Борис Йоцов

Българският народ в целия свой исторически път изявява несломим устрем към духовно просветление, към културен възход, към нравствено съвършенство. В основата на тоя устрем стои подвигът на Кирил и Методия, двама озарени от Божията мъдрост синове на Солун, първите апостоли на словото Христово под родни небосклон.

Какво собствено сториха те, че името им и днес грее като лъчезарна звезда във всяка българска душа, че делото им е извор на сила и вдъхновение за българския дух?

Понесли гения на българския народ в жаждата си за религиозно просветление, те хвърлиха светлина над българската земя - изобретиха българската азбука, преведоха на своя майчин език свещени и богослужебни книги, създадоха български книжовен език като орган на националната мисъл, положиха основа на българска книжнина като съкровищница на народностен дух.

Те не приеха да си служат в своите начинания нито с гръцки, нито с латински език, двата културни езици в тяхно време, а издигнаха като меч на българската мисъл, като оръжие на български дух, езика на своя народ.

Така те направиха голям пробив в защитната културна верига на Цариград и Рим, като възвестиха и извоюваха правото на съществувание на една нова, непозната и независима дотогава национална култура.

За пръв път в Европа се начева нов духовен живот на народностна основа - един народ застава в съпротива и непокорство срещу създаденото от столетия културно наследство, излиза срещу силата и богатството на едно духовно надвластие.

В стремежа си да посеят Божието слово в нови бразди, великите чеда на българската земя въведоха чрез своите вдъхновени ученици под бащината си стряха българска богослужба - на роден език, с родна книга, организираха православна църква със свещенослужители от своя род, поведоха душата на един народ към висш и светъл разум, към красота и съвършенство, като запазиха българското народно единство на верска почва.

Така тяхната религиозна мисия в Моравия дава в България, в обширната държава на княз Борис, чисто национални отражения. Българският народ се обединява в своята църква, като намира в нея крепост за защита и съхрана.

Но какво би станало с великото дело на княз Бориса, ако нямаше подвига на двамата братя, солунските първоучители? Новата християнска вяра търсеше своите вдъхновени апостоли. Чрез тях царственият светец затвърди своята историческа стъпка, възвиси под знака на кръста целокупния български народ, изгради в български народностен дух своята държава.

Каква мъдрост и прозорливост е проявил българският владетел, когато приема с боговдъхновена сърдечност в своя двор Кирило-Методиевите следовници и им дава възможност да продължат своето дело на българска земя! В тяхно лице той е видял служители на своята държавническа мисъл.

Така учителите на Климента Охридски се вграждат чрез своя подвиг в основата на българския национален живот. Тия, които дохождат след тях, умножават оставеното на народа наследство. Делото на двамата братя надхвърля по въздействие границите на времето, в което те са живели и творили духовни блага, надхвърля пределите на тяхната земя.

Столетия след тях българският народ върви по начертания път, създава се твърда и плодородна Кирило-Методиевска традиция, която го пази през вековете от нравствена покруса, от духовно разтление, от народностна гибел - и в дни на най-тежки изпитания, като съхранява собствения му образ, поддържа неговия пламък към самостоен културен живот, окриля неговия полет към свобода и независимост, към възход и величие.

И днес още целият български народ, същият народ на св. княз Бориса в пределите на неговата земя, върви по следите на солунските равноапостоли, шествува единен и горд в светлината на техния подвиг.

Тоя народ е излъчил из своите недра множество светли и вдъхновени мъже, но чрез тях той не е засенчил с нищо силата и блясъка на първоизточника на българската национална култура.

Съзнанието му, че той е дал на света Кирила и Методия, че земята му е била огнище на славянска просвета и образованост - повишава неговото самочувствие на творчески народ, избистря прозрението му за неговото историческо призвание, за неговите задължения към утрешния ден. В свещения завет на миналото той крепне и зрее за нови подвизи, за нова слава.

——————————

в. „Вестник на вестниците”, бр. 150, 24.05.1943 г.