БАЙ ВЛАДИМИР
В периода 1956 - 1962 г. литературният критик и редактор на списание “Златорог” Владимир Василев и моят баща д-р Илия Еврев са водили доста редовна кореспонденция. Запазенитe писма на Владимир Василев до баща ми съдържат някои факти от живота на този забележителен човек в един особено труден период в неговия живот и говорят за някои черти от неговия характер.
Запознанството на баща ми с Владимир Василев се е осъществило благодарение на Димитър Лепавцов, известен ловешки гражданин и поет, с когото баща ми беше много близък. Литературните интереси на баща ми, лекар по професия, го подтикваха към подобни контакти в Ловеч не само с Лепавцов, но и с много други дейци на това поприще като Васил Вишневин, Марин Славчев, Васил Стоянов, Стоян Младенов, Цвятко Йовчев, Георги Мишев (тогава начеващ млад автор в Ловеч).
Ловешките литератори се събираха редовно в литературния кръжок “Христо Кърпачев”, където четяха свои творби и обсъждаха със завиден ентусиазъм литературните въпроси.
В кръжока участваше и моят по-голям брат д-р Тодор Еврев, който от ученик пишеше стихове и продължаваше литературните си занимания като студент по медицина и като млад лекар.
Провеждаха се срещи с изявени наши писатели, които посещаваха Ловеч по различни поводи - Дора Габе, Николай Лилиев и др.
Аматьорското ниво на творчеството на ловчанските литератори не само че не намаляваше, а напротив, подсилваше техния ентусиазъм и желание да се докоснат до истинските стойности на литературата.
Те уважаваха, не, а боготворяха Владимир Василев, с когото имаха шанса да се запознаят и да се виждат, без да се съобразяват ни най-малко с официалната линия на Съюза на писателите и на Партията.
Сигурно затова Владимир Василев беше затрогнат от почитта и топлотата, с която се отнасяха към него ловешките дейци, просто поласкани от възможността да контактуват с този исполин на българската литературна критика.
От тях той получаваше онова заслужено признание, което не му показваха официалните литературни среди в столицата. Разбира се признанието към него се е проявявало и в София, но скрито, тайно и не демонстрирано официално.
Вероятно и това е подхранвало самочувствието му и желанието му да продължава да работи. От баща ми и от Лепавцов съм чувал, че при него са ходили да им коригира и редактира творбите много наши писатели и то от онези, които тогава наричаха “прогресивни”, свързани и приспособени към новия режим.
В писмо от 11 февруари 1957 г. Владимир Василев отговаря на баща ми, който явно го е подтиквал да пише: “Гледам до сега все чужди работи и за свои не ми остава време. Ама от другия месец мисля да опитам дали не съм забравил да пиша……….”
Разбира се и ловчанци също проявяваха своя малък егоизъм и корист с надеждата Владимир Василев да им даде оценки и рецензии на техни творби, да ги признае, да ги поощри.
Това е суетата на всеки, решил че носи някакъв литературен талант и качества, за което търси потвърждение. Владимир Василев е чел много творби на ловешките литератори и се е произнасял по тях.
Много сериозно е рецензирал и редактирал поетичните творби на Лепавцов “Касандара” и “Шопен”, стиховете му, стиховете на М. Славчев, също и романа на В. Вишневин “Сафина”.
Моят брат Т. Еврев, като студент по медицина в София, също носеше свои стихотворения в дома му на ул. “Борис І” № 80 за мнение и наставления.
Владимир Василев беше точен и безпристрастен критик. Харесваше няколко негови лирични стихотворения, като не му спестяваше и критиката, но го поощряваше да пише, когато го влече.
Баща ми е запознал Владимир Василев с Димитър Гимиджийски при едно посещение в Троян през 1956г. Явно двамата са усетили веднага душевна близост и съпричастност.
Затова всяко писмо на Владимир Василев завършва с поздрави и за Гемиджийски. А в писмото си от 7 юли 1957 г., като споделя задоволството си от посещението през 1956 г. в Троянския край, Владимир Василев добавя: “Впечатленията ми от миналата година са такива, че искал бих да видя пак тия райски места, да видя също и Вас и Гимиджийски - с когото, макар и от един ден, се чувствувам тъй приятелски свързан.”
През 1957г. е планирано и осъществено второ лятно посещение на Владимир Василев в Троянско, организирано от баща ми. В предварително разменените между тях писма то е обмислено подробно в детайли. Владимир Василев пише до баща ми:
“… Проектът ми е: пристигаме в Троян след обяд, ще преспим там; на другия ден след пладне (като се захлади, и ако има рейс) - в Троянския манастир. Там да останем една или две вечери - ще видим. В Зелениковец не знам какво предвиждате, но два-три дена са достатъчни. Защото след това трябва да отиваме в Ловеч, дето също да останем един ден и половина. Стига ми, че ще се откъсна от София, ще дъхна планински въздух и ще бъда с Вас. …….. В очакване Ваш Вл. Василев”
От това писмо впечатлява организираността и навикът да планира точно своите действия, а не да се оставя на това както се случи. Това желание да подреди точно нещата показва много дисциплиниран ум, който цени своето време, макар и в период, когато не е активно ангажиран професионално.
И още нещо - впечатлява ме поетичността на израза “ще дъхна планински въздух”. Тази поетична изразност в непосредствено съседство с прагматично уговаряната програма на посещението! Този човек носи трайно през годините и превратностите на съдбата поетическия дух на кръга на “Мисъл”. Сещам се за Славейковото “Ни дъх не лъхва над полени…”
Аз имах щастието да участвам в това кратко летуване в Троянския манастир и в Зелениковския манастир - горе в планината. От това пътешествие пазя много скъп спомен от духовния контакт с тази забележителна личност всред красотите на Балкана. Но ето какво пише самият Владимир Василев на баща ми на 22 август 1957г.:
“Драгий Докторе, ……….. Още не мога да изляза из впечатленията си от чудесното Троянско пътешествие. Може за другиго то да е нищо, но за мен, който не отивам дори до Борисовата градина, е пътешествие. Все се пренасям в ония места, дето бяхме - и си ги мисля все с Вас. ……… Като се завърнахме, проф. П. Стайнови ме поканиха на гости у тях в Копривщица. Бях там три дена. И там хубаво, но къде ти Троянското, къде!……”
Спомням си, че поехме нагоре по много стръмната пътека към Зелениковския манастир - баща ми, майка ми, сестрата на Владимир Василев - Зара Манчева и той, покачен на кон с нает водач, тъй като на неговата възраст с увредено сърце не би могъл да върви по стръмнината. Разбира се по пътя той се шегуваше със своето положение върху коня. Тази сцена е запечатана на фотоснимка.
Владимир Василев пише: “Получих снимката, благодаря и за нея, верно сме излезли, само мисля си: който и да ме види, ще си каже - тоя другар не можем го изкара на Зелениковец освен с магаре”.
Горе в малкото манастирче ни приеха радушно стопаните - двама или трима монаси, които служеха там на бога и стопанисваха този свят имот, скрит в пазвите на Балкана. От Зелениковския манастир се открива чудесна гледка към старопланинското било и връх Амбарица насреща.
Но тази гледка е особено прекрасна рано сутрин, когато въздухът е кристално чист и без облаци. В тези ранни минути на деня ние наблюдавахме планинската панорама и й се възхищавахме. Бай Владимир, както почтително го наричахме, и баща ми водеха разговори, на които аз бях ням слушател и отговарях само на поставените ми въпроси.
Владимир Василев не ме оставяше много да мълча и се опитваше тактично и мен да въвлича в разговорите. Но тъй като отговарях явно твърде кратко и тихо за него, той не ме чуваше добре и ме караше да повторя по-високо с думите: “Много тихо говориш, бе, Петко. Така ли говориш на госпожиците?”
Спомням си, че разговаряха за писателя Ламар, който е посещавал често Кара Колю, хижаря на хижа Амбарица отсреща и е кръстосвал нагоре ридовете на Амбарица с иманярите. А имането, което е намерил, е в неговите поетически откровения. Оригиналността и чудатостите на Ламар ги развеселяваха. Не знам доколко изтънченият естет е ценил тогава неговата поезия, но се смееше от сърце на Радой Ралиновото “Ламаре, братко Ламаре, му рекло едно магаре, ние сме братя по муза, но ти си член на съюза.”
Долу в Троянския манастир беше също много приятно и интересно. Там по това време летуваха владиците от много митрополии в страната. Беше на почивка и Чудомир. Той развеселяваше компанията със своите весели приказки за ежедневието в Казанлък, на които бай Владимир се смееше от сърце.
“Ние в кръчмата в Казанлък сме разделени на две партии, говореше Чудомир, - масони и прависти. Едните сядат на маса, а другите си пият пиенето прави. Употребяваме като лекарства виноцетин и бирамол.”
Но отношението на уважение и респект, което показваше известният тогава на всички писател Чудомир към слабо известния Владимир Василев, впечатляваше, вероятно не само мен.
Владимир Василев е гостувал в Ловеч у Лепавцови и у нас. Той обичаше града и неговата природа и му беше приятно да прекарва по няколко дни в ловешка компания. След разходките до Баш Бунар, Стратеш, Вароша и Дръстене следваха вечери в приятелски кръг и интересни разговори.
Наблюдавах внимателно този необикновен човек, неговата голяма кръгла глава и зачервено лице (имаше някаква екзема на нервна почва, която го дразнеше), леко плешив с побелели или по-точно посивели коси и мустаци, които леко жълтееха от цигарите. За тази своя слабост, тютюнопушенето, той говореше често и се самокритикуваше: “Тия пусти цигари много ми пречат на сърцето”.
В писмо от 31 януари 1960 г. пише на баща ми: “Хайде да бъде както Вие казвате - няма да остарявам. То хубаво, ама кой е измислил тоя въджишки календар, който постоянно се върти. Да бяхте тук, да се виждаме, да ми приказвате, струва ми се, бих станал по-друг. И може би да ме накарахте т.е. да ми дадете воля да не пуша, или поне да намаля цигарите на 11. Много ми пречат.”
Не скриваше и друга своя слабост, която според него притежаваше - че е бавен и муден във всичко. Владимир Василев споделяше, че пише трудно, бавно, че много обмисля. Дори писмата си е писал така, вероятно с чернови, защото накрая на едно набързо писано писмо до баща ми от 1-ви август 1960г. пише: “Писано веднага, много набързо, затова е такова.”
Като споделя в писмо от 31 януари 1960 г. намерението си да напише впечатленията си от посещението си в Ново село, Троянско през лятото на 1959г., пише: “Не съм забравил нищо, нито съм се отказал от намерението си да напиша нещо. Но това би значило да изоставя други работи един-два месеца. И все пак не се отказвам.”
Писмото му от 31 януари 1960г. започва така: “Драгий Докторе, видяхте ли сега какво значи моето “тия дни”… Какво да се правя - и аз не знам. Обяснения колкото щете, оправдание - никакво. Просто това е моя темп във всичките ми работи - и литературни и други. Винаги съм се движил със закъснение в живота и това ми е струвало някой път много.”
Впечатляваше ме неговата осанка и поведението му, съчетаващо аристократичността с естествеността и простотата в отношенията към другите.
На всички ни беше известно, че живееше много оскъдно, в нищета, но беше горд със съзнание за своето духовно богатство, което никой не бе успял да му отнеме. Той едновременно силно респектираше и беше много достъпен. Беше много прям, с остър но точен език определяше всяка ситуация и всяко намерение.
Водеше ситуацията и разговора и без да си поплюва, умееше остро да се пошегува с всяка проявена слабост, колебливост, неточност. Притежаваше добро чувство за хумор и, което е присъщо на духовно извисения човек, умееше да се шегува смело и със себе си.
Без да увърта, право куме в очи си казваше точно преценката и мнението за всичко. Дали тази прямота и неспособност да угодничи не му навличаше врагове, завистници, които стоят по-ниско от него, но неговото директно отношение и оценки ги дразнеха и потискаха и без това ниското им самочувствие.
След смъртта на Владимир Василев баща ми е посетил сестра му Зара Манчева и е записал в бележник разказаното му от нея. Тя с болка споделила, че много от приближените му писатели не се осмелили да присъстват на опелото в църквата. На погребението никой не посмял да произнесе слово.
После й се обаждали по телефона да се извиняват. Всички се страхували да не би да бъдат разкрити връзките им с Владимир Василев, който е бил анатемосан като буржоазен критик. След погребението в дома му дошъл прокурор с един старшина милиционер и запечатали кабинета му.
Комисия от Държавен архив дошли да прегледат и опишат архива му, но разхвърляли всичко и търсили много грижливо, обърнали всички книги, на които имало негови бележки и автографи на писатели. Сестрата на Владимир Василев разбрала, че те търсят да разберат с кои писатели и критици брат й е поддържал връзки.
Не й станало ясно дали са се стремели да ги изобличат за тези връзки или напротив - да ги прикрият. Но Зара Манчева споделила с баща ми разочарованието си от поведението на много от писателите.
