Боян Дановски

В едно малко, живописно селце над Падова е последният дом и гробницата на Петрарка. Къщата, подарена му от негов знатен приятел, сега е музей и пази останки от неговия земен живот и от неземното му творчество.

А наоколо все още зеленеят маслини, лаври и лозя и хълмовете все тъй китни и унесени се радват на божията милост: досущ както преди пет века близо, когато злочестият поет, в залеза на живота си, е седял на прозореца, поздравявал е с усмивка минаващите селяни и е размислял върху своя живот.

Цял живот, казва сам той, загубен във вземане на решения. Сред блясъка на дворцови празненства решава да бяга, да се усамоти сред природата, да се отдаде на смирено съзерцание. Но скоро самотата му става тягостна и той дири весели другари.

Тъй и творчеството му, както животът, е изпълнено с противоречия. Родоначалник на един нов вид любовна поезия, той често презира римите си, усърдно чете и превежда римски писатели, пише на латински морални трактати, нарича се Цицерон, иска да бъде и философ, и благочестив християнин.

И тъй, без път и без очертания би останал образът на този поет, боготворен от тълпата, закрилян от владетелите и от благосклонната орис - ако през живота и поезията му не минаваше онази пламенна нишка - смисъл и спойка, и единство, и магически талисман: Лаура!

На шести април сутринта, лято господне хиляда триста двадесет и седмо, Франческо Петрарка среща за пръв път, в Авиньон, хубавата провансалка. От тоя ден душата му се преобразява, и за нея - за небесната любима - непрестанно се стреми нагоре, към доброто, хубавото и божественото. Противоречията в нрава на Петрарка се топят в пламъка на тази чудна, единствена любов. Как я обича той? - сам не може да си обясни.

Тялото й е толкова съвършено, колкото и душата. Годините текат, косата на поета оредява, Лаура се омъжва, има деца, увяхва, но пламъкът все продължава да сгрява душата му - все по-чист, по-ярък и по-благороден.

И когато тя умира, той продължава да я вижда, тя често идва при него от светите места, вади един палмов и един лавров лист от хубавата гръд и кротко го утешава.

И днес, след пет века и половина от смъртта на Петрарка, когато човек чете песните му или стъпи в малката вила над Падова, погледът и умът търсят да разгадаят тайната: какви сърца са имали хората на ренесанса, та да могат тъй странно да любят и чрез любовта да усещат трепета на вечността.

——————————

в. „Литературни новини”, г. 2, 4.11.1928 г.