрял мъж не пропусках да вляза в театралната зала, където истината е в повече в наличност, отколкото фалшът в реалността. Спомням си как преди години със затаен дъх гледах постановката на „Вуйчо Ваньо”. Там свързалият живота си завинаги с хасковската сцена Наско Димитров направи невероятна роля. Неговата изява бе сведена до два дълги монолога, но той ги пресъздаде по неповторим начин. Гледаш го, слушаш го и си мислиш, че това е Чехов, това е театърът, това е самият живот. Едно желание за полет, едни вечни окови, една илюзия за движение, а всъщност въртене в кръг. Дни по-късно се озовах на представление на Бродуей в Ню Йорк. Гледах нашумял спектакъл. Добри актьори, интересни режисьорски идеи и хрумвания, танцуване и пеене на живо, въобще истинско шоу. Но злорадо си помислих, че има все пак едно слабо място - отсъствието на актьор от мащаба на Наско Димитров.
Жоро Бахчеванов си отиде без време. Пенко Пенков също не бе пожален и смъртта го покоси. Наско Димитров няма да го видите нито на сцената на Бродуей, нито на хасковската, защото също се спомина. Понякога, като минавам покрай барчето на театъра, с тъга установявам, че то е задънено и не работи. Но като погледна към тъмните му прозорци, случва се да ми се стори, че виждам там на масите да отпиват от кафето си, да пушат и да си говорят Жоро Бахчеванов, Пенко Пенков и Наско Димитров. Привижда ми се, знам, но не съм сигурен дали това да караш хората да им се привиждаш, когато вече те няма, не е всъщност форма на безсмъртие.
Сещам се сега, като не съм ученик, че вече съм на възрастта на тези актьори, от времето, когато им съм се възхищавал в театъра. Понеже доста често в този живот ролята на Макмърфи остава вакантна, аз се опитвам да влизам в нея. Възможно е да не съм много убедителен, но поне се надявам, че не ме вземат за сестра Рачид или някой от пациентите в психиатрията. На вас какво да предложа? Може би ролята на вожда Бромдън? Пробвайте се, защото, както казва Макмърфи, след като не е успял да вдигне онзи сандък: „Струва си да опитате, дори да не успеете!”

НЕПОТЪРСЕНИ ДЪЛГОВЕ

Преди години издадоха малката ми книжка с ремарки, които бяха преди това публикувани под формата на водена от мен колонка в димитровградски вестник. В публикациите ми често присъстваха като герои хора от семейството ми и мои близки, за което съм бил често упрекван. Критикуван съм и за това, че прекалено много артикулирам личната си позиция.
Всъщност вкарването на определени хора в моите писания е било с цел да дам свидетелство за истинност на думите си, които те могат да потвърдят, а чрез засилване на личната си позиция се опитвам да поема цялата отговорност за това, което пиша или премълчавам. Както и да е. След като издадоха книжката ми, неколкократно, макар и без особена настоятелност, се опитвах да накарам сина си да прочете нещо от нея. Отказваше. Трябваше да мине много време, преди да започне да чете Буковски, Доктороу и Достоевски, та какво оставаше за моите скромни литературни опити. Наскоро обаче, когато си бе в България в една ваканция от следването си, той ме изненада. Беше изровил отнякъде книжката ми, бе я попрелистил и се интересуваше вярно ли е написаното от мен за една негова съученичка. Вярно бе, разбира се, винаги съм се опитвал да съм честен в това, което правя, в това число и в писането
В ремарката, от която синът ми се бе развълнувал, ставаше дума за това как бях поканен на благотворителна вечер, организирана от Господин Чонков. Той бе депутат от НДСВ, а вечерята даваше в рамките на кампанията си на кандидат за кмет на Хасково. Бе обявено, че приходите ще отидат за дома за сираци в града. Нямах афинитет към подобни мероприятия. По време на такива кампании сиропиталища, домове за стари хора и за социално слаби са ухажвани от политиците, все едно, че е Коледа. Пресата е изпълнена с кандидати за обществена слава, които са се снимали с тъжни деца. На фотосите политиците са се изпъчили без свян, на който са способни дори педофилите. Тъжно е и за политиците, които си купуват място за снимките по страниците на вестниците, и за децата, които след кампанията остават отново сиротни.
Но на благотворителната вечеря на Чонков следваше да отида, защото, ако не го сторех, щеше да излезе като демонстрация от моя страна. Завързвах вратовръзката си пред огледалото, за да тръгна за събитието, и в този момент се прибра жена ми. Идваше от събрание на настоятелството на училището, където моят син бе второкласник. Тя уморено ми се оплака колко тежък е бил денят й и как я е трогнала съдбата на едно дете от училището. То е останало без майка, а бащата не е в състояние да осигури най-насъщното, в това число и учебници, на детето. Разбира се, настоятелството бе взело решение да закупи учебници на момиченцето, но мен ме порази друго. Това дете, на което трябваше да се помогне, учеше също във втори клас и седеше на един чин със сина на първия човек в областта. С моя син. А аз нищо не знаех за човешката му трагедия и, вместо да се опитам да направя нещо за него, трябваше да ходя по задължение на някакви благотворителни вечери.
Изхлузих вратовръзката, обух дънки вместо костюма и реших да не отивам никъде. Може и да бе демонстративен отказът ми да присъствам на благотворителната вечеря на депутата, но така ми бе някак по-леко и постъпвах по-честно, отколкото, ако се правех на филантроп.
Сега синът ми, след като бе прочел тази история, със задна дата се сети за детето, с което са били на един чин. Беше попитал и майка си за това момиченце, но тя вече бе напълно забравила за онези събития. Ние лесно забравяме неприятните неща и лесно си прощаваме сами на себе си. Затваряме вратата на дома си и чуждото нещастие остава навън като неканен натрапник.
Преди години, докато още го имаше, често ходех в кварталното кафене, държано от Петко Попов. Там се пускаха фишове за „Еврофутбол”, а също се правеха карета на бридж под погледа на няколко неизменни кибика. Един ден, като влязох в кафенето, видях необичайна компания. На една маса седяха безмълвно четири около десетинагодишни дечица. Погледнах въпросително Таня, която работи зад бара, и тя ми обясни, че това са децата от местния дом за сираци. Дошли са да се подстрижат в близката бръснарница и чакат последното от тях да се върне от там. В това време един от кибиците изпсува на висок глас. Обърнах се към него и го помолих да внимава какво говори пред децата. Той се опита да замаже положението, като каза нещо още по-вулгарно. Децата не реагираха, а аз през зъби го нарекох глупак. След малко Таня ме извика и аз отидох при нея на бара. Каза ми, че Петко Попов е предложил да почерпим с обяд децата и двамата с него да си поделим разходите. Охотно приех. Когато се върнах при масата на децата, видях, че кибикът, когото обявих за глупак, говори с тях разкаян. След малко Таня донесе дузина принцеси и разноцветни фанти на децата и ние отново вперихме очи в тотофишовете и картите.
Сираците приключиха с обяда, минаха покрай нас към изхода и звънливо ни казаха довиждане. Някой промърмори нещо състрадателно по техен адрес, а аз си помислих какво тихо достойнство проявиха децата, като изтърпяха компанията ни и не унижиха нито нас, нито себе си, приемайки скромния обяд. По-късно у дома, докато филирах сьомгата за вечеря и разговарях със сина ми, който тогава бе на възрастта на онези деца, за предстоящето ни пътуване до Италия, изведнъж разбрах, че съм забравил случката със сираците и съм оставил спомена за тях навън, хлопвайки външната врата зад себе си на прибиране.
Сетих се за всичко това, докато откарвах сина си с колата към летището в София - ваканцията бе свършила. Спрях автомобила и го изчаках да излезе с куфара си. Бях забелязал, че когато го приготвяше за отпътуване от Хасково, най-отгоре бе сложил тънката ми книжка с ремарки. И ми стана тъжно. Разбира се, за това, че се разделяхме. Но не само. Горчеше ми, като си помислих колко евтино струва луксът, който незаслужено ни обгражда, защото ние сме едни непочтени длъжници на всички осиротели деца. Те са толкова извисени, толкова достойни и толкова великодушни, че никога няма да поискат да им се издължим.

ДРЕБНИ ЗАЛОЗИ СЪС СЕРИОЗНИ ПОСЛЕДСТВИЯ

През 1992 г. бях прокурор в Районна прокуратура - Хасково със скромен стаж от 2 години. Беше времето на голямата метла в съдебната система. Идеята бе да бъдат изчистени стари кадри, за които се смяташе, че са креатури на комунистическия режим. Такава чистка в съдебната система бе прибързана и ефектът от нея се чувства и задълбочава и в днешния ден. Това е преди всичко професионална система. Кадровото прочистване я остави на практика без основи. На мястото на изгонените наистина сериозни професионалисти се намърдаха бивши полицаи и хора, които преди това не биха имали по-големи амбиции на прависти от това да са юрисконсулти в някое държавно предприятие.
В хасковската районна прокуратура по онова време бях в един кабинет с колегата Стойчо Тилев. В ранен следобед вратата се отвори, влезе русоляв мъж около четиридесетте и попита кой е Георги Зарчев. Аз се изправих зад бюрото си. Мъжът се приближи към мен, легитимира се със служебна карта и ме помоли да го последвам. Не погледнах документа. Нямаше нужда, защото познах човека. Беше замглавният прокурор Владислав Славов, който по-късно щеше да стане председател на Върховния административен съд, а още по-късно и конституционен съдия.
Двамата излязохме в дъждовния следобед. Повървяхме двайсетина метра и се спряхме под навеса на оптиката, където видях да стоят сгушени в шлиферите си главният прокурор Иван Татарчев и председателят на Върховния съд Иван Григоров. Ръкувахме се и големият ми шеф ме попита къде ще ги заведа на кафе. Най-близо бе барчето на бизнесцентъра и отидохме там. Владислав Славов някъде се запиля по свои задачи, а ние тримата седнахме край една маса. Татарчев си поръча водка. Григоров - чай, а аз кафе. Двамата извадиха от чантите си някакви списъци и ги разпънаха на масата. Бяха от областния управител. Видях имена на колеги съдии и прокурори, дебело подчертани с червен фулмастер - явно набелязани за освобождаване. От районната прокуратура само моето име не бе отбелязано. Двамата започнаха да ме питат какво е мнението ми за колегите ми. Бях втрещен. Обясних им, че аз имам по-малко стаж от всеки един колега в списъка и нямам никакво право, най-вече професионално, да казвам кой става и кой не за магистрат. Иван Григоров се замисли и рече:
- Иване, колегата е прав. Беше редно да попитаме зоналните отговорници в София и тогава да вземаме решения.
- Нямаме време! - отсече Татарчев, докато се опитваше да погледне под полата на една от младите сервитьорки. - Утре ще станат несменяеми и тогава какво ще правим? Най-добре да кажем, че сме питали зоналните, а да махнем тези, които са ни посочили от областната управа.
В един момент в кафенето влезе Меги Гунчева. Тогава беше съдия, за щастие не бе от подчертаните с червено в списъка. Тя се приближи към масата, усмихна се и весело ме подкачи:
- Жоро, много рано си избягал от работа.
Така и не позна в събеседниците ми най-големите шефове - нейния и моя.
Общо взето по такъв начин приключи срещата ми с Татарчев и Григоров. Честно да ви кажа, за щастие в двете системи - на съда и прокуратурата в Хасково - не настъпиха чак такива драматични промени, които бяха предложени от политиците от областната управа. В съда това не стана, защото Иван Григоров бе пич и не го допусна, а за прокуратурата се намериха хора, които лесно влияеха на бай Иван на чашка, и това спаси главите на почти цялата хасковска окръжна прокуратура. В районната прокуратура обаче наистина изметоха всички без мен, в това число и колегата ми Стойчо Тилев. Остана съмнението, че съм се възползвал и съм се добрал до шефското място, като съм злепоставил останалите. Не беше така, защото първо не ми бе приятно да съм сам шеф сам на себе си, а и по-малко от година по-късно подадох оставка и доказах, че не държа твърде на началнически столове.
Подаването на оставка бе също много интересен акт, който доведе до много сериозни последици за цялостното ни общество, поради което си струва да бъде описано. Вятърът довя отнейде в Хасково един грък, който реши да си прави казино. Взе помещение в Бизнес центъра. Сложи рулетки, маси за блекджек - после щеше да се окаже, че всичко е под наем и няма един лев собствена инвестиция - назначи крупиета, на които после не плати нито стотинка, и започна необезпокоявано да експлоатира казиното си. До този момент имаше само един текст в Наказателния кодекс, който третираше проблемите на хазарта, и то по един доста елементарен начин. Никой нямаше право да организира хазарт или да играе хазартни игри, ако не са организирани от Държавната лотария или Спортния тотализатор. С помощта на данъчни и полиция запечатах казиното и сметнах, че въпросът е решен. Гъркът трябваше да се примири.
Той дойде на разговор с мен, който се оказа и последен между нас, и ми каза, че не е честно да затварям казиното му, а в града да е пълно със зали за едноръки бандити, в които необезпокоявано да организират хазартни игри. Замислих се. Беше прав. Принципът си е принцип. Издадох постановление и запечатах всички тези зали. Оказа се обаче, че една от фирмите е тясно свързана с Иван Татарчев. Той лично отмени постановлението ми. Нямаше как да се направя, че не ми пука от това и подадох оставка. Но не както сега се играе на подаване и неприемане на оставка. Написах молба, че искам да се разделим с прокуратурата по взаимно желание, а ако главният прокурор откаже това, то нека тази молба да се смята за мое едномесечно предизвестие за напускането ми.
Оставката ми предизвика небивал отзвук. Доста учуден един ден видях по телевизията как от трибуната на парламента депутатът Велко Вълканов се провиква към залата, задавайки реторичния въпрос защо главният прокурор с действията си кара честни прокурори в Хасково да напускат. Това обаче бе най-малкият ефект. Действията ми по закриване на клубовете за хазартни игри накараха политическата класа да се замисли. Можеше и друг луд млад юрист да реши да спази правилата. Затова непосредствено след подаването ми на оставка бе гласуван Законът за хазарта, в който бе регламентирана тази дейност и бе натоварена с изключително високи патентни данъци, които са в сила и досега. Така че в крайна сметка бях спечелил голямата битка, макар и с цената на излизането ми от прокуратурата. Не ми е тъжно, защото тази система все още не е такава, че в нея спокойно да могат да работят млади, честни и малко луди хора.
Какво стана с другите действащи лица от онова време? Иван Татарчев се превърна общо взето в посмешище заради контактите си с престъпния свят. След мандата си на главен прокурор стана адвокат, какъвто аз вече бях. Иван Григоров остана почтен човек. Спомням си как веднъж го засякох на светофара на кръстовището на „Витошка” и „Алабин”, все още в качеството му на председател на Върховния съд, да пресича сам и без охрана пешеходната пътека към Съдебната палата - сграда, която той възстанови в старото й великолепие. Разбира се, не ме позна и едва ли ме помнеше. Вчерашният ден - няма какво да се прави - винаги е обречен на забрава. Но вчерашният ни ден със своята делнична тревожност, простота и конформизъм е в крайна сметка днешната ни история. И аз няма защо да се срамувам, че съм част от нея.