ЩИПСКИТЕ КИРИЛ И МЕТОДИЙ ОТ НЯКОГА
Някога, а не днес, защото днес, когато пиша това, е 22 май нов стил 1941 година, а пък аз ще кажа нещо за 11 май стар стил от много старата 1887 година…
Търкулна се вече Коледата в моя роден град Щип, с нея избяга и робството, второто робство, ужасът на всички робства… Брегалница вече тече свободно, яйцето се строши тъкмо на Великден…
*
В тая майска утрина влиза в отделението ни, в нашето, във второто, нашият учител Чепраганаов с тия като линир остро изгладени панталони и с тая лъскаво колосана яка с големи уши като неговите собствени на собствената му глава…
Гледа ни мирно и мъдро, мълчи и се усмихва и се хваща за тънките черни мустаци… Цялото му лице се смее, джебовете на панталоните му зеят…
Пък току по внушение и устата му се отвори и рече:
- Днес няма да има училище. Другиден е Св. св. Кирил и Методий. Знаете ли що е Св. св. Кирил и Методий?
- Знаем! - извикахме всички.
- Тогава ти, Сане - обърна се към мене - кажи, що знаеш?
- Свети Кирил и Методий, господин учителю, ни даде…
- Не „даде”, а дадоха - поправя благо Чепраганов. - Те са двама братя, два сокола сиви…
- Свети Кирил и Методий - и двамата братя, два соколи сиви - ни дадоха буквите на мукавички, що ги учихме лани. А тая година ни дадоха читанки…
И Чепраганов ме допълни, като разказа цялата история на българския народ.
- А сега бързайте у дома, стегнете се, наберете много цветя, от най-хубавите, по градини, по долища, по Хисара…
- А можем ли да влезнем и в някои градини на комшиите, така през плета?
- Може, може - щом е за Св. св. Кирил и Методий… И ще ги донесете на мен, ще кичим цялото училище, ще кичим всичко, всичко да грее и да цъфти, и да благоухае.
И ние бликнахме из стаята и из салона на училището, сякаш стадо ярета със сребърни звънчета по шиите. В двора на училището извишилите се до небеси многобройни тополи покрай зидовете шумят и галят със своите пресни и сладкомирисни млади листа. А четирите големи като топовни гърла чучури на училищната чешма отдолу в леговището, дето се слизаше по каменни стъпала от двете страни, клокочат, бучат… Но скоро това иначе с нищо незаглушимо бучение на чучурите никак не се чува. Чешмата онемя от радостните и бодри гласове на учениците от всички отделения и класове…
И нещо странно ме изпълни още тогава.
Тополите се прегъват от пролетния силничък вятър, листата се клатят и люшкат - не се чува никакво шумоление. Водата от четирите чучура блика пак така буйно и пак няма никакво клокочене и бучение. Онемя! Наистина онемя! Също като на сън!
Дворът скоро опустя. Оживиха се всички съседни улици и улички… Катерим се стотици деца по зидове, по плетове, по склонове, по дървета, по люляци… Шибои, трендафили, джунджулета, божури…
По улиците занатичаха ученици и ученички като подвижни букети…
А някои вече са на ята, на ята по гърба на Хисара откъм Отинията, кършат клони, кършат всичко, що грее и що цъфти за дар на Св. св. Кирила и Методия… Аз късах най-много от тъй наречените диви маслини с техните жълти цветчета и с тяхното омайно и силно благоухание.
Няма нито глад, нито умора. Други ден е Св. св. Кирил и Методий…
*
А в пустия двор на училището слънцето пак печало, та печало. Тополите сладко шумолели с пресните си листа. Чучурите на чешмата клокочели, като гръмотевица бучели…
Налъмите на разни жени и моми, дошли на вода, звечат и ехтят на мраморните плочи на черковния двор. И клепалото на Герасим клисаря пеело, пеело!
Но ето, децата се връщат с товари цветя. От всички врати текат буйно като самите чучури. Чешмата и тополите стават като глухонеми. В тремовете на училището кули цветя, и по двора. Цялото небе и земя благоухае и дава младост, раздава…
Глъч, врява, викове, сбивания от палавост… Училищният слуга Сандо грабнал големия пиринчен звънец, маха ли го, маха като луд да укроти децата. Нищо не се чува. Герасим още маха, дали не е полудял тоя човек - звънецът му занемял. Нищо не се чува.
Показват се учителите. Децата стихват. Звънецът и чучурите и тополите запяват песента на св. св. Кирил и Методий.
И сега още ми мирише на Свети Кирил и Методий.
——————————
в. „Вестник на вестниците”, бр. 133, 25 май 1941 г.