ЧУВСТВО НА ОТГОВОРНОСТ
„Комуто много е дадено, много се иска”
Иисус Христос
Българинът, който е преживял от освобождението си досега 3 ужасни войни и 2 катастрофи, мъчно е податлив за чувството на отговорност. У нас гледат на живота само като на лично егоистично благо, което не гледаме да запазим за другите. И защо ли, когато нам е добре?
През време на войните, особено последните, не бяха малко дезертьорите, които връщайки се към старата граница, палеха, унищожаваха и разграбваха безумно по пътя си - кое мислите? Българското, родното, своето.
С това поведение, за жалост, ние не сме били далеч от сполучливия и подходен израз на Лабрюйер: „Много хора губят едната половина от живота си, за да направят другата половина злочеста.”
Възпитанието досега в дома и училището не е дало още на младежта нужната дисциплина и истинска любов към отечеството. Свършилият вместо да се върне дома и с труд, знание и постоянство да помага на баща си в работите, подлагал е ръце на отеготената държава, като е искал да стане макар дребен чиновник, но без чувство на що-годе отговорност.
Между народа се пръска често пъти слух, че „многото ученост” ще развали света, ала тоя израз не е точен: истинската ученост не е „ученост” на полуинтелигентни хора или слабохарактерни хора, които от любов или влечение към градските удоволствия и суетности зарязват полезния труд на село.
Днешната система на образование трябва да се коригира и втълпи в главите на младежите чувство на обществена отговорност.
В България, според мене, отдават много малко значение на икономията. Тия, които трябва да дават пример на спестовност, харчат най-много. Държавният бюджет е претоварен. Малкото царство се огъва под товара на една скъпо платена бюрокрация.
В градовете и в столицата се прахосват луди суми за много суетни неща, редом с мизерията, духовна и физическа, на широките народни маси.
В селата оскъдният живот (хляб и сол или чеснов лук) не може да насмогне за плащане на бирника. Такава, храни Боже, „демокрация” има нужда от чувство на отговорност и предвидливост.
Ние живеем в епоха, когато здравето се руши по много и различни начини: а) мизерен живот с недостатъчни материални средства; б) суетни и глупави модни удоволствия; в) тежък съвременен, макар и многообразен, живот. Много от болестите, които се ширят по села и градове епидемично, бихме могли да отстраним с нашите собствени старания, ако имахме чувство на отговорност.
Санитарните средства днес са общодостъпни, лекари има достатъчно и едно зряло решение на личното и общественото здраве е крачка напред към чувството на отговорност.
Родителите, които много са видели и патили през бурната сегашна епоха, са длъжни да учат децата си на обществена отговорност.
Учителите, чиято задача не е само да бъдат сухи преподаватели, са длъжни да изискват от своите ученици любов към родината с чувство за отговорност.
Обществениците, които могат да се поучат от скръбното минало, са длъжни да работят словом, делом и с помисъл, щото този обезверен, саможив и затворен в себе си българин да спечели в душата си туй ценно качество: обществена отговорност.
——————————
в. „Вечерна бургаска поща”, г. 3, бр. 478, 27 юли 1930 г.
