СТИХОТВОРЕНИЯ
СТИХОТВОРЕНИЯ
1.
О, широк и свят покой
на пожънатите ниви -
пак над болките ми живи
благодат разлива той.
И невидима ръка
чувствувам върху си ясно -
юлското поле безгласно
пак ме чу и приласка.
Чезне сетната следа
на уморите престъпни.
И молитва проста шъпна:
тъй да бъде навсегда!
2.
Съглеждам, отново изгубвам
пътеката чиста пред мене.
Завета си стар не разлюбвам,
макар да му често изменям.
От него е всяка отмора,
от него е синьо небето,
и свети, и пее простора,
и свети, и пее сърцето.
Окаян ще скита в чужбина
синът неразумен и блуден.
Сред милата само родина
живота е мил и нетруден.
3.
Да, справедлив е тоя гняв.
Напълно той узрял е вече.
В беди живота ни протече -
да, справедлив е тоя гняв.
Но де е страшната вина?
Кого ний можем да осъдим,
несправедливи без да бъдем?
Къде е страшната вина?
Смирете, братя, своя гняв.
И вижте: всички сме виновни,
че тачим богове лъжовни.
Смирете, братя, своя гняв.
Добрият Бог на любовта
живее! Нека се не бавим -
от всяко зло ще ни избави
Добрият Бог на любовта!
——————————
сп. „Възраждане”, г. 15, кн. 2, 1925 г.
КЛЕТВИ, ВОПЛИ…
Клетви, вопли вредом под небето.
Няма кътче с сълзи необлято.
Страдат имовати, сиромаси;
страдат млади, страдат беловласи.
Мъка във селата, градовете,
по полята и из лесовете.
Всякъде човекът се оплаква -
щасте чака, щасте не дочаква.
Все един хомот от люлка тегли -
ще го тегли и до гроба негли!
И до гроба той ще продължава
все съдбата си да обвинява,
а безгрешен себе си да смята,
себе си - създател на съдбата!…
Клетви, вопли вредом под небето.
Няма кътче с сълзи необлято.
—————————–
сп. „Възраждане”, г. 15, кн. 5, 1926 г.
ПРИЗНАНИЯ
1.
Бледнее вечерния плам.
Смирение свято се носи.
Аз пак съм прокажен и сам,
пощада душата ми носи.
Пощада за мойте дела,
които си сам не прощавам.
О, Боже - сред тия поля
без мир само аз ли оставам!
Щастливо заспива цветът,
а в него мушица почива. -
Не съм ли от същата плът?
Не съм ли от същата нива?
Смили се и днеска: пръсни
далеко рояците черни
и над немощта ми дъхни
светите утехи вечерни.
2.
И днес не ме забрави ти,
смутител знаен и незнаен:
събуди моя огън таен,
прекъсна звуците свети.
Но и сега ще бъдеш, знам,
разочарован, недоволен,
а аз ще бъда дълго болен
от разкаяние и срам.
Съдбата ми е все една -
по междините да блуждая:
ни твойте вихри ще узная,
ни Неговата тишина.
—————————–
сп. „Възраждане”, г. 15, кн. 7., 1926 г.
СТИХОТВОРЕНИЯ
1.
Обичам есен безнадеждна,
да скитам из леса,
да споменавам дните прежни,
билите чудеса.
Обичам тия багри пищни
на вехнещия лист,
и слънчевите ласки лишни
из тъжно синя вис.
И сладостната безметежност
на моя морен дух,
на земната си неизбежност
дочул привета глух.
2.
Къде сте, о, смирени
деца на вечността,
безшумно озарени
от вяра - красота?
Оназ, която чува
съзвучия свети
и страда, и тъгува
сред нашите мечти.
И знае, че намира
блаженство само тоз,
що никак го не дири
и беден е, и прост.
И който на неволи
и жертва е готов,
и за врага се моли
пред своя край суров.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 16, кн. 5, 1927 г.
ВЕЧЕР
1.
Раздал и последния дар,
денят се изгуби низ здрача.
За капката грешен нектар
разкаян аз тръпна и плача.
Напразно несмели слова
за милост последна отправям.
Незнайний, защо е това?
Защо само аз не забравям?
Щастливо заспива цветът,
а в него мушица почива -
не съм ли от същата плът?
Не съм ли от същата нива?
Боя ти се, виждаш - пръсни
далеко рояците черни.
В душата ми болна ръсни
светите утехи вечерни.
2.
Всяка вечер - опомнен, разкаян -
сам от себе си ти се отричаш.
И застанал пред съдник незнаен
вдъхновено и твърдо се вричаш -
всяка мисъл лукава да пъдиш,
и макар пренебрегван и газен,
благодарен за всичко да бъдеш,
преизпълнен от свята боязън.
И заслушан във звездната песен,
все по-малък и радостен ставаш.
А на утрото всичко забравяш,
от вълната могъща понесен.
3.
Не е в властта на други, знам,
това, което мен е нужно,
а всеки миг и аз съм там,
където всичко ми е чуждо!
Защо е тоя меч и щит?
Защо се браня и нападам,
когато своя враг надвит
оплаквам като брат и страдам?
——————————
сп. „Възраждане”, г. 21, кн. 1, 1931 г.
СТИХОТВОРЕНИЯ
1.
На вас, о, роби вечни на бедите,
които днес, узнали свойта мощ,
възмездие безмилостно тръбите
и сочите на ножа дръзко нож -
аз пращам своя горестен привет.
И безпределно развълнуван, диря
ония верни Божи синове,
зад чийто ропот любовта прозира,
любов към свои и към врагове…
Тям моя топъл, радостен привет!
2.
Благодаря, сестри и братя.
За вас не всичко бе земята -
в лазурно име колко пъти
душа душата ми прикъта!
За всеки стих, и цвят, и песен,
за мойта пролет, лято, есен -
благодаря! О, колко чудни
забрави в дните многотрудни!
Но що е мир, утеха земна
без Тебе - Мъдрост всеобемна?
Блести над моя час вечерен -
да бъда твърд, да бъда верен!
——————————
сп. „Възраждане”, г. 21, кн. 6, 1931 г.
СТИХОТВОРЕНИЯ
1.
Жълтеят нивите далеко.
Изплува миналото пак.
Как беше весело и леко
по синурите с росен мак!
Защо съм тук? Защо не мога
да слушам древния завет?
Аз бях благословен от Бога
да бъда нежен полски цвет.
Не ме е никога привличал
със свойте сладости градът.
Едно съм искал и обичал -
да бъда в тих и девствен кът.
О, чувствувам: ще стана верен
на себе си, на Мъдростта,
и своя хляб оскъден, черен,
ще ям с признателност света.
2.
Смили се, Боже строги,
прати ни мощен знак -
без Тебе е тревога,
без Теб е студ и мрак.
Навсякъде - пустиня,
враждебна самота,
и никаква светиня,
и никаква мечта.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 22, кн. 2, 1932 г.
ТРИ СТИХОТВОРЕНИЯ
1.
От тежки сънища разбуден,
аз гледах, слушах в древен смут.
И изведнъж в покоя чуден
се втурна глас - безстрашен-луд.
Петел. И друг, и трети. Екна
неудържим, нестроен хор.
И таинството нощно секна,
потъна злия нощен сбор.
Победно радостна вълна
заля просторите смълчани
и всичко пак ми свое стана -
дървета, хълмове, луна.
2.
Пред своя жертвеник изстинал
стоя с приведена глава.
Не съм, о, не, не съм погинал,
щом страдам, диря и зова.
Щом безбоязнено не мога
да изповядам своя път,
де никога не срещнах Бога
и не намерих верен кът.
Страданията що понасям
не ще са вечни и без цел.
И може би - син блуден - аз съм
пред бащината порта спрял.
3.
Далечното е близо вече.
Зашушна моя листопад
и бездните на тайна вечна
успокоително зоват -
де няма самота, отделност,
където всичко е една
единосъща безпределност,
животворяща тишина.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 21, кн. 4, 1932 г.
ТРИЛИСТНИК
1.
Далеко зреещите ниви
с тъга заветна гледаш пак -
и тая пролет си отива
без чучулиги и без мак.
Без тебе пак се там люлеят
необозримите жита
и славословия се леят
на мъдростта и вечността.
Отдалечи се много, много
от заповядания път
и креташ в празна изнемога,
и болно чужд ти е светът.
Живееш неповолно, трудно
и радостта ти е една -
да мислиш за простори чудни,
за свобода и тишина.
2.
Кой вятър злобно те остави
в туй място, чиито зори
нито едничък глас не слави?
Тук всеки миг тежи, мори.
Линееш в грижи, гняв, тревога,
унищожаваш кръг проклет.
А бе благословен от Бога
да бъдеш нежен полски цвет.
Невинен, нищо да не знаеш,
и само тихо да цъфтиш,
да се усмихваш, да ухаеш,
за любовта Му да шептиш.
3.
Не е за тебе тук. Излез,
разкъсай мрежата огромна.
Далеко там синее лес -
иди и нищо си не спомняй.
Уедини се, забрави
и несполуки и победи
в упокоителни беседи
с дървета, с ручеи, с треви.
Там всяка птичка, всеки цвет
благодари и славослови.
Ти беше мъдър и поет -
ще звъннат струните отново.
Ще мисли и за тебе Тоз,
комуто всичко се осланя
и който е в живота прост
низ тия дебри и поляни.
——————————
сп. „Възраждане”, г. 22, бр. 5, 1934 г.
