Банко П. Банков

В. Чернев: „Див пелин”, „Нашепнато”, „Изречени мълчания”, „Монолог за двама”, „По ръба на дните - Лунна пепел”, „Отговорност пред словото”, „Далечно плаване”, „Сънувах, че живея”.

Ценя отдавна Валентин Чернев, но през годините съм го срещал бегло два пъти за по петнайсетина минути. Опитвам да се доближа към него като творец единствено през поезията му, но не лесно.

Творчеството му е като укрепено поселище на самотен маг, висока кула мами да проникнеш до съкровени признания, заключени в нея и присвоиш шепа от тях, но е заградена с високи стени.

Преминеш първата, зад нея втора, трета. Често усещаш, зад привидно категорично изречената смислова цел на стиха нещо по-дълбоко ти убягва, трябва да отключиш още една врата. А къде е ключът за нея?

За мен той е един от най-личните, представителни гласове на нашето богато на поетични таланти време. Сепващо начетен (по би прилягала чуждицата ерудиран, но аз недолюбвам думите-пришелки).

Познанията му предизвикват даже мен, професор и доктор, заклет географ и историк, с претенции, че съм надничал дълбоко в цивилизационните складове на човечеството, да правя справки в електронната търсачка.

Защото той е на „ти” с древни религии и богове, митове и легенди, с изкуството във всичките му жанрове - литература, живопис, музика; сякаш е преживял цялата човешка история и обходил глобуса по меридиан и екватор.

Философи, моралисти, отдавнашни и днешни поети със свои сентенции и изповеди оттласкват вдъхновението му, будят стихотворните му полети и примирения. При това - естествено, без авторът да внушава поза или да парадира с ученост.

Стиховете му пораждат тревожеща съпричастност у просветения читател, жажда да надникне в пространства, за чиито измерения създателят не ни е дарил сетива. Перото му подвежда да впишем нашия собствен живот в авторовото усилие да пребори космическата необятност, да ни примири с неизбежности.

От привидно предметната, земно образна и класически озвучена поезия на Чернев струи просветлено разбиране за времевата ограниченост на съществуването ни. Като в тържествена картини на Клод Лорен; самотен кораб потегля от антично пристанище към мамещ, но плашещо отдръпващ се хоризонт.

И има ли достигане той? Сепва съдбовност, защото той е поет, ранен с грижата да отговаря вместо нас на тревожни въпроси, които съзнанието избягва да си задава. Докосва ни прозирна печал, каквато струи от последните страници на „Властелина на пръстените”: Сам Майтапер се разделя завинаги с Фродо, защото трябва да прозре, че неговият спътник има по-висока мисия от обикновеното хобитско, всъщност - човешко съществуване.

По какви пътеки ни води Чернев през смълчаната гора на безмерно време и пространство? Как укротява бунта на душата срещу уязвимостта на тялото, как въздига разума по надолнището на старостта? Наши ли са всички негови отговори на тревожещите сънищата ни въпроси?

Цялостна представа за ръста на този европеец с изконно българска кръв, вкоренен в земята ни, може да се получи най-пълно в сборника с избрана лирика „Див пелин”. В него се очертават посоките на авторовите тревоги и надежди, усилията му да осмисли привидното безредие на битието.

Читателят може да потърси идентификация с поета по пътеката на социалната съпричастност. Но Чернев не е сиромахомил, нито „сълзлив барин”. Той е надмогнал категорично ширещия се социален примитивизъм, оценява благотворителността не като подхвърлена кора хляб, а като преосмисляне на собствената си ценностна мотивация.

Себераздаването на поета, съпричастията му са съпротива срещу вулгаризацията на глада за хляб, изроден в лакомия за крадене.

Ценителят на мъдро слово би могъл да тръгне по нишката на родовата връзка, на приемствеността между поколенията, проникновено анализирана от Чернев в „Нашепнато”. Той е съвременен патриарх на здрава челяд - съпруга, синове, снахи и внучки. Но бащината привързаност при него е вникване в диалектиката на поколенческото противопоставяне като по-висша форма на приемственост.

Деца и внуци, напускащи родовата стряха, са лице на вечното време, днес те са мост между вчера и утре. Но „днес” е утрешното „вчера”, „съм” - утрешно „бях”. И зрелостта е врата към билогичния упадък, приемана с мъжествената надежда „… дано е лек товар над мен земята…”. Стига дирята, по която ще вървят синовете му, да не е диря от пълзене, от лакти и колене.

В „Монолог за двама” Чернев чертае ролята на съпрузите в брака в изчистена от битовизми стилистика, мъжът олицетворява сигурността, крие душевност и топлота под бронята на тялото. Отговорите на сложните житейски въпроси са в баланса на привличане и центробежност между двамата съпрузи.

„…Не искам да споделяш моя жребий: в съня си аз живея друг живот…”. Дали защото „… съм кръстопът на времената, събрал света със болките му в мен…” . Или знаменателното - „…този тука е сянка от мен…”. Истинските отговори са в мълчанието. „…Но мълчи стогласно многозначната тишина - от безмълвието на съгласието до безмълвната тиха война…”.

Духовно гладният може да навлезе в лабиринта от въпроси и отговори привлечен от впечатляващите природните картини в поезията на Чернев - в двулицевата „По ръба на дните - Лунна пепел”.

Той е класически пейзажист, през неговите стихове тече могъщият пролетен Дунав, през лятото реката сребрее под едра луна, диша сива влага в мъгливи есени, дебне под подмамващи ледове зиме. Разстила се Добруджа, злачна, знойна, ветровита, затрупана от преспи. Картинността при него е оперно-пищна, боите са ярки, като в сецесионова картина на Климт.

Чернев страда от стокхолмски синдром към есента и зимата, те оцветяват най-често стиховете му с измамното злато на вехнещи листи и смразяващата белотата на снега. Сняг който пада черен по плещите му, като предвестник на жизнения край, зад който Чернев дръзва да надниква.

Той преброжда полета и гори, за да търси зад златото на залеза и сивотата на мъглата, зад мрежите на дъжда и снегопада абстрактните мерки на космоса - вечността и безкрайността, захвърлили ни във време и пространството. И да осмисли безпомощността ни пред тях.

Но отдавна е известно, че познанието носи тъга. Цялото негово творчество е овеяно от разбирането за суетата на човешкото усилие да надмогне немощта на съзнанието пред многомерност на вселената.

Тази осъзната немощ кара поета да разсъждава дали слепотата не е рецепта да вижда света какъвто го мечтае, „да пътува” от света на реалността - в съня, където е идеалният поетов свят.

„Пътник е моето име… Моята участ е път”. Водеща тема в цялата едновременно монолитната и многолика поезия на Чернев е търсенето на отдръпващия се хоризонт, като се почне от „Горчив пелин”, през всички следващи стихосбирки, до знаковата - „Далечно плаване”.

Пътуване в буквален смисъл, с атрибутите на романтично отплаване от мъгливи кейове - през измамно спокойни или бурливи морета, към непознати брегове. Или като плаване в по-високи измерения, през морето на време и пространство, в търсене на границите им. В надежда да се достигне обетования остров на овладяното и облагородено човешко его.

Поетът мореплавател е на ясно с измамните гласове на сирените, които ще подмамват кораба му; съмнява се дали бързането по житейския път не е въртене по окръжност, дали миражната суша не е дъното, върху което ще полегне в буря корабът му. Платната ли да избере морякът или да избере вятъра?

Мени ли образът си търсения остров, къде се е мержелеел вчера за дедите ни, какъв е днес за нас, в каква посока да търсят утрешния свят децата ни?. И все пак, има надежда, защото:

„ …Но моят стих ще стигне бряг далечен.. Надеждата е може би измама -
умира всичко… Но светът е вечен!”.

Дали съдбовното търсене на призрачния остров не е илюзия, защото „човек не тръгва за да стигне, а тръгва към далечното поел, преследвайки една мечта-измама”?

„И знам, че няма никога да видя
предела в мен, простора зад мъглите.
От този свят така ще си отида -
на път през себе си в далечините.”

Този поет-пътешественик се впуска да разгадава тайните на битийното и космическо пространство със самочувствие, достойно за предизвикателствата. В „Горчив пелин” дръзва да сравнява божието миросъздаване със съзидателната мисия на родителя в микросвета на семейство.

Открива грешките в Божия свят, дръзва да иска разрушаването му, за да изгради нов, справедлив поетов свят. И се съмнява дали от отломките на грешен свят може да се съгради праведен. Защото животът не може да се пренапише в биологичен смисъл.

Проумява себеоткриването като истинската награда в житейското състезание; аз-ът като вътрешен първообраз на отразения свят, Чернев търси вечното в преходното (…и всяко „днес” ще стане утре „вчера” … ) , зад мечтата - измамата, тъга в смеха, горчилка в сладостта, болка в любовта.

И провижда в сплавяването на изключващи се противоположности истинския живот. Оттук - и поетичното преоткриване за мисията на поета. Мисия вечна и преформулирана от всяко търсещо поколение; словотворецът копае най-ценната руда - познанието за живота.

Избутва по нагорнището човещината като Сизифовия камък и я задържа по греховните надолнища. Владее магията да преобразява грозотата на битието в празник за Пепеляшка.

Тази посока в търсенията на Чернев се откроява впечатляващо в изповедната стихосбирка” „Изречени мълчания”. С основателно самочувствие той се вижда като вратар на слънцето, който го изтиква нагоре по стръмнините на небето и подлага рамо под парещия диск при слизането му към залеза. За да може денят пак да изгрее.

Съзнава, че „…няма мъка, като смърт дълбока, и няма пълно щастие безбрежно…” . Цената на щастието е да сме пеперуди или сапунени мехурчена. Поетът е като мидата, прецежда застоялите дънни води, за да отгледа една облечена в седеф златна песъчинка.

Споделяйки съкровенности със съвременниците, той пише не стихове, пише евангелие, за да предпази от собствените си лутания синовете, идващите след него. Говорейки - мълчи, защото стихът избира думите, а поетът го следва.

Стихът задава поетовите въпроси и пише битието му пред съвременниците. И какво, че човек е прикован върху кръста на физическото битие, че е разпънат между горчиво, но пазнато минало и мамещо, но неясно бъдеще?. Важно е да са свободни крилата на душата.

Какво, че закъснява за честване на собствените си победи, поетът сверява часовника си с космическото време по звездите. За да прозре, „… че смъртта е пак начало, а вечността е времева безкрайност, и „тленност” е присъда върху тялото, а „дух” е вечност, съчетана с тайни…”

В „По ръба на дните - Лунна пепел” той предизвикателно избира от коя страна на барикадата да застане във вечната борба между материализъм и идеализъм; Светът е такъв, какъвто го вижда всеки от нас и този свят-представа си отива с нас. „… с предчувствие, че вечността е моя и аз съм неин - присно и во век…”

Вярната пътека през тревожната гора на съмнения и въпроси поетът -първопроходец очертава за себе си и за зрящите, макар и поетично неизкушени, в две от най-зрелите си книги - „Сънувах, че живея” и „Далечно плаване”. Те са съкровено личн и точно за това се възприемат като обща, поколенческа изповед пред съда на времето.

В тях се разкрива двойствеността на поетовия жребий - „…живея сън и сън наяве чакам…”; уловен е категорично търсеният смисъл на времето - като материализация на човешкия живот.

И идеалът за тази материализация е в книгите на поета. Цената на откритите истини - това са дъждовете, които валят не в есента, а в душата му. Валят съмнения, въпроси, ярост, мрак вали. Това са изгубените литературни приятелства, предчувствието за идваща зима; и няма ли да е последна тя?

Годините са вълни в океана на живота, споменът е по-скъп от родилото го минало, помъдряването изплаща отстъпената победа, свободата е в осъзнаването на ограничеността на порива. Защото привидно свободният поет е роб на жестоката си дарба, осъден на месианска самотност.

Дали илюзията, че търсиш миражен бряг не е люшкане на място от мъртво вълнение? „… Начало ли е всеки свършек вечен …” или „…единствено въпросите са вечни?..”.

В този прилив на песимизъм, на сбогуване с външния свят и отреденото ти време, на опровергано надмогване с живота, сред надигащо се море от загуби можеш да се спасиш само ако намериш връх в себе си. Докато там останеш сам-самичък с душата си. Но кой си ти, дали не си измислил себе си?

Не е ли нос „Добра надежда” - нос на бурите? Не е ли бил животът коридор, с врати, които си отминал и към които никога не можеш да се върнеш? Какво те чака зад последната врата? Ето под какъв товар от въпроси, като съвременен Атлас, свежда плещи авторът.

Просветлението идва от съзнанието за надвремие в живота на поета, за съдуховност с живелите преди нас, като се почне със стоицизма на Марк Аврелий, до откривателското неспокойствие на Толкин: „ … започва път от моя праг..”.

С неугасващото привличане на тленния творец от вечния път към върхове, през плодни ниви и бранни полета, път под дъгата - към незнайното и безкрая… От прозрението, че в прозрачната смола на поетовите стихове тленното се превръща във вечност.

Предметно обяснение за дълбоко преживяваното и таено неразбиране между поета и съвремието отчасти дават (поне според мене), критическите му размисли върху литературната продукцията на автори - негови съграждани, в публицистичния му сборник „Отговорност пред словото”.

Като високо просветен син на Дуросторум, Дръстър и Силистра, той, плещестият ветренски селянин, органично е усвоил културни и научни завети от векове. Отговорите на въпросите, които го тревожат са в дълбоки животокрепящи и духовни пластове, той ги търси и намира с поетичен език, издържан в най-добрите класически образци.

Затова, колкото и доброжелателен да е, когато се налага да дава професионална преценка за творби на начеващи любители, а и на откровени графомани, той е безрезервно предан на литературните критерии , независимо от приятелства и познанства. И тази впечатляваща твърдост на характера го осъжда на самота.

Органично място всред стиховете на Чернев, породени от дълбоки вътрешни импулси, заемат „цитатни”-те му творби (тук отново бягам от излишна чуждица - центони). Ще повторя, Чернев е поет с огромна цивилизационна култура. При внимателния прочит на достъпните ми негови поетични сборници, писани в последните две десетилетия, се натъкнах на повече от петдесет „опирания” върху крилати стихове и мисли от поети и философи.

Сред тях са древните Еврипид и Пиндар, стоика Марк Аврелий; трубадура Рютбьоф, поетът-смутител на реда Вийон, „звезда”-та на поетичния кръг Плейади - Ронсар, бароковият войн-литератор Агрипа д’Обине, гласът на Ренесанс - Шекспир, романтиците Колридж, Нервал, Ламартин, литературоведът Сент Бьов, въздиганият и клеймосван Ницше.

През Новалис, Елиът, Херман Мелвил - до Дж. Р. Толкин; до съвременни латиноамерикански поети като Габриела Мистрал, Сесар Калво и Орильо, руските колоси Ахматова и Пастернак; първенците на родната поезия Валери Петров, Павел Матев, Найден Вълчев, Петър Караангов, Андрей Германов, Велин Георгиев. Но също така и почти анонимни имена на дебютанти или подминати от суетата и славата колеги.

Провокиран от мисли в световната словесна съкровищница, Чернев ги надгражда или се задълбава в основите им, вдъхновението му полита в нови посоки, придава нови измерения на казаното от предците.

При това той е взискателен стилист и е истинско удоволствие да усетиш как неговата черноземна, мъжка мисъл закрачва с елегантната стихостъпка на бистра френска балада, люлеят я вълни на южни морета, обдухват я пустинни ветрове, одялва абстрактни диалектични съждения до впечатляваща елинска голота.

Успява да въплъти бруталността на силата в търпението на мъдростта; суетата на успеха и капризниченето на красотата - в тържество на отстъпката, на щедростта.

И лаконично да формулира оптимизма на съществуването, използвайки галското остроумие в стиха на Вийон - „… не може да си жив и да си в рая…”. Или, по Елиът, да подчертае стойността на изреченото чрез мълчание. Или в алегоричните трийсетина реда на „Старецът и реката”, да преразкаже философски живота на твореца, с поетиката на „Старецът и морето” от Хемингуей.

Погълнат от дълбоките водовъртежи на неговите упорства и примирения, от възправянето на мощен човешки дух под уязвима телесна броня срещу студеното величие на мирозданието, дори изкушеният читател може да не дооцени органичното съчетаване на съдържание и форма в посланията на Чернев.

Безупречен, желязно съблюдаван ритъм, доказващ стъпковото богатство и гъвкавост на българския език. Дълбоки, извиращи от слога рими, никъде мисълта не е насилена заради обрамчваща звучност, никъде „избелени” наречия не паразитират в текста.

В това отношение Чернев е надарен следовник на живите ни майстори в класическия стих - Петър Караангов и Найден Вълчев.

В предговори към поетични книги на Валентин Чернев високи, компетентни оценки за творчеството му дават Нина Андонова и д-р Радослав Радев. Особено аналитично, с усещане за авторовата изключителност го оценява знаковият издател, творец и анализатор Иван Гранитски.

Въпреки това, поезията на Чернев остава в значителна степен подмината от оперативната критика в последните години, почти непозната за широка публика и дори за поетичната колегия.

Баналното обяснение е, че това е общ грях на времето. Публичното съзнание е загърбило изящната словесност, Силистра, където живее и твори поетът, е в далечен край на България, глас оттам трудно стига до столицата.

Книгоразпространение у нас обслужва само покровителствани автори от три-четири големи, финансово мотивирани в дейността си издателства.

За мене истинската причина е друга. Поезията на Валентин Чернев е много висока летва за всеки анализатор, който би бил привлечен от магнетизма й.

Дълбокият психологизъм, изповедната чувствителност, диапазонът на гняв и смирение, словописната ефирност и плътност ги има и у други съвременни поети.

Камъните, който биха препънали неподготвените анализатори обаче, са енциклопедичните знания на поета във всички области на научното и културно човешко наследство, богатството на алегории и метафори, които налагат отпратки от стиха му към всякакви цивилизационни посоки.

Неподготвения читател, изправен пред необходимостта да проумее отправката, трудно намира пътека да се „върне” в стиха. А каква преценка да даде за творбата анализатор, който се лута в сянката й.

Без да изпадаме в елитарност, трябва да признаем, това е поезия за образования, за интелигентния читател. За да отключиш вратата към нея се иска системно общуване със световната културна съкровищница.

Но усилието си струва, защото Валентин Чернев е автор, надрасъл категорично котловинната мярка за поезия. Неговите най-добри стихове въздействат със силата на световни образци.