Василка Хинкова

ИЗПОВЕД

Ако ми кажат да замина,
живота си да изживея
далеч от моята родина
и всичко скъпо да си отнеса от нея -
аз няма нищичко да взема.
Отнасят ли се преспите на Рила,
упойващия дъх на чернозема
и сълзите по братските могили?
Ще бъде страшно да умирам
със стиска избеляла пръст в ръцете.
България не се побира
във пътни чанти и пакети.

1966

ЛОЗА ПРЕД ПРАГА

Бях минавала хиляди пъти
край лозата пред къщата
все забързана и запътена
и встрани не бях се извръщала.

Днес едвам видях, че лозата
с тъмен корен, набъбнал от влага,
като свредел впит във земята -
расне точно пред прага.

Пролетното слънце изливаше
топли струйки във корена
и във мъхести пъпки избиваше
и поемаше пак нагоре.

Яките, жилави прътове
къщата държаха в ръцете си,
и тя, сред тях прикътана,
се белееше като цвете.

И си шепнеха нещо прекрасно.
И от дълго прегръщане
коренът, в прага прорасъл,
беше станал и корен на къщата.

22 СЕПТЕМВРИ

Днеска лятото се сбогува.
На раздяла земята прегърна
и я тъй нацелува -
да го помни, догдето се върне.

И за първи път се досещам,
че петната червени в горите
са на тия целувки горещи
следите.

Реселец, 1962

***
Искам да съм като оная жена…
Тиха и обикновена
с бели нишки в косите
тя за миг беше приседнала
подир дълго пътуване.
Не кокетираше,
даже не беше гримирана.
Беше дошла отдалече,
да я срещна
и да я запомня:
и чудната вечер,
и нея,
и да остане завинаги с мене…

За името дори не я питах.
Тя имаше друго име,
каквото при кръщаване не с дава:
жена, която цял живот бе обичала
и бе вярвала, че е обичана.

Тя каза това без поза,
без жест театрален
и погледна мъжа с посивели коси,
който редом седеше.
Дали беше вярно или не беше
никакво значение нямаше.
За първи път завидях на някой за нещо.

Дали каза нещо друго жената
таз вечер, не помня.
На утрото тя си замина.
Дори не я питах за името.
Тя се казваше просто жена,
която цял живот бе обичала
и бе вярвала, че е обичана…

КАРАКАЧАНКА

Тя утрото с юлар повежда сякаш
към несъбудената още долина.
Зад дънерите се спотайва мрака,
а върховете вече пият светлина.

Два гюма като обеци грамадни
се люшкат на самара отстрана.
Деца летуват долу. И са гладни.
- Дий! - бърза ранобудната жена.

В цедилка чулена на гръб тя носи
детето си невръстно за другар.
И ситно стъпва в буренака росен -
за майките е лек такъв товар!

Катърът кротко чатка в камънака,
привикнал в тъмно да минава тук.
От люшкането двата гюма с мляко
избиват масло колкото юмрук.

***
Умираше старицата борика.
Последните си сили
в последната шишарка тя събра,
в чиито пазви - люспести и жилави -
бе скътана една гора.

РАЗМИШЛЕНИЕ

Само жена може с дланта си
да изтрива умората от челото
и да носи дете до гръдта си
като цветец на живота.
Само жена да приготви умее
най-вкусното ядене на земята
и за подправка в него да сложи
на ръцете си аромата.
Само жена може да се досети
да посади в стомна счупено цвете.

На земята са повече жените поети.

1966

ЗАРЪКАТА НА МАМА

Над ухото ми китка боднете,
селската музика откупете
и когато ме понесете
да засвири хоро, но „пайдушкото”,
и да свири, додето ме спущате,
че на плач съм се наслушала,
че съм пътища дълги вървяла,
че най-дълги бразди съм копала,
че съм шарени люлки люляла,
но не съм се хоро наиграла.

1966

ЗАВЕЩАНИЕ

На гениите се полага
да имат предсмъртни желания:
праха си да завещават
на свещени реки или океани.

Ще избродя, додето съм жива,
до педя земята,
от жажда океаните ще изпия,
от картата на земята
дреха ще си ушия,
ще си свия гнездо в косите на вятъра
и ще вървя ненаситна
и жадна.

А когато
моите пътища свършат,
като пътища уморена
с прашни нозе и попукани устни
ще се спусна в земята свещена,
дето отдавна почиват дедите.

Аз съм селянка и знам какво означава
всяка бучица пръст за зърната
и ще бъде хубаво да добавя
поне шепа към пръстта на земята!

1966