Георги Стойков

В поетичната сметка на поета Иван Динков се водят три стихотворни сборника: „Лична карта”, „Епопея на незабравимите” и „Антикварни стихотворения”. Първият е излязъл през 1960, последният - 1977 година.

Иван Динков вече не е млад - отива към петдесетте. Неговите връстници, а и други, които дойдоха в литературата след него, се радват на нечувано литературно изобилие и натрупаха по библиотечните лавици по трийсетина книги! За мнозина от тях критиците написаха обширни изследвания.

Артисти кръстосват България с рецитали по техни стихове. Имената им гърмят по радиото и телевизията. Книгите им се преиздават с луксозна подвързия. За Иван Динков има малко отзиви. По телевизията съм го виждал всичко на всичко един път. В шумните разговори за поезията и в литературните издания името му рядко се споменава.

В такъв случай спокойно можем да кажем: толкова е заслужил - такова внимание му се отрежда! И да сложим точка на разговорите за поета. А аз мисля, че точно тези факти, който изброих, са достойни за размисъл. И не само за размисъл…

Знам стиховете на Иван Динков отдавна. Лично го познавам само от две години. И макар, че не съм изял една торба със сол с него и съм имал броени срещи и разговори, бих могъл да кажа с пълен глас: библиографската справка за поета е сбъркана. Книгите му никога не са били три. Вярно е, че вече трето десетилетие Иван Динков твори, но той пише своята една-единствена книга. Книга-изповед. Книга-съдба.

Страшно ли е цял живот да пишеш една-единствена книга? Не знам какъв отговор би дал поетът, но мисля, че е много страшно. То е нещо като последна дума на осъден на смърт. Или успяваш да я извикаш или остава недоизречена, секнала от примката на въжето. То е като последен куршум, оставен за собственото слепоочие. Ако не хване - позорен плен.

Такава е съдбата на единственото, на неповторимото. Доказателства? Та погледнете само в българската поезия. Кои са писали своята една-единствена книга? Ботев - половин стихосбирка. Другата половина принадлежи на Стефан Стамболов.

При това стиховете на Стамболов са гърмели по площади и механи, а сред хъшовските сбирки са се пеели като песни, а не Ботевите! Димчо Дебелянов! Димитър Бояджиев! Отиват си от белия свят без да видят своя книга. Смирненски с една. Вапцаров с една. Атанас Далчев половин век писа своите знаменити петдесет стихотворения.

Край тях аз слагам с вяра и обич само двама други поети: Петър Алипиев и Иван Динков, които, ако не ме лъже паметта, са набори, и които единствени от съвременните поети останаха верни на тия поетични колоси, които споменах, и на себе си.

Разбира се, всеки би ме упрекнал - това е външен белег, външна прилика. Правилно! Външно е, но нека не забравяме: не ли сдържаността за обществено манифестиране на чувства и идеи е най-яркият белег за големия талант?

Не ли скромността - омесена, оплетена, както стройната калина около кичестия явор, с искреността, е най-заразителното, най-българското в стиховете на Дебелянов, Смирненски и Вапцаров?

Всички те бяха свенливи като юноши и чисти като деца. Всички те създадоха поезия, изтъкана от най-светли чувства и пориви.

Иван Динков живее като обикновен смъртен: безшумно, скромно, честно. Което и негово стихотворение да вземеш, имаш усещането, че се докосваш до нещо много чисто - като майчина гръд, като бащин поглед, като сълза на чедо; до нещо много свято - като миналото ни, като идеалите ни; и до нещо много силно - като земята ни, като народа ни, като България.

Именно тази чистота, тази святост и тази сила родее поезията на Иван Динков с най-мъжественото, което българският поетически гений е сътворил. И веднага добавям: внимавайте! Поезията на Иван Динков не е за текстове за естрадни песни, не е да я четеш полегнал на възглавница.

За нея трябва ум и напрежение, а после усещаш дълбоко и трайно, че ти се иска да посегнеш за камата или трепериш от ненавист. Към себе си и към тези, които макар и с мъничко са отстъпили от нашите идеали - най-слънчевите и най-хуманните.

Спомняте ли си стихотворението „Тирада”?

Все тая спалня подредена,
все тая кухня замърсена,
все тия мебели за сядане,
все тия прибори за хранене -
все тоя страшно скучен свят,
все тоя ад, все тоя ад.
А огледалото се смее!
А календарът остарява!
На сън се питам: „Как живееш?”
И отговарям: „Криво-ляво”,
На сън се хуля: „Женско семе!
Хлопни вратата и избягай!
Ако се плашиш нощно време,
грабни в ръката си тояга.”
Но съмне ли се, пак оставам,
тъй както винаги наяве:
при тия мебели за сядане,
при тия прибори за ядене -
при тоя страшно скучен свят,
при тоя ад, при тоя ад.

Аз не познавам друга лирична творба в нашата литература, като изключим отделни неща на Ботев и Вазов и отчасти Смирненски, в която така настървено, така бясно бих казал, да се воюва против малодушието и човешката слабост, към прословутия вечен уют, а то значи към неизбежния духовен мързел, примирение и изгубване всъщност на човешката същност.

Защото, човекът по начало е създаден да се бори, да воюва, да пада, да умира, но да побеждава. Това велико човешко призвание Иван Динков не само е разбрал, не само отстоява, той по един удивителен начин го внушава:

Не мога повече! Не искам!
Омръзна ми да се разисквам!
Омръзна ми да слушам думички -
такива малки като гумички:
че еди-кой си се завръща,
че еди-кой си купил къща,
че стихове секат поети,
тъй както се секат монети!…
Аз искам тоя свят да видя
без облаци от керемиди:
да го изстрадам с пълна мяра,
та утре да му имам вяра -
та в стиховете ми прозирни
да няма нищо за умиране.
А някога ако изгубя
от погледа си небосвода,
то нека падна като влюбен:
с ръце - кръстосани под лоба,
с очи - избистрени от страст,
с гърди - останали без глас.

Аз искрено завиждам на Иван Динков, че успя да създаде безсмъртния си цикъл „Епопея на незабравимите”, лирична епопея за тези, които с кръвта си, с ума си, с подвига си изваяха духовния облик на България.

Това са страстни балади - елегии за силните духом, а това значи за единствено пълноценните; за младите мъртви - единствено най-пълно реализирали се; за мъртвите-млади - единствено останали вечно живи в народната памет, а то значи во веки веков.

Невъзможно е да подбера за демонстрация на моите твърдения отделен откъс, защото, просто трябва да чета всичко, ред по ред, от първата до последната дума на този цикъл. Все пак има едно стихотворение, назовано „България”, в което поетът е извисил и запечатал подвига на хилядите в една саможертва в името на Родината.

Мърсуваха и те мърсиха
и феодали в черни ризници,
и фабриканти в черни фракове.
Един ли път до кръв те биха
и с брадвата пред твойте листници
и с камъни пред твоя праг!
Но ти на всичко издържа
и между саби възмъжа!

Безсмъртнице, честита слава!
След толкова освобождения,
пред свободата не лъжи!
Бъди добра: като държава,
на бъдещите поколения
за миналото разкажи -
да знаят как с гора вървя
през собствените си нивя.

Безумство е да нямаш памет!
В клисурите колиби сламени
напомнят още за беди.
Не се оставяй да те мамят.
Помни: от лобните си камъни
ти къщата си изгради!
Такъв е твоя вечен път:
главата си да пазиш с гръд!

След „Епопея на незабравимите” Иван Динков издаде друга малка книжка, наречена „Докосване до България”. Това е най-своеобразната и най-уникалната сбирка в нашата литература.

Нейните деветдесет странички са побрали историята, духа и подвига на близо половин век от най-трагичния и най-величавия период в живота на нацията: от онзи паметен ден на 1891 година в лозето на Никола Габровски край Велико Търново, където се взема решение за създаване на Българската социалдемократическа партия, до подвига на генерал Заимов, наречен съвсем естествено от народа „Червения генерал”, който в предсмъртната си минута ще изрече без капчица поза, спокойно и твърдо: „Войник съм, много пъти съм гледал смъртта в очите, в три войни съм участвал. Желая да умра с отворени очи, защото умирам за свободата на България.”

„Докосвания до България” е книга, която винаги ще държи будна националната памет, от нея светът винаги ще научава много повече за последните петдесет години на капиталистическото и фашисткото робство у нас, отколкото от всички учебници по история.

А ние, днешните стопани на България, и утрешните, които ще дойдат на смяна, сигурен съм, ще съхраним тази малка книжка, както със столетия дедите ни са скътвали в долапите на манастирите и къщурките си Библията, защото, от всичко на този свят, за да живее човек човешки, му е нужен преди всичко пример. Как да живеем пълноценно? Верен отговор ни дава примерът на мъртвите герои, обезсмъртени от талантливото перо на Иван Динков.

21 ноември 1980 г
Библиотеката на читалище „Г. Димитров”
(дн. „Съгласие”)
гр. Плевен

* * *
(Среща с ученици от средните училища в Плевен)

А само преди два-три месеца българската литература се обогати с още една великолепна книга, чиято съдба - твърдо вярвам - ще съпътства духовния живот на много поколения. „Почит към литературата” е лебедовата песен на поета Иван Динков. В нея се оглежда същността на един неповторим талант, своеобразен, а в много случаи и парадоксален. Тази книга не може да се проумее от едно или две четения. Всяка сентенция тук има свой самостоен живот, подчинена е на свои принципи.

Усилието на Иван Динков да ни въведе в същността на явлението талант, лично на мен звучи като повик да се съхрани тази светена вода в човешката същност. Защото човечеството без хляб и вода ще бъде безкрайно бедно, но без памет не ще съществува.

На тази среща присъстват много млади хора. Пожеланията ми са отправени изключително към тях: запомнете името на поета Иван Динков! За това име тепърва ще се говори и България ще се гордее с него.

На Иван Динков няма какво да пожелая. Той е направил повече отколкото е позволено на един смъртен. Позволявам си само най-искрено да го прегърна!

9 юни 1981 г.
Читалище „Г. Димитров”
(дн. „Съгласие”)