Никола Иванов

Стихосбирката „Противостоене” на Веселин Тачев още със заглавието си заявява своята същност и позиция. Само че трябва да се допълни нещо съществено важно, което споделя съставителят на сборника Иван Цанев в предисловието към книгата, и което всъщност подчертава нейната същност и значимост.

Ръкописът е връщан от две издателства през 1984 и 1986 година. И то при положение, че авторът не се е осмелил да включи в ръкописа най-характерните си, откровено „сърдити стихове”, както пише Иван Цанев, които стават гръбнак на това издание.

Веселин Тачев е част от едно много талантливо поетическо поколение почти връстници от Русе и русенско. Той не пее в хора на „скъпоплатените оптимисти”, „облизвачи на чинии” и „трапезни патриоти” по убийствените думи и изрази на Иван Динков. Нито пък им приглася.

Стихотворението „Из „Монология”, с което започва стихосбирката е в известен смисъл автохарактеризиращо и програмно, защото в него става дума за съдбата на т.нар. „тихи” поети в националната ни лирика през времето, което наричаме тоталитарно:

Ние не бяхме стъпвали на тепихите,
ние не знаехме как се кове съдба.
Ние бяхме от поколението на тихите
и недорасли за доживотна борба.
Философствахме над законите природни,
а негодници ни даваха съвети:
„Я не си пъхайте носа в неугодните
тъмни кътчета на битието!
Не е по силите ви тая работа,
и без вас утре ще съмне.
В живота има силни и слаби,
едни - по гладкото,
други - по стръмното…”
Ние гнусливо потръпвахме и плюехме,
щом ги срещнехме в „тихия кът”.
И слава богу, не се разплухме,
а останахме на кръстопът -
голи-голенички,
анемични и рахитични,
непригодени,
но неприкосновени,
чисти
като току-що начеваща мисъл,
като истина!

Парадоксално на пръв поглед, но именно „тихите” поети в последна сметка остават по-трайно в литературната история и литературното Време. Защото в противовес на трубадурите на властта, те усещат сблъсъците и ударите на живота и съдбата без тапицерия, а директно.

Тогава силно боли, но и калява характера. Неслучайно Далчев казва, че в българската литература талантите са много повече от характерите. Твърде често именно този тип поети си „пъхат носа” в „неугодните тъмни кътчета на битието”.

Тези поети дават „урок по етика” на хората („Контрапункти”). В тези стихове поетът изразява скрита, неафиширана твърдост и устойчивост, която е гордата позиция на почтените, моралните, свестните. Много е тишината не само в „Тишина”, а въобще в поезията на Веселин Тачев.

Но именно в тишината най-силно се чуват стенанията, мъките, болките на унизените и оскърбените, те отекват като вик. Този поет не е от кресливите. Колкото до „тихия кът” живелите в това време се досещат, че става дума за писателското кафене на „Ангел Кънчев” 5 в София, където се събираха привилегированите автори, фаворити на властта.

Невъзможно е в тогавашното време овластените редактори и цензори да приемат стихотворението „Противостоене”. И то не само поради асоциациите и внушенията, които предизвиква заглавието му:

Вие стоите в своите топли кабинети
и измисляте своята студена кибернетика,
или доволно бляскате с очила
над творба, която дълго ви е мъчила…
Вие не можете без вашите меки мебели
и обстановката, която с години сте гледали
се е сраснала с вас, както въздухът с кожата ви.
Без тая обстановка вие не можете
да се появите, да си живеете и умрете.

„Те” предпочитаха да влизат и газят с подковани ботуши и да бъркат „безцеремонно на човека в душата”. От позициите си зад овластените бюра се разпореждат със съдбите на талантливите. Ако даровитите са с по-слаби характери, успяват да ги купят. Но в последна сметка талантливите:

Не ви мразят. За тях вие сте мъртви още приживе.
Няма нищо по-мъртво от мъртвец, който живее!

Кое в изкуството се поощрява и заплаща високо откриваме в „Стойност”. Веселин Тачев е привърженик на великата мисъл на Достоевски, че и най-гениалното писателско въображение не е в състояние да измисли това, което съществува в реалния живот („Театър”).

Поетът така е устроен, че най-силно усеща „гробовен полъх от отвъдното”. Това е драматичен до трагичност поет, дълбоко чувстващ драмите и трагедиите на човека. Той притежава фина чувствителност и намира думите, с които най-адекватно да изрази състоянията си.

За парите и творчеството става дума в „По К.Павлов” и „Пари”. Истинското злато за човека на изкуството е оставеното като значимо творчество, което да го надживее. Финалът на второто стихотворение е универсализиращ:

Хм. Дали наистина,
ако имах пари,
ако имах много,
достатъчно много пари,
щях изобщо да пиша
стихотворения?

Тежък въпрос, на който поетът отговаря с въпрос, защото честната позиция е свързана и със съмнението в собствената устойчивост, твърдост и издръжливост, което винаги спохожда талантливите и е техен вечен спътник в живота и творчеството им.

За поети с подобна творческа нагласа, темперамент и натюрел революционните песни зазвучават в тишината, защото за тях тихата съпротива е по-същностна и по-трайна. В „Към двойника” и „В огледалото” самопознанието е драматично, защото разголената душа задава въпросите на съвестта, които измъчват душата на лирическия Аз.

Веселин Тачев разчита понякога на парадоксалните смислови обрати, както е в „Славей”, които придават полифонизъм на поезията му. Свободата като абсолютна базисна ценност, която заслужава всякакви усилия до саможертва откриваме в „Аз 1963″:

Като реката.
Отгоре съм бистър.
А по дъното си
влача тиня и камъни.
Пийте от мен!
Но не бъркайте
в дълбокото!

Това стихотворение е също самохарактеристика на поета. За цинизма на обществото и нежеланието му да приеме „голата истина” става дума в едноименното стихотворение.

В „Образ и подобие” благодари на майка си, че го е създала „по образ и подобие човешко” - да не мисли със стомаха си, да не е продажен слуга на примитивните си желания, да не се продава.

Сблъсъкът между душата и тялото, между духовното и материалното е акцентът в „Грешен плач” и „Интимно”. Поетът се тревожи от потребителската стихия, която завладява хората за сметка на духовността („В търсене на прекрасното”, „Натюрморт”, „Тресавище”).

В „Разговор с продължение” поетът споделя разбирането си, че не трябва да преиграва в стиховете си. За поета са важни хората със същата субстанция, от същата кръвна група. Творецът не трябва да се затваря в собствената си кула от слонова кост, да се изолира и капсулира от живота, защото мисията му е будителска („Бягство от живота”), макар че самотата е много важна в творческо отношение („Самота”).

Поезията на Веселин Тачев е силно екзистенциална, впечатляващи са пацифистките настроения в творби като „Едно време” и „След ядрения взрив”.

Често в стихотворенията си поетът размишлява за смъртта, както е в „Старци отиват на гробищата”. Тази мисъл би следвало да направи живота ни по-смислен. В тогавашния живот на лирическия герой властва застоялост, скука, безнадеждност:

Щръклево - Русе,
Русе - Щръклево.
Пет автобуса
дневно -
отиват, връщат се,
от сутрин
до мръкнало.
Ежедневно.

(„Сегашно - историческо”)

В „Селския музей” - същото. Няма посетители, живот е замрял до спиране. Старите хора от едноименното стихотворение очакват смирено и примирено смъртта. Няма идея и надежда, която да им вдъхне живец и да ги събуди от летаргията („На дънту”, „От балкона”). Безименни и анонимни старците си отиват един след друг.

Поетът се вълнува от обезлюдяването на селата, от замирането на живота в тях. Безнадеждна е картината в „Следзимни изгледи”. Тази и други творби разкриват несъмнената дарба на Веселин Тачев да рисува словесни картини, съответни да душевните състояния и настроения в стиховете му:

През тая зима в село измряха
толкова много старци, старици.
Бре, дълга зима, без мяра зима,
студ и сняг само и гарван в расо.
(„Следзимни изгледи”)

Стиховете напомнят на Ботевите от „Обесването на Васил Левски”.
„Летни привидения” убедително подчертава художествената дарба на Веселин Тачев”:

Във спомените - камъни в река
и детски писъци покрай върбите.
Вървиш по дюни, стискаш си зъбите
от болка в изнурените крака.

Пламти пейзажът, нажежен до бяло.
Викът на гларуса е жив мираж.
Налива жар в очите женски плаж
и спи вълната - синьо огледало.

Привиждат се жита неразлюляни
с огромни раци, плъзнали по тях.
В омара пясъците се потят
и тлеят вдън земя огромни рани.

Стиховете са изпълнени с тъга, болка, съчувствие, състрадание, в тях е душно. Но същевременно усещаме ропот, несъгласие и противостоене на статуквото.

Поетът не може да се примири, съгласи и приеме съществуващото безсмислие. Стиховете му населяват черни гарвани и врани, славеят пее в нощта. Дори пролетта не може да го обнадежди в”Март 1985″, картината е разтърсваща и сепва:

Излинели от студ некролози
о врати и огради висят.
Преуморени са хората
от предългата зима
и не им е, не им е до пролет…

Сюрреалистичните зарисовки само усилват въздействието на стиховете. Даже часовникът спира да трака в „Краят на деня”, символизиращ спирането на живота, завръщането в родния дом е продължение на безнадеждността:

Не, нямаше. Щракам ключа,
вратата сама се отваря…
И сядам. И бавно мълча.
Мълчание ми отговаря.
В „Саксия” поетът изплаква:
Затворена
земя в която
линеят корени,
умират червеи.

Силно е изразено щастието на Веселин Тачев от съприкосновението с природата в „По лома”, привързаността му към нейната първичност, нецивилизованост, дивост, автентичност.

Поетът я чувства и усеща с целите си сетива. Подобни са настроенията в „Повторно”, където е силна жаждата по първичното, неоскверненото от цивилизацията, бягството от шума, задухата, смога, цинизма и мръсотията на големия град:

Тъй боговете
са наказвали човека
или пък той,
преситен от могъщество,
отново е намирал своето
детинско щастие
в добрия скут
на майката природа.

Географските открития не носят само добро на местните жители в „Магелан”, защото са задвижени и подвластни на алчността, на жаждата за богатство. Зовът на сърцето към прамайката природа усещаме и в „Ах, моренцето”.

А умалителното е и умилително. Човекът е нищожно малък на фона на могъщата природа в „Море”. Заслушан в себе си поетът разсъждава за произхода си на фона на милионите години работа и еволюция на природата („Амонити”).

Вечна е природата и непостижим ваятел на карстовите красоти в „Карта на пещерите”. Веселин Тачев винаги свързва природата и човека, преминава в духовните селения в „Тайна”. На фона на екзистенциалните послания във „Връщане от долната земя” стихът-рефрен е: „А ме възвърна глас на птиче”.

Неразкъсваема е връзката между човека и природата, той е неотделима част от нея. Цивилизацията нанася рани върху старинните паметници в „Преславска приписка”.

Подобно послание и болка откриваме и в „Царевград”, което е и със социален оттенък. Оголената река от едноименното стихотворение започва да се смалява и е на път да изчезне от неразумната човешка дейност. Реката в „Следи от видра” е отровена, което й вещае гибел.

Веселин Тачев е усетил със сърцето и душата си, че най-опасното нещо за човека е неговата безмерна алчност, която може да го погуби завинаги („За алчността”). Опасността е съвсем реална.

За съдбата на човечеството размишлява поетът в „Съзерцавайки един продължителен залез”. Проблемът космос-човек откриваме в „Да заспя”. На фона на космическия всемир лирическият герой мечтае:

Кап-кап, капе капчук,
в южни сънища плуват гнездата.
Кротко шушне дъждът
и листата на юли сънуват.
Плавно свалят корони дърветата
и застилат земята със злато.
Бял се сипе снегът - равен сън
с белотата на чистата съвест.
„Коило” вълнува с интимност и топлота:
Ти легни
и на твоето рамо самотно
аз ще сложа глава,
ти заспи
и на твоето рамо самотно
аз ще спя.
Ето миг от самата ми вечност,
който е само твой,
само твой,
твой…

В целия цикъл „Странствания, съпричастности и сънотворства” става дума за отношенията човек - природа в различни аспекти. Творбите са екзистенциални, изпълнени с тревога и драматизъм. Успокоението в лоното на природата е временно, нетрайно, човекът живее в постоянна заплаха.

„Градска трева” е стихотворение за Свободата, за изкуствените неща, алиенацията, отчуждението, пустота, неавтентичността. Тревата е „затворническа”. В „Случайно хвърлен поглед” птичките са „затворничетата пъстри”, свободата в кафез е равносилна на заточение, на затвор.

Минувачите не се замислят за съдбата им, а по инерция живеят скучния си живот. Слънчогледите са „потънали в скръб” в едноименното стихотворение. Желание на лирическия Аз да окуражи човека откриваме в „На залязване”. Хуманизмът на Веселин Тачев се поражда от болката.

За един поет и творец съдим и по предпочитаните му любими поети и творци, които той счита, че са от неговата творческа кръвна група. За Веселин Тачев това са Димчо Дебелянов, Димитър Бояджиев, Атанас Далчев, Добри Жотев, Иван Динков, Константин Павлов, Петър Алипиев, Христо Фотев, Христо Банковски, Биньо Иванов, Иван Цанев, Владимир Попов, Кънчо Великов и още неколцина.

Диалогът между Веселин Тачев и другите поети се осъществява понякога чрез взаимни посвещения, защото те споделят сходни естетически разбирания и имат подобни съдби. „Посвещение от 1964″ на Веселин Тачев е съпроводено със знаменития отговор на в сонета на Иван Цанев „Между два разговора с Веселин Тачев”:

По-малко говори, по-малко говори
и ако можеш - истината само!

Иван Цанев има три стихотворения с посвещения на Веселин Тачев. Те са изпълнени с интимност, топлота, разбиране между творчески съмишленици. В своето стихотворение „Към приятеля И. Ц.” Веселин Тачев много точно и фино е усетил и пресъздал същността на поета - събрат:

И отражение на слънце
блести във твойте очила -
дълбоко в тебе като зрънце
кълни началото на стих.
Размахани от ветровете,
лудеят птичите крила
и неподвижните дървета
намират своя верен ход…

Кънчо Великов посвещава силни стихове на Веселин Тачев, които е озаглавил „скръбни реквиеми”.

Трънлив е житейският и творчески път на Веселин Тачев. За него разказва Стойчо Гецов в книгата си „Веселин Тачев отблизо и отдалече”. Характеризира го в „Приятелите”: „”Беше тактичен, деликатен, казваше добра дума за похвала, без да бъде лицемер.”; „Показателно е, че суровата казармена обстановка е смазала дотолкова чувствителния и плах Тачев, че той не само че не пише стихове в този период, но и не смее да мисли за творчество в грижата си да оцелее.”

Няма лидерски амбиции, не се стреми към власт над другите… Ето какво споделя в едно от писмата си до Стойчо Гецов Веселин Тачев: „В мисли и настроения досущ като твоите минават дните ми. Живея по инерция. Съвестно ми е, че живея и все пак живея… Смърт, смърт, и навсякъде смърт - в сиховете ми, в книгата, предметите природата…”

В „Парадокси” Стойчо Гецов обобщава: „Сега след десетилетия разбирам как са му се отразили поредните удари - изгонен от работа в Комсомола, книгата му, веднъж осакатена от издателството, е обявена от официалната критика за най-бездарната. Да, бяха посадили в душата му страх. Разбира се, той нямаше да се предаде. Щеше да отстъпи един рубеж назад, да се съсредоточи върху останалата му свободна територия - семейството, поезията, приятелите, природата и да ги отстоява докрай - до болестта и фаталния скок от балкона на петия етаж…”

Ще завърша със сонета на Владимир Попов „25 декември 1991″, който е по повод самоубийството на Веселин Тачев. Стиховете са много силни и прочувствени:

Надвесен над жестоката земя,
какво видя от свода на етажа
и зад гърба с невидимата стража
от страхове, горчилки и тъма?

Преди да полетиш надолу сам
през перилата тънки на балкона,
не ти ли вдъхна бездната зловонна
вкуса на отвращение? Не знам.

Под сводовете тъмни на Живота
избира всеки своята Голгота
и следва своето си естество.

Не мисля, че си мъртъв ти, защото
макар голгота против естеството -
ти своята избра на Рождество.

Веселин Тачев не може да е мъртъв, защото има Памет за него.